Облака

много в тази случка е пропуснато, за да оцелее главното от този ден. Така описана изглежда много екстремна и опасна, а всъщност не беше нещо особено. Просто пилотът беше пълна лавандула :) • 24.12.2010

„Hе, не ми се лети в това!“ – „Става!“

Тежки сиви облаци са надвиснали над старта. Никой не знае какво ще се случи – дали спокоен охладен въздух ще ни спусне на полянката за кацане или облакът ще се опита да ни всмуче в себе си – черна дупка за крила и пилоти.

...Прошумолява крилото на Франсоа, следим го с напрегнат поглед – той уверено потъва надолу.

„Става! Само излитайте по-бързо“ Бърза подготовка, последна проверка и правиш крачка в небето! Поглед през рамо – едно след друго се откъсват от склона крилата, весели и цветни в сивото небе.

Летиш напред и надолу. Напред и... надолу?! Нечии силни ръце те хващат и стъпало след стъпало те „поставят“ все по-нависоко – „базата“ надвисва над главата като таван на панелка. Намаляваш площта на крилото. Без резултат. Облакът продължава да те притегля към себе си, стъпало по стъпало... изкачваш стълба към мрачна неизвестност.

Радиостанцията оживява: „Искам спирала!“. Спирала искам и аз – с нея може да се слезе бързо от неуютната височина. Само че спиралата е чудо неизпитвано досега...

Пропукващ глас: „Искам спирала!!!“ 

„Добре де, да я поискаме заедно“ – затягаш командите... завой... по-стръмен... влизане в спирала и... възходящия поток въздух те „изплюва“ от нея. Отново опит... не става.

Страх. шубе. Не са празни думи, но само 50 метра те делят от мастиления облак – твоя враг. Отново опит, по-стръмен. Крилото се обръща с лице към земята, а земята се слива в кръг. Претоварването те притиска към седалката. Пилотите казват „да се насвириш в спирала“ – терминът е адреналинено точен. Усещаш се като малко камъче в развъртяна прашка, която всеки момент ще те изстреля нанякъде.

Да видим докъде сме слезли... след още три витки спираш въртенето и се оказаш близо до хълма. Височината я няма под теб. Облакът си е намерил съюзник – източния вятър, който те изтиква обратно към планината. Решение: накъм равнината. по „стълбата“ нагоре... но накъм равнината. Отново пукащият глас: „Искам хубава, чиста спирала! Иначе ще имаш сериозни проблеми“ – това не е заплаха от строг учител, не наказание те чака. Чака те мастилената действителност над главата ти.

Отново свиване на завоя и... този път е „ДА!!!“. 

Успяваш! Витка след витка планината се издига над теб. Крилото свисти от напора на вятъра. Надолу, надолу слизаш към дъното.

Единият враг е преодолян. Остава вторият – източният вятър. Той те подпира с мощна лапа, насочва полета ти накъм дървета, къщи и жици. Насочва полета ти към неуютно кацане. Радвам се, че ми е закачена спийд-системата – тя помага да се достигне открита поляна. Зависваш над земята, стъпваш меко на тревата. Усещаш топлия вятър, който вече гали, а не убива. Оглеждаш се наоколо – всички сме кацнали. Поглеждаш към облака нагоре – там, където преди 10 минути си научил нещо за себе си. Научил си и себе си на нещо.

Покрай теб минава притежателят на пукащия глас, човекът, който изиска от теб, човекът който ти даде... усмивка. „Натрупване на боен опит“, казва ти – да, така е. И е добре да се трупа, когато внимателно око те следи, когато има кой да изиска, има кой да ти даде. Сгъваш крилото, а с едно око следиш питбула, който „не обича летящи“ и препуска около теб.

. . .

Последен в този ден кацна Емо. Повей на вятъра сгъна крилото му на 5 метра от земята... удар! Вечерта в пловдивската болница лекарите казват, че няма нищо счупено. В главата ми е: „Емо ще лети отново!“ обратното не можех да си го представя.

. . .

Към 12 през нощта е. На път съм – посоката е Карлово, Сопот. Приключва един летателен ден. Става 00:01... започва нов летателен ден