Магията на древността и красотата на природата от Бургаския залив до Странджа

Един проект по обществена поръчка. Пълен запис. • 14.12.2013

Началото на всеки проект, който правим със Светла – отдавнашен приятел, колега и партньор, започва с кратък въпрос: „Имате ли време, желание?“ Времето винаги е кът, но работа със/за читав човек досега не сме отказвали, така че в края на хубавия месец май, в лето господне 2013, в слънчев следобед захващам дизайна на една корица. Корицата е за брошурка, част от проект на тема колко е хубаво и красиво в Бургаско и въобще в региона. На този етап повече подробности, освен техническото задание, не ми трябват. От него извличаме цялата информация, която е необходима за кандидатстването по проекта: целева група, възложител, акценти. Другата задължителна информация е надлежно сдъвкана и предоставена от Светла, така че, оставен сам на себе си, се опитвам да изрисувам на екрана пред мен визията, която е в главата ми. Най-много време и усилия отиват в началото. Сашо често казва, че най-големия зор в нашата работа е да тръгнеш от белия лист и да направиш нещо, което го е нямало преди, да създадеш. Докато мисля корицата, виждам и предвиждам още: ролбанери, още 4-5 корици, десетина карти, рекламни сувенири, шапки, магнитчета, чанти, пликове, тефтери, пет езика, неизвестно количество и качество снимки и текст.

Хубавото в този проект е, че заданието го е правил читав и заинтересован човек. Нестандартните формати са много силен белег за това за нашего брата дизайнера. Усещаш, че работиш по хубава задача. Затова, след като веднъж ПРАВИЛНО е решен идейния проект, останалите точки от заданието за кандидатстване се случват бързо, в рамките на 3-4 дена.

Предаване на проекта, чакане на резултатите и... нашият отбор печели. Сроковете са безумно къси, изискват личен ангажимент и доста труд.

Началото на същинската работа започва след подписване на договора. Общините, които са ангажирани в проекта, доуточняват заданието. Ние пък мислим кое и как има да се прави. Това е периода на най-големите загуби от триене. 

Постепенно се ускорява темпа и плановете започват да се материализират. На дневен ред е едноседмична командировка за снимки. Командировка, на морето, средата на юли, една седмица – нямаше човек, който да не се изхили на това съчетание.

Странджа, Бургас и наоколо, 15-19 юли

На 15 юли, часове, преди да пуснат последната отсечка на магистралата, кацам в Бургас. С телефон, навигатор, помощ от местните и малко здрав разум намирам мястото, на което се срещаме със Светла. Ял съм й попарата по време на разходката до Албания и знам какво мога да очаквам от нея. Мъглявото и неочакваното. Но пък винаги е интересно.

Докато чакам да си свърши някаква работа в общината унищожавам сладолед и сайдер. И установявам, че обектива ми е дал фира и не ще да фокусира правилно, когато е малко фокусното разстояние. Нейсе, прорвемся.

След сладоледената благинка препаркирам колата и се срещаме с местен момък-фотограф. Офисът е чудесен – на главната улица и много тих. Изговаряме всичко за снимките, които ни трябват от него и идва момента да се нанесем на временното си местоживеене. Светла е ангажирала две стаи в бунгало, в къмпинг от времето и типа „Да крепне дружбата с КПСС“. Къмпинга се местонахожда в Крайморие – квартал на Бургас, който е толкова квартал на Бургас, колкото и Перник е квартал на Софе. Посрещат ни бунгала, навяващи носталгия и хубав морски бриз. Разопаковаме се, ориентираме се в местността и потегляме обратно към Бургас. Вечерта имаме среща с представители на „клиента“, за да ни дадат конкретна и пълна информация. А дано, ама надали!

Преди Бургас се отбиваме до местността „Пода“. Има отношение към птицолюбителите и към поговорката, че светът е малък, защото там ненадейно срещам познат от време оно. Разговаряме, снимам и се обургасяваме. Срещата е в техния ТИЦ (туристически-информационен център) и за мен има малко работа. Затова започвам да щъкам наоколо и да снимам. Отдавна не съм снимал сериозно и загрявка определено си е необходима.

Задържахме девойките на работа до късно. Лошото е, че резултатите от срещата са нула и половина. Нищо де, остават 6 дни за работа. Вечерта ни чакат морски бриз, бира, хапване с Валентин Фъртунов и съпруга (между другото книгите му са много готини!), организационни разговори и хекатомба – в жертва бяха принесени неизброимо количество комари. След военните действия имаше загуби и сред гражданското население – не една и две нощни пеперуди паднаха жертва на Биокил-а.

