Читателски дневник

K-PAX, gene brewer. Мусаши, Ейджи Йошикава. Доказателства, Валентин Тублин. Произведено в Япония: Акио Морита и Сони, Акио Морита. Великолепната осморка, Гелий Аронов. В бой идут одни старики, сценарист, режисьор – Леонид Быков. Мезенцефалон, Юрий Бригадир. Писма за сина ми. Звездни рейнджъри. Съдба и занаят. Денят на трифидите, Изгубеният свят, Междинна станция • 29.10.2010

Има книжки, които ти помагат, а после ги надрасваш и... остават в заслужен покой. Има и книги, които четеш и ти откликват по нов и различен начин. Има и верни приятели, които са все едни и същи и на които можеш да разчиташ, че ще те подкрепят, разсмеят, поучат или напсуват по един и същи начин независимо кога ги четеш.

 

K-PAX, gene brewer

И досега K-PAX е любим филм в къщи. Преди 15-на години за пръв прочетох първата книга. А сега си намерих трилогията, ведно с доклада на проут относно ЗЕМЯТА и съществата на нея. Трябвали са ми тези 15 години, за да почна да разбирам повече и по-силно. Много, много силно четиво. K-PAX е един от изключително редките случаи, когато и книгата, и филмът са великолепни произведения. Въпреки различните изразни средства на кинематографията и писаното слово, и книгата, и филмът звучат по един и същи начин.

Усещането, когато четеш подобна книга е, че си настигнал по пътя стар приятел или че си попаднал на прекрасно място, което си сънувал и което си мислил години наред.

 

Мусаши, Ейджи Йошикава

За разлика от „Тайко“, тази книга ми пасна повече. Хванах се, че напоследък не чета и препрочитам лоши, зли книги, например „Златото на Партията“ на Бунич. Темата ми е интересна, книгата е написана завладяващо, но оставя в теб тежко усещане за чернилка, за двукраки същества без капчица човещина, за извратена система, която смазва човека. „Мусаши“ въздейства по коренно противоположен начин. Освен че се замисляш, докато четеш се докосваш до много фини, извисяващи думи, настроения и наблюдения.

 

Доказателства, Валентин Тублин

Още една книжка от „Стадион“ и от времето, когато тепърва се чудех за какво ми е даден живота. Препрочетох я след 30 години и останах удивен колко много ми е повлияла: в избора на професия, в изграждането на ценностната ми система, в настроя към живота въобще. Новото в този прочит беше само моята позиция – по-голям съм точно с 15 години от симпатичния обикновен инженер Съчов, същия – волен стрелец с лък.

Вече знам, че доказателствата, които той обеща да потърси, съществуват, че правилно Одисей е заминал пред стените на Троя. Сякаш съм протегнал ръка през времето и съм потупал по рамото 18-годишния Асен. „Върви по този път. Верен е.“

 

Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“, Акио Морита, Мицуко Шимомура, Едуин Рейнголд

Интересно съвпадение: чета книгата „Произведено в Япония: Акио Морита и Сони“ на читанката си – Sony PRS-505. Заглавието на книгата е едновременно и бранда/производителя на това полезно устройство, което вярно ми служи вече четвърта година. Впечатляваща, предизвикваща вътрешна полемика, информативна, полезна, увлекателна – книгата е от калибъра на „Моят живот и моите успехи“ на Хенри Форд. 

И един нюанс в самият край на книгата, в издателското каре: преведена е на български и е издадена от Министерство на външните работи в тираж 10 (десет!) екземпляра, за вътрешно ползване.

 

Великолепната осморка, Гелий Аронов

Книга от забравената поредица „Стадион“, от забравеното време, когато рекламата се наричаше пропаганда, когато сред основните ценности на живота беше да удариш рамо на приятел, да се преодолееш, а не новия модел айфон. Докато сканирах книгата и я подготвях като електронно издание осъзнах, че преди време съм я чел и възприемал като предказание-пожелание. Като илюстрация и възможен вариант на бъдещия ми живот. Сега намирам в нея пасторално спокойствие. Почивам си от липсата на какъвто и да е било комерсиален елемент. Калибрирам личния си компас да сочи в посоката, която винаги ме е радвала.  

 

В бой идут одни старики, Леонид Быков

Не е книга, а филм, но това не е важно. Прилича много на „Бялото слънце на пустинята“ – и тук няма един излишен кадър, реплика. За пръв път го гледах през решетките на дежурната стая в армията. Оттогава насам много пъти, в далеч по-нормална среда. Какво ти казва: „Могем“, „Война – ето переходящее, а музыка вечна“.

Будем жить, ребята!

