Бялото

...нещо като коледен подарък ;) • 24.12.2010

 

В облак няма разстояние, няма посока, няма човек.

Когато тръгваш за облака и лифтът те издига към него, до теб е приятел. Носят се смеховете на компанията неимоверно близки и скъпи за теб хора – всеки нарамил раница, в която носи не товар, а свободата си (Благодаря, Емо! Твои думи са!). Около теб е стръмнината, притихналата гора, потракването на машината. Около теб е панорамата на затиснатата равнина. Около теб има реалност.

Малко по малко реалността изчезва. Първо се скрива пространството – за него ти говорят само пеещите протегнати въжета на лифта... Потъва в бялото шума.

Стъпваш на краката си и тръгваш нагоре. Орисията на човека, който лети, е винаги да тръгва нагоре. И оставаш все по-сам. Отначало хората, който са вързани за земята, изчезват. Те нямат място тук. После и летящите се стапят в мъглата един по един. Летенето е нещо интимно – то поражда близост в сърцата, но се прави когато си сам сред небето.

Много са само капките влага. Бисерни, обсипали тревата. Бисерни ги събаряш на земята и разтваряш крилото си. То те свързва с птиците. То може да бъде и враг понякога, но също така е стълбата, която те изкачва нагоре.

...Готов си вече. Не можеш да пробиеш с поглед Бялото. А то започва само след десетина метра. Десетина метра само е цялото пространство. Само толкова от реалността остана. Силен порив напред, затичване и сякаш със скок късаш и останалите нишки, които те привързват към битието. За секунда преминаваш в нищото. Където няма разстояние, няма посока, няма човек. Загубваш тялото си.

Над теб е изсивялото в мъглата крило. Пред теб, зад теб, отстрани и отдолу... е само бялото нищо. Светът е струята насрещен вятър. Вятърът, който ти показва, че има нейде и скали. И опасности. И хора, и земя.

Минута-две полет стига, за да се претопиш в нищото. А след това?! Оставаш там. Оставаш. Оставаш. Оставаш.

 

Курса на компаса е нещо измислено, ирационално. Две цифри, които трябва да съвпаднат – нищо повече. Съвпаднат ли – ще си жив и ще летиш. Ако не – ще хвърляш ези-тура със зеленооката дама.

 

...Оставаш. Оставаш. Оставаш...

Погледът ти пронизва може би метър, може би 100. Може би безкрайността. Която я няма. Която е около теб в момента. Безкрайно е и времето.

И шок е, когато за пръв път очите ти регистрират... не, не нещо конкретно. Просто... по-тъмен облак. Склон, към който се приближаваш? Секунди неизвестност и после...

Реалността се завръща. Първо едва-едва – с короните на дърветата, даващи фактура на мъглата. После идва обема на склона, несмелата шарка на есенната гора. Излизаш от облака и пространството става отново видимо. Отново си някъде! Проглеждаш! Раждаш се отново... С болката в премръзналите пръсти, с поклащането на крилото. С облаците, които те заобикалят в небето.

 

Слизането на земята е въпрос на време. 

Кацането е въпрос на рутина. 

Спуска се на земята крилото. 

Виждаш усмивките на другите около теб. 

Изключваш джипиеса и излизаш от сбруята.

 

Усещам, че нещо от мен е взето от облака. Усещам, че съм взел завинаги облака в себе си: късче влага и самота сред Бялото. И още нещо, което не мога да опиша.