О, неразумний юроде!

Един задочен спор с Емил Джасим

 

Увод

Запознах се с Емил Джасим, когато беше учител по история в НГДЕК. Млад човек, един от плеядата великолепни учители, които моят по-голям син имаше невероятното щастие да го образоват и възпитават. Емил Джасим е човек с активна гражданска позиция (което само по себе си заслужава уважение) и е активен член на «Да, България» (която политическа партия смятам за мой представител). Ще рече, човек, с който няма за какво да спорим. В почти всички свои публични изяви Емил Джасим застъпва нашироко темата за окаяното българско образование и още по-окаяното положение на българския учител. Няма какво да му се възрази – прав е. И призовава за промяна на отношението на обществото към Учителя. Ето тук вече ме изгуби. Уважението е като властта – тя не се дава, тя се взима. Уважението не се дава, то се печели!

 

Теза

Сред мнозинството от българските учители има действително великолепни професионалисти; хора, отдадени на призванието си; хора, които изграждат личности. Тези учители са малцинство, според Правилото за петте процента (за точната цифра няма да спорим). Зад техния гръб, зад техните постижения и авторитет се крият всички онези «учители», за които има три основни причини, за да станеш учител, и те се наричат юни, юли и август. Това са вечно недоволни от заплащането си паразити, които виреят благодарение на факта, че обществото и родителите не знаят нищо за тях. Време е да бъдат извадени на светло, защото, Джасим, не искам да те поддържам в желанието ти да видиш българския учител уважаван, преди той самият да е заслужил уважението си!

 

Доказателство

Кратка вметка: някои хора ще се познаят в дадените примери, защото всеки пример е реален и за всеки от тях има документи или свидетели. Не се обиждайте на фактите. Не може да ги промените. Променете себе си. Пиша това не за да ви злепоставя (не споменавам имена), а защото до голяма степен е ваша отговорността да има в изобилие некадърни български лекари, инженери, юристи, зидаро-мазачи и сервитьори. Защото в началото е Словото. И това е Вашето слово.

Учителят трябва да образова и възпитава.

Да започнем с образованието. Как може да образова детето ви един учител, който не знае, че Луната е по-малка от Слънцето? Въобще не се шегувам. Говорим за учител с много добро име в реномирано училище в елитен столичен квартал. Говорим за непознаване на common knowledge, както казваше проут във филма К-ПАКС. Вероятно учителят ще се защити, като каже, че това не влиза в учебния материал на началния курс. Както и не му е нужно да знае математика повече от 3. клас, защото «аз преподавам до трети клас». Как ще даде посоката на хлапето, когато той самият знае (наизуст) едва първите три стъпки и няма ни най-малка представа за това къде води математиката? Между другото – това е масово явление сред учителите (хуманитарна специалност), които като доблестни хуманитарии отричат всичко след простото тройно правило, че даже и него не знаят. Защо се налага да чувам въпроса «А защо не дойдеш ти да ни преподаваш математика?» от приятел на малкия ми син, когато провеждах вкъщи курс за ликбез по въпросния предмет? Убеден съм, че ако се направи проверка сред всички учители, повечето от тях няма да знаят как да сметнат и процент без помощта на калкулатор.

А знаете ли кой преподава английски на децата? Учител, който за да вземе малко хонорувани часове, е преминал през кратък курс по английски език, като с чужда помощ разчита (и съставя) домашните си работи. Който на този език ни хляб може да си поиска, ни боя да си изкара. Който никога в живота си не е прочел нито една книга на английски. Който преподава езика на Шекспир чрез речник от 1000 думи (оптимистична оценка на знанията) и наизустена методика от Книга на учителя. Който ползва латиница само за да пише смс-те си на шльокавица. Такива хора не са единични случаи, сигурен съм. След като системата позволява, предполагам, че не един и двама езикови инвалида успешно преподават английски, френски, испански, руски. На нашите деца.

