През македонско до албанско и през черногорско и сръбско назад

или лични впечатления и обяснения как попаднахме там, какво видяхме, ядохме, пихме и снимАхме в далечната 2005 година, май месец нейде. Героите са: Светла, Неда, Фолксваген Голф и моя милост. • 08.07.2011

Малко предистория: всичко започна с намерението ми да се уча да летя. Преследвах Емо (бъдещия ми инструктор) като питбул и когато той каза, че няма да може веднага да почнем, защото заминавал на състезание в Албания, на шега подхвърлих, че ще отида да зрителствам на състезанието. Шегата беше шега, докато я повторих пред Светла. Светла може да бъде всякакъв човек, но на идея за пътуване реагира като ракета „Сайдуйндър“ на топлината на самолетен двигател – насочва се право напред и ускорява, докато не достигне целта. След час-два логистиката на пътешествието беше изготвена в детайли: „Отиваме и се връщаме. Ще вземем моята кола, защото има зелена карта.“ Също така беше изръшкала нета да види какво толкова има в тази страна. Отдавна искала да отиде там, но не било за сама жена, а така щяла да си има придружител. Оказаха се придружители, защото по това време имах ангел-хранител, който свирепо дебнеше за морала ми и блокираше всяка възможност да бъда изнасилен от пресичаща пътя катеричка. Четвъртият член на екипажа беше Оги, брат на Светла, който имаше ангажимента да ни въведе в Македония, да ни упъти до Скопие и след това да изчезне.

Казах си „Какво пък толкова?“. А и ми се искаше да видя най-сетне една държава, дето е по-зле от България. По-зле... друг път.

Няколко думи за състезанието по парапланеризъм. Дисциплината се нарича целно кацане, което означава, че единствената задача на пилота е да се приземи в кръг с радиус около метър. Според световните стандарти това е нещо лесно, не особено престижно. Но въпреки всичко на това състезание отиват толкова пилоти, колкото не винаги има на кръгове от Световната купа. Отговорът на загадката е прост. Албанското правителство, военните и общината на град Вльора покровителстват състезанието. На практика това означава, че всеки човек с крило и лиценз на пилот в джоба трябва да достигне границата на Албания. Оттам поемат грижата за него: транспорт, четири- и петзвездни хотели, храна, транспорт до старта в продължение на 5 дена... Всичко това за смешните 30 евро – таксата за участие в състезанието. От пилотите се иска само да летят и да си плащат алкохола в баровете. Тънкият момент е, че финала/целта се намира на централния плаж на Вльора и финалният ден на състезанието съвпада с откриването на туристическия сезон. Подобна умна инвестиция в България още не е измислена. Но пък ние нямаме и туризъм.

Идеята беше да се тръгне рано в петък сутринта и неделя вечерта да сме обратно в София.

Затова в ранното петъчно предутро вече се друсахме по паветата на „Борис III“ в посока Владая. Пътят до Скопие е белязан от дрямка в колата, пресичане на границата, спиране за пушене/тоалетна и отново дрямка. В Скопие Оги освен качественото екскурзоводене извърши още едно добро дело. Замъкна ни на пазара в албанската част от Скопие. Влязохме в малка закусвалничка с необикновено вкусен гулаш. След като хапнахме, потеглихме за албанския граничен пункт до Охрид. Тогава се разбудихме съвсем и де факто микро-пътешествието започна именно оттам.

Пресичането на албанската граница се възприема почти като начало на военни действия. Недалеч е разположен БТР, мотаят се войници с калашници. Наоколо се върти подозрителен стегнат граничар. Служителката в паспортен контрол също е симпатяга. Английският й се изчерпва с Yes и No. Останалото е някаква реч, в която с труд се отгатват думи, чиито произход може би някога е бил английски. Както и да е. Платихме си таксата за влизане в страната. Прегледаха колата и нас с куче, обучено да търси наркотици, преминахме покрай отчаяно псуващ турски тираджия, на когото предстоеше подробна проверка на целия камион и влязохме в обетованата земя.

