Стената

...начин на употреба. • 30.06.2011

Етапът, на който се намирам, е начинаещ. В смисъл на абсолютно начинаещ.

Започва така: обикновено някой демон-изкусител ти подхвърля кукичка, и особено ако е имало захранка, клъвваш. При мен имаше, клъвнах. Клъвнах на усещането да се изкачваш, да се напрегнеш, да достигнеш мръсноватия таван, да погледнеш надолу от височина. На ободряването и одобрението от демона-изкусител.

След това етапът начинаещ се разбива на подетапи. Първият е научаването на един-два полезни възела, на още качвания, усещането, че се появяват мускулчета, за които не си знаел, че ги имаш. Появата им обикновено е придружена от приятната болка на мускулната треска. Има и мускули, които не те изненадват с присъствието си, а с поведението си – затегнати, издути от употреба и немощни в умората си.

Вторият подетап е когато те отсвирят и те оставят сам на себе си. Закачаш се на стената и се опитваш да правиш каквото и другите правят. Те го правят, а ти само се опитваш. Много гледаш. Гледаш, докато ти се завие свят от концентрация и поетата информация. Също така те обучават и съветват. Обучението се свежда до: „не си изоставяй краката“, „връткай си гъзето“ и „отпускай се на прави ръце“. Има и още малко, но всички те се събират на лист от тефтерче. Мъничко тефтерче. Работиш по тези указания и се чувстваш в прекрасно състояние: чувстваш се нещастник. Ама пълен нещастник.

Постепенно проумяваш, че всяка тренировка има няколко свои си етапи: „загрявка“, „виж какво съм научил“, „много съм зле (демек – уча)“. При късмет нейде в третата част се вклинява и „я какво хубаво нещо се получи“. Трае секунда-две, не повече.

През цялото това време наоколо има хора, от които се учиш с гледане. Някои от тях те подкрепят, окуражават, но повече гледаш. За да видиш нещо ново за теб, са необходими понякога часове гледане. Може би за някои е по-малко, но за мен са часове.

И в един момент се случва тялото ти да почне да ти говори. Това е обратната реакция от усилията ти. И това е най-добрия учител. Опитвам се да подобря именно това. Да се науча не на „стъпи на тази стъпка“ и „хвани онази хватка“. А да усещам какво ми говори тялото и движението. Когато уча някой на занаята си, го уча не на този трик и онзи принцип, не на използвания софтуер, а на това да се научи да се учи сам. Това е най-благодарно и най-интересно. За щастие учителите ми в залата ме учат именно така.

Между другото има доволно много усещания, които съпътстват всичко това: позадръстената носоглътка от магнезия, който се носи из въздуха, болка в мускули и сухожилия. Болката е здравословна и я има, докато те укрепнат. След това се премества в следващите сухожилия. Едно е сигурно – винаги я има. Ако случайно отслабне или я заняма, тогава добри хора ти измислят нови упражнения и маршрути и тя веднага се връща отново. Работиш ли съвестно, винаги трябва да има болка – това означава, че се учиш, напредваш, преодоляваш. Обиновено се преодолява не стената, нея един булдозер може да я гътне за минути, а преодоляваш себе си. Това развива особен вид мазохизъм, който е много полезен, когато отидеш да катериш на скала.

Плавно преминаваш от фазата „Иха! Не паднах вече три стъпки!“ до стремежа да изминеш повече метри по траверса. Поставяш си сам задачи на базата на това, което си видял и ти е харесало. Преди време ми поставиха задача траверс с отиване и връщане. (Между другото, който не знае какво е траверс, добре е дошъл в залата, за да пита и да стане обект на зарибяване.) Тогава правех по половин траверс с мъка. Сега съм на траверс и половина. Отне ми три месеца и половина. Пак с мъка. Никой не е рекъл, че да ти е трудно е лесно.

През цялото това време някой доброжелател ти предлага да опиташ този маршрут или онази стена. И понеже обектът на опитванката не е гъши дроб например, опитването преминава весело, изтощаващо тялото и зареждащо психиката. Освен това ти отваря очите за нови възможности.

Сега си продължавам задачата „траверс в двете посоки“. Освен това съм си поставил и персонална: да излизам от състоянието „джедай“. Това е състоянието, в което според Любо „Силата е с теб“. Не е нещо положително. Означава, че преодоляваш стената не с техника, а със сила. Руснаците казват „Сила есть – ума не надо“. А на мен, кой знае защо, но ми се иска да е обратното. Да имам ум. Тогава и силата може да помогне.

А за това има един начин само: съвместно движение на ум и тяло. Да влезеш в залата с неволен поклон (за да не си шибнеш челото в бетона). Да загрееш, да си намъкнеш тесните изпокъсани еспадрили и.... на стената. Минимум четири дена в седмицата.