Отново не говорим за училище в Бусманци или Филиповци. Иде реч за най-нормално начално училище в София. И току-що отписахме физическа география, математика, чужди езици. Вероятно ситуацията е такава и по другите предмети, но говоря само за това, което лично знам. И знам, че в наши дни стана страхотен бизнес допълнителното обучение. Доброволно-задължителното платено обучение в частни училища и центрове, където, между другото, преподават същите тези учители, които би трябвало да си свършат работата още в училище. За да не се налага допълнителното плащане и загубено време. За да не се налага на човек, който е завършил Художествената гимназия и Художествената академия да му обясняваш що е това линейна перспектива, защото иначе посмъртно не може да нарисува най-обикновено кубче.

След образованието иде ред на възпитанието. «Емил, или за възпитанието». Признавам си, не съм чел тази книга, но съм чел (и досега често и с удоволствие препрочитам) «Педагогическа поема» на Антон Макаренко. Същия този Макаренко, за който добре образован българин ще каже, че ... спомня си... бил много строг и налагал с пръчки учениците си. Чел съм също и Амонашвили: «Здравейте, деца! Как сте, деца?». По образование съм инженер, по професия – графичен дизайнер. Не би трябвало да знам, че на света има такова нещо като науката педагогика. Но знам, че такова жувотно има, само дето трудно се забелязва в съвременното българско училище. А педагогиката трябва да я познава и прилага учителят. И той, горкият, я прилага, следвайки добрите традиции на взаимоучителната метода, която е царувала в Априловското училище: петокласник преподава на първокласници азбуката, докато учителките пафкат цигара с кафенце. Това е факт отпреди 20 години, в Дружбенско школо, почти като във Филиповци. В наши дни може би изследванията им са стигнали до методиката на килийното училище.

А в началото на възпитанието, да не се забравя, стои личния пример. Какво може да даде като личен пример съвременният учител? Как да запорираш заплатата на бившата си половинка, защото искаш да получиш повторно детските за пет години назад, които вече си получил до последната стотинка? И, нюанс: цялото това запориране и последвалото дело се води не от собствено име, разбира се, а от името на детето. Това е моралът, който може да даде като пример учител. Реален учител от реалния живот.

Как да изгониш от къщи сина си, защото бил мързелив, а след време да се хвалиш с неговите успехи? Или да научиш учениците си на хигиена? Преди да научиш себе си и собствените си деца на това? Невъзможно! Да възпитава базовите ценности на съвременното общество? Като «мое» и «твое». Че не трябва да пипаш нещо, което не е твое, защото ако го вземеш без разрешение, това е кражба. И като го откраднеш, да не го къртиш с теслата и чука, защото това е вандализъм.

Да си мошеник, некадърен, крадец и вандал. Това са ценностите, които може да възпита един съвременен учител без риска думите да се разминат с делата му.

 

Заключение

Съвременният учител е рожба на лоша традиция: още преди години, освен хората с призвание (5%), в Педагогическия факултет отиваха да учат тези, които за друго не стават. Рожба на порочна система, която замени образованите и възпитани випускници с изпълнени показатели. Съвременният учител никога няма да има авторитет сред родителите, които много добре виждат недъга на юродивия. Никога няма да заслужи уважението на учениците си, защото «най-голямо уважение и най-голяма любов от децата... се проявяват към друг тип хора. Това, което наричаме висока квалификация, уверено и ясно знание, майсторство, златни ръце, немногословие и абсолютно отсъствие на наизустени фрази, постоянна готовност за работа – това привлича децата в най-голяма степен... ако вие блестите с вашата работа, знания, успех... те са на ваша страна и няма да ви предадат. И няма значение в какво се проявяват вашите способности, няма значение какъв сте: дърводелец, агроном, ковач, учител или машинист», ако трябва да цитирам (с волен превод) Макаренко.

Извини ме, Джасим, но за да се радва на уважение българският учител, трябва да започне промяната от себе си.