Първото впечатление е за много камъни, за бункери. Бункерите са част от пейзажа из цяла Албания и спокойно могат да се превърнат в туристическа забележителност. Минаваме през първия град. Впечатленията са много. Вехто, дрипаво селише. Децата се пръскат с маркучи на улицата. И мерцедеси. Много мерцедеси. На практика автомобилът в Албания е Мерцедес. Друго почти няма. И още: зад нас чуваме клаксон. Светла свива леко вдясно и почваме да се чудим къде сме сбъркали или какво не ни е наред. Поуспокояваме се, но след малко още една кола ни задминава, натискайки клаксона. След време привикнахме и разбрахме, че шофьорите предупреждават, че ще ни изпреварят. Албания може да е изостанала страна, може би, не знам, но лично аз там се научих на толерантност по пътищата. Не видях нито един сигнал или знак, който да не изразяваше благодарност, внимание или друго положително отношение. На тясно място в България шофьорите като правило се стремят да избутат другия назад и срещата прилича като тази на двете козлета на тесния мост. Там на тясно място проблемът е, че двете срещуположни коли прекалено дълго се канят една друга да преминат първи. Святкане на фарове, жестове, подкани и накрая преминаваш преди тях, махайки благодарно с ръка. В отговор – усмивки.

После си помислих, че може би причината за тази толерантност и добро отношение е, че не е здравословно да псуваш на майка някой, който има калашник у дома и може да започне вендета по най-дребния повод. 

Постепенно слизаме в долина, в която вместо камъни има буйна растителност. И почваме да забелязваме и друго: чисто е, природата е недокосната. Единствените предприятия, които забелязахме там, бяха каменни кариери. Албанците може да са изостанали, но страната им е девствена. Забелязваме крайпътно заведение и отбиваме, за да хапнем. Пред кръчмичката има паркиран полицейски джип. Първата ни среща с ченгета в албанско. По-нататък имахме още. Полицаите им са акуратни, коректни, компетентни. Човек някак си има усещането, че фразата „И ся к'во пра'им...“ им е напълно непозната.

Сядаме. Идва сервитьор и отново почваме да се обясняваме с езика на жестовете и с „мууу“ и „беее“ да загатваме каква мръвка бихме искали да хапнем. Не грухтяхме, защото в Албания свинско не сервират. 

След като навъртяхме още километри, излязохме в равнината. Съвсем друг пейзаж. Ако не бяха редиците бункери по възвишенията, може да си помислиш, че е друга страна. И още впечатления: бясно строителство на великолепни пътища. Навсякъде се строи по един и същи план и бързо свикваш, че щом ти претропат колелата на пирамидките по пътя след 500 метра следва кръстовище. Обикновено кръстовищата са организирани като кръгово движение. А че строят бясно разбрахме малко по-късно. Пилоти, които бяха идвали миналата година, казаха, че половината им маршрут е бил по макадамени пътища, които сега срещнахме тук-там.

Жега, спиране тук-там за кафе, зяпане, снимане и навъртаме километри. За последно преди Вльора спираме на паркинг с огромна агитационна стена. Направо да те хване носталгия.

Къде са парапланеристите имах много бегли представи, но пилотите ме упътиха. В скоби казано – райска работа е да те води парапланерист. По някакви безумни белези – „голямото дърво ти идва отляво“, „някъде зад боровата горичка“ и т.н. ти обясняват пътя безупречно. Няма начин да сбъркаш.

А когато наближихме всичко беше ясно. Да идвахме при шахматисти, да речем, можеше и да се полутаме, но шарените крила, които като пилета към гнездо се виеха в небето и спускаха на плажа е гледка, която можеш да пропуснеш само ако си сляп. Паркирахме, зарязах останалите и с фотоапарат в ръка почнах да търся Емо и другата явка, която ми бяха дали. Носех някакви дипляни за Валери, но се оказа, че още не е кацнал. Кацна. Предадох товара.

