За бедния хусар добра дума кажете

По повод кампаниите против домашното насилие

 

За домашното насилие

Всеки път, когато зърна билборд с насинено и подуто женско лице – класическият символ на домашното насилие, ме обхваща срам и отвращение към себе си. Защото виждам не анонимния образ на добре гримиран модел, а лицето на бившата ми жена. Много малко от моите приятели и познати знаят, но и аз съм бил такъв изрод. При това два пъти. След втория път си казах «Никога повече!». Не исках децата ми да виждат майка си подута и насинена. Затова излязох от своя дом завинаги.

Сега не се оправдавам – подобно насилие не може да бъде оправдано по никакъв начин. То е проява на абсолютното Зло и каквато и да е причина да е довела до него, тя не може да го превърне в нещо друго. Това е Зло и не трябва да се случва, а ако въпреки всичко се случи, не трябва да се повтаря. По никакъв начин!

Когато съм казвал (в много редки случаи) на близки приятели-жени за тези случаи, винаги първата реакция е била невяра, учудване, погнуса и неприемане. Сигурен съм, че по същия начин би го възприела и всяка жена, която чете тези редове. Не се оправдавам. Било е.

Не споделям това, за да си изчистя съвестта или да си посипя публично главата с пепел. Пиша го, за да не се случва никога не само при мен, а и в другите семейства. Пиша го, за да поискам от невъзможната позиция на един бивш насилник разбиране и милост за «силния» пол.

Да започнем с това, че от детските ясли, градинки, от най-крехка възраст на момчетата се внушава, че не трябва да удрят момиче. Че трябва да са кавалери, да отстъпват и да се съобразяват с момиченцата, защото те са по-слаби. Защото те са жени, дами, а жена даже и с цвете не се удря. Това внушение започва толкова от рано, че надали някой може да си спомни началото. Ние живеем с тази заповед от първите години на живота ни. Също както и момиченцата знаят (и безусловно изискват) че не трябва да бъдат удряни, че няма да бъдат удряни, защото момченцата са кавалери. Или поне добрите момченца. «Не бий по-слабия!», «Не удряй падналия!» Тези заповеди се вграждат в мъжа още преди да узнае за десетте божи заповеди и повечето мъже ги спазват винаги, независимо от всичко. Повечето, но не всички.

Пак ще се върна на графическия символ на домашното насилие: миловидно женско лице, разкривено и насинено, и с уплаха в погледа. Не мъж. Жена. Винаги. Защото мъжете са по-силни и лошите мъже злоупотребяват със силата си. Жените не бият мъжете си, защото са по-слаби от тях. Проста и ясна логика. Но животът е шарен и не толкова логичен.
Символът на пребитата жена е толкова силен и първосигнален, че неволно човек пропуска някои важни моменти. Първият: под «насилие» разбираме само физическото насилие или има и някакво друго, например психологическото? Вторият: възможно ли е по-слабия да злоупотреби със слабостта си?

За съжаление и двата въпроса имат положителен отговор. И той е на повърхността, в ежедневието ни.

«Краставица ако не горчи, жена ако не гълчи и мъж, ако не мълчи – де ще му излезе края» – великият Чудомир цитира стара българска поговорка. Тъпча тази земя половин век, двайсет години от който преминаха в брак, какъвто никому не пожелавам. Живея сред обществото, в кутийката на апартамент, заобиколен от други такива кутийки. Така човек неволно става свидетел на семейни скандали. Може такъв да е късмета ми и за други да е различно, но лично аз чувам предимно женските гласове при уреждането на взаимоотношенията. Силни, резки, изпълнени с гняв, нападателни и агресивни женски крясъци. Допускам, че мъжът е сгафил: напил се е, изневерил или извършил каквото и да е друго сериозно провинение и сега си отнася скандала. Така да е. Случва се понякога. Въпросът ми е: само мъжете ли са черните овце в семейството? Само мъжете ли са способни на грешки и издънки? Нима мъжете са дяволите, а жените – ангели? Очевидно не. Но идва поредната вечер и от съседния апартамент започва на талази да ме залива женска злъч и крясък.

В момента не пиша индулгенция за издънките на събратята ми, само обръщам внимание, че е невъзможно издънката да е винаги в единия от двойката. Всеки може да сгреши. И е още по-невъзможно разпределение на вината да е по полов признак.