16 юли

На другия ден потегляме по маршрут Акве Калиде, езерото Вая, солници, музеи. Всичко е във и около Бургас. Имената ги възприемаш като нещо ромАнтично и далечно. Тепърва всяко място ще бъде обходено и ще залепне като репей по теб. Името ще се напълни с лични впечатления и съдържание. Ще започнете да си принадлежите.

Акве Калиде. Не сме навлезли още в скитнически ритъм, но вървим в правилната посока. В главата ми са останали не разкопките, а беседата с млада девойка от екипа археолози. Майка й, неотдавна починала, е била водещ археолог в Бургас, и сега дъщеря й поемаше щафетата. Спокойно, с отношение към материята, което е изградено не от книги и учебници, а от дома, от средата, в които е живяла. След беседата колата поема пътя накъм Бургаското езеро. Целим пункт за наблюдение на птици, солници и място, където хората се мажат с луга. Пунктът за наблюдение се оказва в частен имот. Въобще... това е един от проблемите на програмата – интересните места са в границите на частни имоти. Говорим си с хърбавелката-охранител и влизаме. Гледаме. Снимам. Излизаме. После се оказа, че не това е било точното място, но когато ходиш нагоре-надолу без водач, това си е риска на занаята.

В солниците не дават да се снима, така че се мъкнем под слънцето единствено с цел самообразование и „око да пипне“. Фиксираме в далечината формация от черни облаци. Наученото през кратката ми практика на парапланерист ми подсказва, че скоро ще се изсипе порой. Въпросът е само „къде?“

Стигаме в Бургас преди облака да се продъни и успяваме да си намерим масичка в „Златната котва“. Заведението е бивателно, а кухнята – великолепна. Зареждаме акумулаторите, след което дамите се отправят в неизвестна посока, а аз потеглям бавно към музеите, които трябва да бъдат заснети. Пътем ме привлича магазинче за сувенири – витрината, погледната от двайсетина метра впечатлява. А магазинчето, погледнато отвътре, беше трагично-китайско. С труд успявам да намеря компас, който малко от малко да прилича на нещо. Продавачката хвали стоката си – „Даже показва посоките!“. Купувам го за малкия си син и се довличам до Археологическия музей. Там, по време на кратка беседа с куратора, навлизам в лайтмотива, който ще чувам из всички музеи: няма пари, няма материали, трудно е. След това разопаковам фотопринадлежностите и почвам да си върша работата. Следващата „точка“ е Природонаучния музей. Отново „Дайте на пропитание!“, което е съпътствано и с интересна беседа на тема уникалните характеристики на Странджа, Бургас и околностите му от гледна точка на природолюбителите.

17 юли. Запис по горещи събития

На това колегите казват „отпуска“ – ставане в шест и пет, изтъркване на зъби, подготвяне на импровизиран багаж (дрехи и вехти маратонки), мятам в колата фотооборудването, кратко разкършване и потегляме с Ваня от Крайморие накъм Малко Търново. Санс кафе, санс събуждане.

Пътят е перфектен, приятно завойчест. Аудито го награбва, за да не окъснеем за срещата с Марин, уазката и графика. Рано е още и над долините има водна пара. Красиво е, мамка му!

Спираме до масата, на която са седнали Валентин, жена му и оператора. Отвеждам колата на престой, застрелвам една много симпатична дървена къща и се връщам за дълго кафе, тутманик и кадърче с напит от светлина малкотърновски площад. Звъним на Марин и допиваме по спешност. Товарим се на уазката.

Момчето с фотоапарата има преимущество – качвам се отпред, за да снимам по пътя. Излизаме под табелата „Царево“ по надупчен хасфалт, който плавно преминава в читав коларски път и постепенно сваляме категорията на настилката. Разговаряме с пилота, пушим, друскаме се и така достигаме до кльона. Оградата с надвес ни съпровожда доста време. Минаваме през разградена порта и навлизаме в бившата зона на отчуждение. Дупките нарастват по обем и честота. Шубраци шибат стъклото и машината бръмчи, тропа и вие. Минаваме първия нишан – циментов електрически стълб, израснал в нищото. Минаваме втория нишан – полегнала греда и след стотина метра спираме. Разтоварване и кратък преход до една дупка в скалата – аязмото на св. Марина. Дупката е в друга дупка и отгоре не създава никакво впечтление. Друго е когато слезеш и се гушнеш в нея.