Вечерта започна с регистрацията в хотела. Момичето на рецепцията би заслужила аплодисментите на Шекспир. На разбираем английски успяхме да си вземем стаи и се отправихме на разузнаване. То донесе добри плодове. Стаята беше с прекрасна панорама към залязващото над Адриатика слънце. Същата тази хубава гледка се допълни от плуващи във водата хора. Затова, без много-много да се мая, изтичах да последвам примера им. Освен това и снимах – за пръв път имах възможността да снимам залез над морето. На Царево все изгреви някак си се получаваха.

Вечерта е сред пилоти, не много позната за мен общност. Естествено, коментираше се състезанието, разглеждаха се снимки и филмчета с днешна дата, похапваше се, много смях. Едно силно впечатление от тази вечер: Приближава се към масата ни много младо момче, здрависва се с другите пилоти и започват да обсъждат днешните полети. После Емо ми разказа, че това е 13-годишен пилот от Македония. Баща му го е научил да лети на 10 години. Оттогава те двамата редовно си поделяли 1-2 място на републиканските им по целно кацане. Впечатли ме спокойното, уравновесено поведение и много концентрирано внимание на момчето, когато ставаше дума за летене. Сякаш изведнъж добавяше 10 години отгоре си.

Не остахаме до късно, защото Светла даде идеята (явно внезапно й е хрумнала), на другата сутрин да направим една обиколка на юг от Вльора, да отиде тук и там (пръста й очерта ⅓ от Албания едва ли не), и да се върнем за обяд. Затова на другата сутрин в едва събудила се студена светлина потегляме с Голфа. Отново зяпане, снимане. Архитектурата прави впечатление. Старите къщи са кутийкоподобни, от камък. Новият тип строителство е изящна и функционална средиземноморска архитектура. Няма характерните за България метазстази на мутро-барока. Изостанала Албания, хммммм...

По черен път се отклоняваме към все още спящо старо село с накачулени една върху друга каменни къщички сред каменисти сипеи. Стар дядо подкарва стадо кози извън селото на паша. Предполагам, че тукашните кози пасат камъни. Друго няма какво.

След това продължаваме по хубавия нов път, докато стигнахме на изсипала се на платното обемиста скала и свлякла се земна маса. Имаше място, заобиколихме и продължихме. Растителността се появи отново, въртим завоите, докато минахме върха. Пред нас беше огромен залив с блестящо-ярко синьо море. Различните оттенъци на водата показваха теченията, дълбочините. Предстоеше ни дълго слизане по серпантината на пътя. Пътят беше заграден с ниски каменни дувари тук-там. Тук-там се срещаха стада от по-щастливи кози, които скубеха рядка тревица. Внимателно заобикаляме проснало се насред пътя мирно лежащо овчарско куче.

Минаваме покрай надвесено над морето капанче и решаваме там да пием кафе. Кафето е типа „О, сърце, поспри!“, затова го пием с вода. Въобще откъм кафе албанците са по-напред с материала. Или по-назад, за щастие. При всички случаи то е гъсто, ароматно, вкусно и много ободряващо. От един автобус се изсипват купчина дечурлига. През този ден навсякъде по пътя спираха автобуси и от тях се изливаха потоци от деца. Ако това е нормалната практика в Албания, за завиждане са тамошните ученици. Преминаваме през старо селище с много тесни улички. На стотина метра една от друга мирно съжителстват белоснежна джамия и добре поддържана църква. След това и познати македонци потвърдиха, че в самата Албания няма някаква разлика и конфронтация. Ако щеш – моли се на Аллах, ако не искаш – на Исус, това си е твоя лична работа.

И още нещо, което загатва за ред и спокоен живот. Огромните тълпи, чакащи за автостоп. В България автостопа позамря напоследък. Шофьорите рядко качват непознати „бандюги“, а хората не обичат да сядат да се возят при непознати „серийни убийци“.

След смъртоносното кафе слизаме на плажа. Наоколо изоставени постройки тип „хотелски“. По плажа бункери. На хоризонта се виждат бреговете на капиталистическия италиански враг. Затова са необходими и веригите бункери от трите стандартни размера.