Тези скандали са насилие. Психологическо насилие. Резултатите от него не са така нагледни както при физическото, освен някоя и друга счупена чиния, телефон или електронен четец. Това е тормоз, който променя не конфигурацията на лицето, а усещанията, мисленето. Деформира психиката ти и те прави друг човек. И този човек не е обект на някоя от фондациите за Защита от домашно насилие. Никой не гледа сериозно на това. Приема се, че мъжът си го е заслужил и въобще... това е толкова нормално, че не трябва да му се обръща внимание. Мъж е, силен е – ще трае. Даже може да се сподели с приятелки на по кафе с дълбокомислен отговор «На мъжа, ако червата му се влачат, кажи му, че е срал дренки». Психологическото насилие не оставя видими белези, може да се практикува ежедневно в продължение на години. Безнаказано.

Разбира се, и жената може да е обект на психологическо насилие, но... гласовете, които долитат през стените, по-често са женски.

Прочетох фраза, която ме замисли: «Виж сега, ако някоя жена се държи като идиотка, предполагам, че се държи така, защото е идиот, а не защото е жена». И реших, че човекът е напълно прав. Да, има разлики между мъжете и жените, но това не значи, че едните са по-добри от другите и твърдо не значи, че истеричките са истерички, защото са жени. Но... гласът зад стената е по-често женски. Защо е така?

Възможният отговор е във втория незабелязан момент от въздействащия билборд: злоупотребата със слабостта. «Когато една дама вдигне ръка срещу мъж, тя автоматически губи статуса «дама» и придобива статус «спаринг-партньор»» Една фраза, против която ще се обяви всяка, без изключение, жена. И на мен ми прозвуча неприемливо. Но ако премахнем за момент елементът пол, фразата се трансформира в «ако един човек посегне на друг човек, то може да очаква напълно адекватен отговор». Срещу тази фраза никой здравомислещ не би протестирал. Пак връщаме мъжкия и женски род и фразата зазвучава отново абсурдно. Мистика!

Десет години разсъждавам над това и стигам до извода, че злоупотребата със слабост с нищо не е по-различна от злоупотребата със сила. Когато по-силния тормози и бие по-слабия това означава, че му липсва всякакъв човешки морал. А ситуацията когато по-слабият върже ръцете на по-силния и почне да го тормози и бие? Фразата «момченцето никога не удря момиченцето» е по-силна от всякакви пранги. Мъжът лесно може да се защити срещу психическия и физическия тормоз на по-слабата жена, но първо трябва да престъпи тази заповед, което е много трудно! След което трябва да се изправи пред тоталното неприемане от страна на обществото. И най-важното – да успее да дозира отговора си. Както се казва в полицията – да не превиши правата си. Да не прекали. Което в условията на капещ от емоции скандал понякога е не-възможно.

Когато една жена (гласът от съседната панелка) кълне, обижда и крещи на мъжа си, тя се чувства абсолютно защитена от своята слабост. Когато една жена посегне с шамар, тиган или друго хладно оръжие към мъжа си, тя знае, че ръцете му са вързани. Това го знаят всички жени и много глупавите от тях се ползват на воля от тази си сила. Знаейки, че ръцете на мъжа срещу тях са вързани, те упражняват насилие – психическо и физическо. Абсолютно безнаказано. С години.

 

Всичко писано до тук, не цели оневиняването на моя пол за всичките му грешки и престъпления срещу морала. Не искам да превръщам мъжете в невинни жертвички. Искам само да извадя на бял свят факта, че злоупотребата със силата не е привилегия само на едната страна. Да замисля хората, че всеки има сила и тази сила би трябвало да се ползва с огромна отговорност.

Когато шофьор (мъж или жена) излезе на пътя на живота и управлява колата си, сякаш всички са му длъжни, въпрос на малко време е да премаже пешеходец, да се сблъска с друг автомобил или да се размаже в крайпътен дирек. Да унищожи своя и/или на други живот. Това е твърдение, което не се нуждае от доказателство. Същото е и в семейството, сред колегите и приятелите. Силата върви заедно с отговорността или както казваше един приятел: «Брато, всичко е у куверто».