Людете А, Бе и Це се шматкат наоколо, докато вадя и развиво-навивам статива. Марин предлага гледна точка, която е перфектна – хващат се едновременно и вкаменените певецета на изрязани бутилки, в които се събира капещата вода, и пробилите през листака лъчи на слънцето. Снимки, напред, назад и наоколо, и след малко потегляме обратно. Гоним шествието в чест на светицата, което ще се състои на другото аязмо.

Пристигаме в момента, когато единият празник е завършил (официалната част), а другият не е започнал (курбана). Задължителните снимки са направени. Имаме кадър.

Групата се натоварва и гоним следващата точка – Вълчанов мост. Полумост, по-точно – гръмнали са го по соц-време, за да не бягат хората от щастието накъм нещастието. Отначало се вижда само голяма туфа папрати. Когато слизам по-надолу, се открива изглед към разрушения мост с кратка биография – построен с парите на хайдутин, дето е предебвал жертвите си по тези места, от инженер-италианец, взривен от българи. Газим из папрати и камъни от градежа. Намираме добра гледна точка. Имаме кадър. Потегляме накъм Малко Търново за хапване и кратък отмор.

След кебапчета с кюфте, супи, салати и пържола с гъби – всеки според вкуса си, и кратък разговор на политико-религиозна тема налазваме уазката отново. Първа точка е Мишкова нива. Едно е да гледаш в интернет снимки на камъни, друго е да го видиш със собствените си очи. През обектива на апарата, качил се на покрива на многофункционалното возило. И не само него, а и други останки – римска къша, гробове от време оно, докато газиш път, застлан с шлака от тракийски рудници. Мушкам едно парченце сгур в раницата.

Следващата цел е Градището, наречено така, заради крепостта, която е увенчавала върха на Странджа. Мястото е забележително с много неща. Първото е усешането, че уазката се катери под 45 градуса. В такъв момент осъзнаваш, че руската машина с двойна предавка е доста шойн, и че без нея не би било гут. Също и че изпаднал ауспух е в състояние да промени усещанията и налягането в ушите ти. Другата забележителност е спомена за иманярството на държавно ниво, когато натирени от Людмила Живкова органи от ДС са изяли един връх, за да проникнат в галерии, копани неотдавна от траките, я от фенове на богинята Бастед. Никой не може да каже какво е намерено и дали е намерено в мястото, което е посочила Ванга. Сега входът към галериите е успешно запушен с вода, а друг с подобна власт надали има мерака да отводнява и прониква в неведомото. Остава само дупката и късчета черен гранат, които Марин изравя изпод краката ни и ни ги връчва като сувенир.

На връщане пикираме, вместо да катерим, и тази част от пътуването завършва в прелестното Малко Търново, където се разделяме с водача си. Ваня дава фира и се прехвърлям сам в аудито, за да посетя Падалато, както ми е останало в главата името на древния некропол Пропада. Указанията на Марин са перфектни, но понеже игнорирам табели, които само кьоравите биха пропуснали, се зашматквам в грешна посока. Връщам се и с помощта на туристическите маркировки намирам вярната пътека към гробището. Това си е върха на древно гробище, тракийско и римско. Изобщо, имам усещането, че ако някой древен беше станал от гроба си, щеше да е в пълно недоумение как сме успели да направим от оживената Странджа такава дива пустош. Снимам, търпеливо изчаквайки слънцето да пробие иззад бързите облаци и поемам обратно. Надъхан, зареден съм от видяното и усетеното.

 

Завръщам към градчето, за да прибера Ваня от църквата и поемаме по перфектния път с малка отбивка към село Бръшлян. Бил съм тук преди години и сега го обикалям с фотоапарат в ръка за да сравня „преди и сега“. В преди-то нямаше толкова нови къщи, в сега-то са останали някои съборетини, които помня като кадри. Снимам ги, за да сравня впечатленията си в годините и никонът не ме подвежда, макар батерията му да е на последни издихания.

В колата и газ по пътя надолу. Уреждам някои финансови въпроси в Твърдица. По пътя готин граничен полицай проверява самоличността ми и ме подсеща, че трябва да си включа фаровете. За това нещо в Софе олекнах миналата зима с дваесе лева.

Път. Широки завои. Крайморие. Душ. Описване на снимките. Бира. Описване на деня: всичкото горенаписано. Сън.

18 юли. Ден следващ

В седем часа зазвучава „Гранд централ“ от Кей-ПАКС – време е за ставане. Сънливо пием кафе и таманим маршрута за деня. Подкарвам аудито по познатия маршрут за Малко Търново.