Зареждаме бензин от къщичка с бензоколонка. Езикът не ми се обръща да го нарека това бензиностанция. На връщане през селото влизаме в магазина. Храни и стоки от околните държави. Албанско производство е само конякът, от който тутакси купуваме. В офиса имаме традиция кой-където ходи да донесе от пътуването си стек бира. Тук бира няма. Само коняк. С умиление гледаме българските стоки на рафтовете. Излизаме на слънце.

И целия този път – обратно. До Вльора. Забравих да я представя. Вльора е албанската Варна или Бургас. Голям град е и имахме удоволствието да тестваме широките му булеварди и втората албанска стока след бункерите: баничките и айряна.

Отиваме на плажа за снимки. Там ни предложиха да отидем до старта. Пилотите се превозват от военни всъдеходи. Пътят минава покрай селца, вие се покрай огромни каменни кариери, в които гигантски багер изглежда като детска играчка. И е жега. Децаот селата бягат след камиона, вече свикнали да съпровождат интересните батковци.

Горе гледката е невероятна, на 360 градуса. Може би тогава почвам да осъзнавам, че летенето предполага изключителни гледки и панорами. Забелязвам в далечината облаци, преливащи над планинско било. Емо ми даде обяснението. От това очарованието на явлението не намаля, дори се засили. Един след друг излитаха пилоти, отправяха се през морето към Вльора и там вече се губеха от поглед. След време вече знаех кои са били майстори, а кои едва са успявали да излетят в тези лесни условия, но тогава всичко ми беше шарено, интересно: крилото на синия фон на морето, двете крила, заиграли се край брега да търсят термики, споровете на Емо с организаторите. Той искаше да се пробва за маршрутен полет, а те възразяваха. След това тръгваме надолу. Няколко хлапета се мятат при нас, за да съкратят пътя си до родните си села.

В забързан каданс минават последните снимки на летящите над плажа крила, стискане на ръцете на пилоти и нови познати и стъпваме на асфалта. Последни щрихи от началото на следващото пътуване: горчивите напукани маслини, които си купуваме от някаква бабка край пътя и просякът без крака, седнал на осовата линия на пътя в средата на нищото, когото колите внимателно заобикаляха.

Задачата за деня беше преход Вльора – Шкодра. Т.е от най-южния край на страната до най-северната й точка. Светла еша си няма за такива разходки. Би трябвало да пристигнем към 10 вечерта, което си беше късно. Такива неща като хотел, резервации? А,  не са за нас. В краен случй имаме палатка и шалтета в багажника. Затова пердашим по нажежения път, асфалт, магистрала, макадам, пак асфалт. Спираме, снимам, купуваме бира и фанта и пак асфалт, макадам... и бункери, разбира се...

Докато почна да се свечерява и наближихме Шкодренското езеро. Тогава волана поех аз – Светла обича да кара през деня и мрази през нощта, а аз съм всеяден. През пътчета, мостове и разклони успяваме да влезем накрая в селото, което нашата вдъховена пътешественичка си беше определила като крайна цел. И тя наистина е крайна. Селото е на края на пътя. След него път няма.

В колата обсъждаме варианта да спрем на подходящо място и да опнем палатката или да потърсим някаква форма на хотел. Решава се, че винаги има време за палатка, а сега можем да потърсим и по-цивилизован вариант. Освен това и смущаващия фактор настоява за това.

Селото е тъмно. Светят няколко улични лампи и тук-там някоя рибарска кръчмица, която вече затваря. Питаме къде може да се преспи и при втория адрес някой се затичва към вратата. Влизаме в двор, а оттам в задимена, току-що затворила кръчма. Почват се преговори. Да, хотел е. Да, имат стаи. Какви стаи искаме. Моя английски и немския на Светла са безсилни. Но рисуването е азбуката на неграмотните – виждам лист и молив и рисувам две стаи с по едно и две легла съответно или една с три. Човекът ни маха с ръка да го последваме. Хотелът е малък, семеен, не предлага особен лукс, но е чист и приветлив. Стаята е с панорама към езерото, вече скрито в мрака. Разтоварваме от колата саковете си и отново излизаме – трябва да хапнем все пак. Слизам първи, докато момите се пооправят и собственикът ми маха с ръка да вляза в кръчмата. Разбрал е интуитивно, че ще имаме нужда от вечеря и просто иска да си закръгли сметката. Нищо лошо. Но тогава си помислих, че трябва да изпълня някакви формалности и записвания. Той ме пита: „Пишеш?“. ОК, мисля си, ще пиша, щом трябва. А той ми подава чаша. Помирисах – ракия и гаврътнах чашката. Доколкото схванах, това беше предложение и подкуп към съществената част от компанията да приемем да вечеряме при него. И „пишеш“ се оказа „Ще пиеш ли?“ на албански. Е, да, но бяхме група. Светулка беше лекото малоумие на тази група, така че в полунощ излязохме да търсим ресторант в притихналото село. 