 

Мезенцефалон, Юрий Бригадир

В Русия има особен лексикален слой – „русский мат“. Също така това е и модел на поведение, отделна култура, която в официалните медии и среди не се случва, но всеки я познава и повече или по-малко ползва. Та другарят Бригадир е сред хората, които са успели това явление да го превърнат в литература. Добре известно е и, че там се пие зловещо. Авторът нарича себе си „генетичен алкохолик“ и книжката му е панегирик на запоя, на хората, които пият, на състоянието, в което се намират. Също така книгата е и доста изчерпателен справочник какво може да се пие, ако няма подръка алкохол :))

 

Писма за сина ми, Евгений Леонов

„Кин-дза-дза“, „Есенен маратон“ са първите два филма, които ми изникват. „Афоня“, „За хусаря добра дума кажете“... много са. Отдавна се канех да прочета книгата му. Вярната дума е „изповед“, но тя е клише, затова да го наречем опит за изказване на всичко главно, което е в душата и живота му. Писмата са писани до сина му, също актьор, и в тях се говори за актьорската професия. Но ако книгата я чете лекар или художник, ще прочете в нея за лекуване или за риуване. Стига да има сетивност на сърцето.

Не мога, а и не бих я преразказал, нито вметнал цитати от нея.

 

Звездни рейнджъри, Робърт Хайнлайн

Преди време нейде бях прочел, че Артър Кларк е предрекъл, съчинил, някои от изобретенията, които днес са ежедневие. Сещам се в момента само за веригата от спътници-ретранслатори. Робърт Хайнлайн май също обича да задава въпроса „А защо не?“, но акцентира върху обществото. Алтернативите, които предлага, обикновено са прости като талпи, но звучат малко неочаквано: линейният брак е чудата измислица, добре обоснована в „Луната е наставница сурова“. А „Звездните рейнджъри“ доказват необходимостта от контролирано насилие, от боя. Прокарва мисълта, че свободата не е неотменимо право, дадено ни по рождение. И нищо не е дадено, освен ако сам не си го изработиш, извоюваш, осмислиш – твърде еретични мисли за човек, израсъл в предтечата на консуматорското общество.

 

Съдба и занаят, Алексей Баталов

Не познавам цялото му творчество. Почти нищо негово не познавам. Покори ме с ролята си на „шлосера-интелигент“ в „Москва не вярва на сълзи“. Фин, истински, точен. Попаднах на творческата му автобиография случайно и ме омая деликатния му и съразмерен изказ. Завидях му с бяла завист, че е наричал „чичо Миша“ и „леля Анна“ хора, които са определили мисленето и ценностите на не едно поколение в Русия. Той е от хората, които правят света естествен и чувствен.

И тази вечер бях благодарен на шанса да го срещна. Да срещна всеки един от истинските хора по пътя си. Да срещна моя си занаят и хората, с които го правим. Мъгливата София е странно място. Място, което вдъхва приказност. Място, което доставя наслада и обгръща сърцето със сладка нега, която само любовта може да даде.

Само да имаш очите да го усетиш.

 

Денят на трифидите, Джон Уиндъм

Преди време (много време) изчетох тази книга на един дъх. Наскоро попаднах на нейно продължение – Нощта на трифидите. Това е книга-паметник на Джон Уиндъм, написана от неговия почитател и последовател Саймън Кларк. В предговора й той говори със синовна любов за автора на Денят..., за влиянието, което му е оказала тази книга. Не бях я препрочитал отдавна и когато я отворих отново видях искрена обич и състрадание към човека. Търсене на корените на нашите вярвания и схващания, на обществото ни и на личността не на масата за дисекция, а чрез спокойно вглеждане в света наоколо, в себе си. Човек има чувството, че не чете книга, а води диалог с добър, силен и смирен, леко усмихнат приятел, който деликатно докосва сърцето ти и оставя в него топлина, спокойствие и разбиране.

 

Изгубеният свят, Артър Конан-Дойл

Загряваща порция английски смях. Оцветява и усмихва дори и зимното утро. Спомен за едно време, което не познаваме сега. Време, в което всичко казано и направено е било от първо лице, единствено число и думата на човек е имала стойността на злато.

 

Междинна станция, Клифърд Саймък

Клифърд Саймък също е от великите, от майсторите, от хората. Когато и каквото и да четеш от него, пред очите ти са хълмовете на Уисконсин. Не че някога съм ги виждал, но атмосферата им е предадена точно, завладяващо. С тиха и силна привързаност.

Преди време се бъзиках с Ники Йотов, че е способен в една леко извита дъга да види и хоризонта, и планетата, и още милион и половина символи и да намери смисъла на битието в едно копче (туй – образно казано). Сега седя и превъртам имената в книгата, и ситуацията. Една след друга излизат аналогии. И ти се ще да си човека, крачещ превит под напора на насрещния вятър с пушка под мишница. Образът е силен, чист. А е трудно, мамка му, да знаеш, че в края на този живот ще си умреш с отворени очи. А когато дойде следващия живот някой друг, а не ти, ще получи шанса да изживее заслуженото от теб щастие. Дано успее! И на него няма да му е леко.

И още нещо, което уча на стари години: да превия врата на гордостта, да ценя братството толкова, че да не позволя на личността ми да го прецака. Личността е важна с уникалния принос за общото. Останалото е ненужен баласт.