Преди него се отбиваме до водопада Докузак на едноименната река. Кратка справка с Марин и местни люде и намираме мястото. Наблизо двойка велосипедисти похапват в заслона. Вадя статива и от горна гледна точка снимам – със забавена скорост, за да хвана стремителната вода, през две бленди, за да видя детайл и в слънчевите бликове, и в черните сенки. Премествам се по-близо и докато снимам, зад гърба ми преминава женската половина от двойката. Малко след това ми подарява два-три прекрасни кадъра – настанила се на един камък в спокойната вода, тя медитира пред водопада. Свивам статива и потегляме към града, и към закуската. Минаваме покрай бара, която „трябва“ да бъде заснета.

Шарени черги и тъмни одеала са проснати да съхнат на слънцето. Джип на Гранична полиция е паркиран досами улука. Слизаме накъм барата и се заприказваме с мъжете, които продължават да перат. Темите са къде има интересни обекти, какъв фотоапарат следва да си купи един от момците. С усмивки разменяме мейли, на които ще пратя кадрите и колата излита към Търново.

С банички, шишенца вода и без кафе (токът спря) се подкрепяме преди работния ден. Който започва в ТИЦ с лаф, закупуване на карти и пътеводители, размяна на координати и снимки. Мотаем се из града, снимаме музеи, красиви сгради, къщи за гости. Така попадаме в една импровизирана седянка и се почва дълъг разговор на тема Странджа, поминък, кой какво е видял и живял. Получаваме и дългоочакваното кафе от геоложка, която е решила да започне собствен бизнес. Ставаме, защото времето не чака. Доснимваме още две къщи и след кратичко лутане поемаме пътя към Царево.

По този път съм минавал преди 7-8 години. От тогава не е ремонтиран и си е същия – умерено дупчест, което ме навежда на мисълта за мекия климат в Странджа – по Балкана дупките разцъфват наново всяка пролет. Става ни навик да спираме при всяка табела и не след дълго намираме началото на пътека към тракийски светилища. Аудито не желае да бъде оставено само и протестира на високи тонове. След кратко ровене из таблото намираме бушона, отговорен за мерзкия писък и оставяме колата безгласна.

Този път с нас няма водач. След лутане и справки по мобилния, който по-успешно замества „Ехооооо“ откриваме последователно слънчеви кръгове, слънчев часовник, каменна гъба и жертвеник. Около тях са оставени монети. В жертвеника разкопаваме и индийска рупия. Играта на Индиана Джоунс не минава безнаказано – Светла слънчасва, а аз нагазвам в очарователен букет от бодилчета, които чистя двайсетина минути от краката си.

Граматиково. Място, в което изслушваме кратка лекция на тема Странджа и си оправяме настроението със сладолед.

Следващият пункт са почти хилядолетен дъб и параклис на Св. Георги. До Заберново, в околностите на което се намират, достигаме лесно, след което се започва лутане от класа. С помощта на местни хора и чергаруващи цигани откриваме дъба и параклис. Но параклиса е Св. Дух, а ние търсим именно Св. Георги. Навлизаме в път, за който конструкторите на мойта машинка не са мислили и след един-два удара по картера решаваме, че сме се объркали. Обръщам на място по тесния път и много бавно и предпазливо се връщаме. Отново местен жител ни помага. Макар намеренията да са му чисти и добри, явно е невероятен лъжец или оптимист, защото нарича „път“ две едва различими следи в полето. Следите ни отвеждат до параклиса.

Той се охранява от закона, както гласи една поизбеляла табела. Законът в случая се явява двайсетина килограмов камък, с който е подпряна вратата на оградата. Отместваме камъка и нарушаваме закона. 

Е! Всичко в Странджа е изумително! В дървените стени на параклиса и на вратата са издълбани прилежно имена и дати, които те връщат сто години назад. Заснето. Снемам и координатите на заведението, за да ги дам на симпатягата водач от Малко Търново, който не знаеше къде точно се намира параклисчето.

Едновременно се притеснявам ще я бъде ли колата и съзирам стадо очарователни крави с две поотраснали бичета. За пръв път виждам крави като от картинка, облени от прекрасна светлина. Консултацията по телефона с автомобилния майстор е прекъсната, докато снимам симпатичните кравички. След това отново потегляме из пустите шосета. Пътуването из Странджа впечатлява само по себе си и човек трябва сам да го изпита.

Последната точка е бъбрене с Игнат – фотографа, който ни помага, в къщата му в Ясна поляна и дегустиране на първата диня за сезона – удивително вкусна, между другото. Купуваме цигари и през третокласните пътища достигаме до главното шосе за Крайморие.