Няколко преки по-нататък срещаме случайно забързано момче. Спряхме го и след минута разговор се изясни, че ние искаме нещо, но момчето не разбира чужди езици и не може да разбере точно какво. Тогава ни прави знак с ръка почакайте и изчезва. Паля цигара. Преди да е изгоряла, се връща с негов приятел, който донейде вдява немски. Оттам нататък колелото се завърта по-бързо и след 10 минути те бяха отворили близкия ресторант. Ние си избирахме напитки на бара по метода на соченето с показалец. С менюто беше още по-лесно: заведоха ни пред голям живарник, в който плуваха змиорки, уловени в Шкодренското езеро. Сочи с пръст и питаща мимика. Ние кимаме в съгласие. След малко седяхме на масата, отрупана със салати, безалкохолни и крепка ракия. След още 15-на минути ни поднесоха пържена змиорка. След това единият момък изчезна, а другият, морално подкрепен от гаджето си, разговаряше с нея на маса вътре в ресторанта, докато хвърляше по едно око към нас дали имаме нужда от още нещо. Прибираме се в стаята за една последна чашка пред разтворения към езерото прозорец. Заспиваме. Края на един дълъг ден.

Сутринта рано се събуждам, излизам и виждам, че рибарската кръчма срещу хотела вече работи. Рибари излизат от езерото с мрежи, пълни с риба и змиорки. Кафенето работи, а това предполага и пиене на кафе. Гъсто, горчиво, събуждащо.

След кратко време и известни скандали потегляме. Задачата за деня: пресичане на границата Албания – Черна гора, пресичане на Черна гора, Сърбия, границата с България и финална права до София.

Тръгваме в ленива облачна сутрин. Наблюдавам омагьосани като морско дъно облаци, за  които след време ще разбера, че се наричат маматуси. Снимам из пристана и лениво пресичаме границата. Започва изкачване по веригата планини, които са на север от Шкодренското езеро. През цялото време панорамата е впечатляваща. Минаваме през поразбити пътища с каменни дувари по края. Спираме, снимам, продължаваме. Преминаваме през залиняло от слънцето село. Спираме за зареждане от магазина с хранителни стоки. Хубавото из целия балкански полустров е, че еврото е прието навсякъде. А Черна гора и без друго си е в еврозоната. Там местна валута няма. По пътя, насред планината, спираме до група малки постройки, бяло варосани. Стана ни интересно какво е това. Оглеждаме. Оказа се училище – от прозорците надничат географски глобуси и карти. Явно децата от трите села, разположени долу, по крайбрежието, пътуват дотук всеки ден. Площадката, където играят. Гаража с колата, която ги снабдява. Училище на края на света.

Продължаваме и постепенно слизаме от височината накъм мост, който води към Подгорица. По нашите стандарти това е градче, а всъщност се води столица на Черна гора. Там качваме на стоп небръснат старец, с който трудно, но успяваме да разменим по някоя приказка. Оставяме го. Поредно спиране за напитки – бира и кафе. И продължаваме. Стигаме до консенсус бирата да не се слага на поставките на ветровото стъкло. Макар Светка да носи ценен сборник с автокарти, в който точно е указано колко промила алкохол са допустими за съответната държава, няма смисъл да изкушаваме съдбата и пътните полицаи.

