Етиката в дизайна

... • 06.11.2012

Моралът, етиката са чисто човешки категории, които са породени от един прост биологичен закон – оцеляването. Започва от простото дразнение при едноклетъчното и при хитроумно същество като човека достига до по-сложни форми, които даже включват понякога и мисълта. Подавляващата част от тези дразнения и реакциите на тях са организирани в закони – писани и неписани, общоприети морални норми, норми на поведение и просто човешка порядъчност. Срещат се и по-сложни казуси, в които се преплитат интереси и ситуацията може да се тълкува от различни ъгли и гледни точки. В такива случаи е трудно да се съди кое право и кое – криво. Това е деликатната област на тенденциите.

Етиката присъства във всички човешки отношения, но моя занаят е графичен дизайн. Затова ме интересува етиката в дизайна.

 

„Авторът”

Стандартната реакция, когато спомена професията си в началото на запознанство, е „Блазе ти, това е толкова творческа професия!“. Характерът ми (инат съм) и професията ми ме учат да бягам от клишето, затова отвръщам, че това е занаят, а не творчество. Естетиката има свои закони, които са не по-малко строги и категорични от математическите формули. Измислянето, съчиняването също може да бъде подпомогнато от формални правила. Връзката между дизайна и производството, обществото и времето, в което живеем, е директна и в 90% от случаите дизайнът играе подчинена роля.

Едновременно с това за професията ми е най-характерно създаването, измислянето. Професионалната чест и дългосрочната изгода отричат модерния метод на съвремието –  копи-пейста. Заставаш пред празен бял лист и с молив или мишка създаваш нещо ново. Образ, който го е нямало преди ти да го направиш. Логото, което си видял в главата си и си го нарисувал на листа, е твое лично постижение. Чувстваш го като своя рожба, а себе си чувстваш създател. Автор.

Съобразяването с реалността – с производство, технология, психологията на възприятието, е необходимо условие произведението ти да живее. Читавият дизайнер не пренебрегва реалността никога. За него това е привична обкръжаваща среда, в която той работи. За недоученият кадет от Народното Божествено Училище или НХА това са сковаващи Творчеството окови, които е препоръчително да се елиминират, не дай си боже – да се опознават. За щастие животът и практиката бързо променят нагласата на подобни младежи или ги принуждават да приемат ролята на неразбрани творци или още по-безопасната позиция на „експерти“. Авторството поражда етични проблеми само сред хората от занаята. Тези проблеми не са от категорията „кършене на пръсти“ и са интересни именно защото дават отражение върху действителността, а остават в кухнята на проекта. Много често те даже не биват обнародвани сред колеги и приятели.

И така: направил си нещо, което ти е свидно, скъпо и което определено ти допада. В този момент някой колега изказва мнение. Ако ти си млад, самоуверен дизайнер възприемаш мнението или „на нож“ (он че ми кае той на мене!), или свеждаш в преклонение глава пред опита и знанията на по-опитния. В първия случай просто подминаваш възможността да подобриш продукта си, НО запазваш първородството си и Авторството си, а човек за едното авторство живее! Във втория случай, ако не разбереш добре внушението, се вкарваш в безкрайна гоненица на хоризонта, опитвайки се да налучкаш внушението на шефа и накрая сам не можеш да познаеш творението си – чудновато и оръфано като чернобилски домат. Този случай няма нищо общо с етиката. Това е почти неминуема болест на растежа и ако има някаква по-тясна връзка с дизайна, причината е, че съвременните учебни заведения в тази област не изграждат стабилни професионални знания, а ги заместват със сурогати като „авторско мислене“ и „професионален авторитет“. Затова е и сравнително често срещана.

Тази ситуация е интересна, когато вече имаш професионален опит, когато имаш наблюдения върху клиента, когато в полезрението ти попада по-обширна панорама, а не само точка – картинката, която си нарисувал.

Ако си имал подсъзнателно притеснение за някакъв кусур в проекта си, тогава такава забележка идва като манна небесна, защото ти спестява време и усилия. Но понякога нямаш съмнения и това мнение е поглед отстрани – „Алооу, кибиците!“. Кибикът много често е добър специалист, на чиято преценка се доверяваш. Кибикът има предимството да погледне отстрани, с незатормозен, свеж поглед. Едновременно с това той не е мислил толкова варианти, колкото ти, не ги е пробвал. Да приемеш или не подсказването? Кое е по-добрия вариант? Естествено, излизам от тесните рамки на „мое ли е детето или не“. Въобще болезнено силният стремеж към първородство е нескромен и признак за неувереност в собствените си възможности.

В такъв момент не се притесняваш от резултата. Независимо дали ще промениш проекта или не, клиентът ще получи качествен продукт. Но понякога в един проект тласкаш клиента към промяна, провокираш. Това не винаги може да се обясни, а понякога няма и време. Разбира се, провокацията ти може да остане неоценена, ако не си преценил правилно момента. Тогава губиш ти, губи и екипа, с който работите. Но пък без промяна няма напредък и развитие. Рискуваш и налагаш мнението си. Ако си премислил добре и имаш късмет – успяваш, печели и екипа като цяло.

Къде е преебушката? Че когато това се случи един, втори, пети път, на шестия не може да очакваш „помощ от приятел“, а може би именно тогава ще ти е нужна. Ще бъде на място като коректив за целия колектив. Но няма да я получиш, защото вече са свикнали, че не приемаш да ти подсказват.

Всеки един такъв случай се решава сам за себе си и няма гаранция, че дори да си взел правилното решение, няма да се случи издънка. Между другото – това поставя и теб в любопитна позиция, когато ти си в ролята на кибика и те кара да премислиш няколко пъти, преди да дадеш непоискано мнение.

Преди да се стигне до такъв начин на мислене се минава през етапите, когато си „излял душата“ си в проекта; когато се хвърляш върху монитора като майка-орлица, колчем някой злодей поиска да види недовършеният ти шедьовър; когато реплика като „Не ми харесва!“ на класово неосъзнат клиент те кара да го възненавидиш. Но всичко това е преходно, а музиката – вечна, както казва Маестрото в „В бой идут одни старики“.

Зачесах проблема с авторството, защото това е един от най-сериозните мотиви за нашего брата дизайнера. Професията ни е неблагодарна откъм пари и признание. Рядко се случва клиент или колега да каже добра дума. Никой не ни ръкопляска след добро изпълнение. Нямаш даже усещането, че си спасил човешки живот. Успял си, ако намираш в кошчетата за боклук свои опаковки, ако клиента ти е запазил пазарния си дял в условията на всеобща стагнация. Непосредственият мотив да работиш нашата работа е да създадеш. Грамотно.

...