На същото място, на което вчера ме спря Гранична полиция, отново размахват палката. Явно на момците им е скучно. Ухилвам се и се бъркам за личната карта. „Вчера ме проверихте.“ – полицаят се ухилва също – „А, не. Днес ви проверихме“. Оказаха се познатите от барата сутринта. Разделяме се пак с усмивка и продължаваме към щаб-квартирата.

Финалът за деня е едва след хапване, пийване, опис на снимките и планиране на утрето. Душ, последна бира и запис на деня.

19 юли 2013. Последният ден, записано след събитията

Отново започва рано. Прибирам си багажа, защото няма да се върна повече в този благ къмпинг. След това силите на отряда се разделят, за да обхванем максимален брой обекти. Светла и Ваня се отправят към Дебелт, където по-късно ще се видим, а аз отпътувам в южно направление – Приморско, Бегликташ. Минавам покрай плажа в Приморско, без да спирам и след няколко километра живописно пътче се оказвам пред търсените камъни. Взимам от симпатични екскурзоводи кратко описание на обектите и се захващам със снимане.

Понякога е много неприятно да си принуден да препускаш и да снимаш „както бог дал“. Господ в такива моменти не е особено ларж. А обектът заслужава сезони и дни, за да може да се улови в матрицата от пиксели душата и красотата му. Все пак успявам да направя и кадри, от които да не се срамувам и потеглям към Дебелт.

Археологическият център е в средата на нищото и изглежда така, сякаш самият той е разкопан неотдавна. С директорката на центъра крачим към разкопаното от древния град Деултум. Не съм спец, но градът е много запазен. Светлината е възможно най-кьоравата за снимки, но слънцето не ме е питало, преди да застане в зенит. Снимам и беседваме с любезния „екскурзовод“. Приятно е да си говориш с хора, чиято работа ги вълнува и я приемат присърце. Получавам съвсем различна представа от досегашната на тема римското градоустройство. На фона на имперските стандарти, нашето, съвременното отношение към град и къща бледнее и изглежда профанско. Минаваме през единствената законсервирана част на разкопките – една от портите, и се прибираме на сянка в сградата на Центъра.

Заглеждам се в работата на реставраторката и по глинените джунджурийки, пръснати на масата. Момичето отклонява кротко, но решително, желанието ми да я снимам по време на работа и вместо това ми обяснява как са изработени глинените лампи и стомнички. В актива си имам саморъчно направено глинено гърненце, затова ми е повече от ясно колко майсторлък са проявили старите майстори и мислено им свалям шапка. Все пак не устоях на изкушението и независимо от хубавата лекция щраквам реставраторката иззад вратата. Когато се правиш на фотограф имаш два варианта за действие: или си коректен и възпитан, или правиш кадрите, които ти трябват. И двете наведнъж не могат да се случат.

На път към Средец се отбиваме на Еркесия – един участък от древен граничен вал, който пресича Югоизточна България.

Средец, „Карабунарска къща“. С приятно възстановен едновремешен бит. Снимането е вече „за довиждане“.

Разделяме се със Светла, Ваня и човека от музея и потеглям обратно. Странно е това завръшане. Телом съм натоварен на колата, която със стотина километра в час ме отдалечава от тази дива седмица и омагьосващата Странджа. А духом съм още там – сред планинските ливади и шарени сенки, сред овеществената История.

Не само аз съм останал там. И планината идва с мен.

София, 13 септември – 10 декември

Това е времето, през което проектът от добър замисъл и гигабайти събрани материали се случи. Беше създаден. Стана.

Добре обмислената технология на водене на проекта и координацията устояха на инфарктни срокове и дебилски преводи. Удивително е колко работа може да премели човек, ако два-три месеца забрави за наличието на почивни дни и ако добре си е написал домашното.

Бяха направени и тиражирани: стандартните рекламни материали (шапки, чанти, пликове, ролбанери, магнитчета, рекламни носители, моливчета и кутийки за тях, прес-реклама, дизайн на компакт диск и обложка, заставки за видеоклип), една книга (триезична), три брошури (с по пет езикови версии всяка), една карта с описание на всички обекти (петезична), десет карти (отново на пет езика) с описанието на маршрутите, слайдшоу (три езикови версии) и още материали, изникнали в последния момент. Бяха обработени над хиляда снимки и стотици страници текст.

Равносметката: добре вложено време, прекрасни отзиви, чувство за добре свършена работа в името на добра кауза.