Постепенно навлизаме в планината, която дели Сърбия от Черна гора. Тунели като от приказките и още по-приказен каньон, в който нейде долу се вие изумрудено-зелената река. Спираме за снимки. Над реката кондензира влага и се получава облачно-водна река, която в разстояние на десетина метра сменя агрегатното си състояние. Из каньона се носят бавно рошави вълма облаци. Понякога са на нашето ниво, понякога по-долу. Катерим хубав асфалтов път, който досами превала завършва с колона спрели коли.

Спираме и тръгвам на разузнаване. Отново както в Албания, скала и земна маса се е сринала на пътя, но този път го е закапачила. Движение – йок. Чака се тежка техника, за да разчисти препятствието, но кога ще дойде никой не знае. Почваме да мислим. Врътваме на 180 градуса и се спускаме до стандартно крайпътно заведение. Стандартно – в смисъл с миризмата на изгорели в печката дърва, приветлива стопанка и един джип до него. Шофьорът е сърбин, който решава нашата задачка. Вадим всеки своите карти и почваме да мислим. Има и друг път. Старият път. Но за да стъпим на него трябва да се върнем в подножието на планината. Мислене. Часовникът започва да ни цъка все по-забързано. На другия ден трябва да сме на работа. Затова решаваме да тръгнем по стария път. Слизаме сърцато и го налучкваме.

Пътчето е симпатично. С нагризан и оронен асфалт. Широчината му е кола и половина. Тук-там при желание и надвисване над пропастта могат да се разминат две коли. Много завои, Ръждясали мантинели. Светих е сигурен шофьор, но не обича по-висока скорост. Кара предпазливо и следователно – твърде бавно. Не е вариант.

След малко ни задминава препълнена колица, която уверено набира скорост и височина. В колата се провежда мигновено съвещание. „Тръгвай след него! Той ще ти е куче – водач.“ Светла се опъва, а ползата е очевидна. Човекът явно познава пътя. Това едно. Второ – насрещните коли ще му отстъпят за да мине и ако сме близко до тях, ще можем да минем и ние. Здравият разум побеждава и Светла натиска газта. След малко очите й блестят от възбудата на преследването. Така незабележимо преминаваме превала и се спускаме. Красиви пасторални картини... бяла църква... Заснех я в движение с цената на здрава цицина от рамката на стъклото. Нейсе, изкуството иска жертви. Светлината постепенно става следобедно-красива, а ние сме още в планината. Минаваме покрай р. Лис, където неотдавна се бяха издавили един автобус български ученици. Голяма купчина свежи цветя бележи мястото.

Опитвам се да поспя, защото свечери ли се, аз ще поема волана, но шансът е нулев. Пътуване, без спиране. Идва и момента, когато слънцето се скрива и мракът става мастилен. „Дотук съм!“ – Светла ми отстъпва волана. И почти в същия момент завалява дъжд. Първо дъжд, а после става порой. Тук излизат наяве някои особености в реглажа на автомобила. Особено тази, че фаровете, вместо да осветяват пътя, сочат нагоре като зенитни прожектори. Ориентираш се за посоката и за завоя на честна дума. Насред дъжда настигаме някакъв автобус. Залепям се зад него, защото високите фарове добре осветяват задницата му и така той става нашия ангел-пазител. С негова помощ слизаме в равнината, където престава и дъжда. Супер!

Вече става късно. Светла и благоверната задрямват и компания ми правят само цигарите. И присветващите с дълги светлини шофьори отсреща. Да, знам, заслепявам ги, но нищо не мога да направя.

Умората се натрупва и става оловна. Няма реакция, нормално шофиране. Следя пътя и си казвам: „Приближавам банкета. Трябва да завъртя волана наляво с 5 милиметра. Малко е. Още три.“ После по същия начин изправям посоката. Дробовете ми са задънени от цигари, но все нещо трябва да ме държи буден.

Кошмара на тунелите и премигващите камиони отсреща. Магистрала. Границата с безкрайна върволица ТИР-ве. След малко ще започне да се зазорява. Светла захапва, а аз изключвам... до Руски паметник, спрели до кофите с боклук.

Върнахме се навреме.