За малките големи хора

...или кратко ръководство за родители. 06.12.2015

Не губете време да възпитавате децата си. Те така или иначе ще ви изкопират. Възпитавайте себе си.

 

Всеки родител изгражда статукво с децата си. Независимо дали в семейството царят скандали и шамарена фабрика, или спокойствие и ведър дух, но статуквото е сенсей-кохай. Тати/мама са Големите хора, които трябва да се слушат; да се пресича улицата, където и когато Те кажат; можем да им задаваме въпроси, на които те, Всичко-знаещите, отговарят. За хлапето светът е прост и ясен, за тати и мама — също. А после момиченцата се сдобиват с цици и менструален цикъл, момченцата — с косми по брадата и глас като на болно от ангина петле. Към промените се добавят мазна кожа и младежки пъпки.

Тези промени са желани и от двете страни. Мама обяснява на дъщеря си за какво служат дамските превръзки, че е пораснала и е започнала да става жена. Тати купува самобръсначка на сина си, тупа го покровителствено по рамото и го въвежда в клуба на мъжете. Тези промени не се отразяват на изградените отношения и родителите са все още хората с опит и знания, Големите, Капо ди тути капи. Отношенията продължават да се базират на едностранно послушание или принуда. 

Успоредно с приветстваното и от родителите, и от децата развитие на вторичните полови белези внезапно започват да се случват събития, които не отговарят на установения световен ред. Хлапето започва да предпочита усамотение вместо да врънка да си играе с тати. Изпада в странни и силни емоции без видима причина. Тийнейджърът вече не е тъжен. Той е депресиран. Не е радостен, той е еуфоричен. Започва да демонстрира агресивна независимост и едновременно с това — болезнена чувствителност към мнението на околните. При опит за разговор може да реагира с трогателна ласка или силна враждебност.

Добре дошли в пубертета.

Пубертетът е състояние, през което всички минаваме и като цяло детето се справя с него по-добре от родителите си. Ако заболяването е в лека форма, момците се увличат от компютърни игри или спорт, за предпочитане — нещо по-екстремно. За девойките — не знам, аз съм мъжки татко. Но е общо влечението и интереса към другия пол. Обща е силната емоционална реакция на младежта, която може да достигне до размисли за самоубийство при някоя любовна или житейска неудача. Общо е търсенето на себе си в света на големите.

Родителят също има характерно поведение и то е неразбирането. Как и защо послушното (досега) дете, което съм отгледал от зрънце хайвер, започва да се държи като необяздено жребче? Защо не работят формулите от детството — „Бъди послушен и ще ти купя играчка“? И тези от света на възрастните — „Бъди умен, рационален, мисли, учи.“

За да бъде разбрано това опъващо нервите състояние — пубертета, трябва да си дадем ясна сметка, че това е една глобална, категорична, тотална трансформация. Детето се превръща в зрял човек. 

За безпомощното бебе сме полагали безусловни грижи. Майката-природа се е погрижила за оцеляването на малчуганите като е вградила в родителите майчиния/бащиния инстинкт. Тази грижа е преминала от смяната на насраните пелени през купуването на хубави дрешки и играчки, до насочването към училище, което ще даде добър старт за бъдещия живот. През цялото това време детето получава грижа, внимание, време, ласки, пари и всичко, всичко, което е хубаво и полезно (според разбирането на родителя) за него и то без да полага никакво усилие. И така детето е станало абсолютен, натурален егоист. А възрастните, като изключим клиничните случаи, са друг тип личности. Полагат необходимите грижи за себе си, за хората, които зависят от тях, за домашните любимци, за добре свършената работа. Децата получават, възрастните дават.

Трансформацията на личността от егоист към отговорен човек е огромна промяна. От тази промяна зависят бъдещия му живот, щастие и себереализация. При решаването на тази задача тийнейджърът не може да разчита на помощта на житейския опит и зрелите знания. Той се ориентира от хормоните, които беснеят в него, от одобрението на близките си, от примера на по-големите.

Помощта, която родителят оказва в този преход, е последната и най-голяма задача като родител. Това е много трудна задача. Или поне за мен беше/е трудна. Искреното ми желание, когато виждам синовете ми да правят глупости, е да им шибна един зад врата! Просто ми идва отвътре. Освен това не храня предубеждението, че боят е нещо лошо. Напротив! Убеден съм (по собствен опит), че шокът, причинен от един шамар, понякога действа много по-добре и е много по на място от цял ден проповеди. Стига да е в точното време, в точната доза и като всяка крайна мярка — да се прилага извънредно рядко. Всъщност, най-добре е да не се стига до шамар.

Така, шамарите като систематично въздействие отпаднаха. С какъв друг инструмент разполага един баща, за да въздейства на пубертясалото си отроче? Материалният стимул от лесните детски години „Слушкай и ще ти купя бонбонче“, на тази възраст вече не действа, освен ако ролята на бонбона не се изпълнява от ново Ауди или последен писък смартфон. Бонбонът е станал твърде скъп за ежедневна употреба, а и по този начин не спомагаме за излизане от фазата „егоист“, а само я задълбочаваме. 

Опитите да говорите с един пубертет на тема „Що така, бе, сине?“ в най-добрия случай се посрещат като „конско“ и общо взето, играят отрицателна роля. Какво да се прави?!

Тривиалното решение на тази задача е „Животът ще го научи“ и то работи без засечка. Бедата е, че уроците на живота са много скъпи и е добре човек да не се бърка в джоба, без да е абсолютно необходимо. Така или иначе, всеки пубер ще стане човек и ще попадне в ситуации, когато наистина ще направи своите си грешки. Тогава цената на житейските уроци е оправдана. А да изправяш огънатите ламарини на колата си заради неспазване на очевиден знак, е тъпо. Затова трябва да се търси друго решение, освен тривиалното.

Целият този увод до тук не са празни приказки. Всичко това минава през главата на човек, когато има да се оправя с детето си, което се оказва, че не е вече дете. Минават му и много други мисли. Почерпени от личния опит (Много опасно е несъобразеното налагане на личния опит!), от книгите, от филмите, от споделеното с приятели, познати и всякаква друга незаинтересувана сволоч. Но топката е у теб, проблемът си е твой и за беда, всичко дотук научено е невалидно. Усещаш се в безпътица и абсолютно безсилен, че можеш да направиш нещо. Крепи те само мисълта, че МОЖЕ да се измисли и верния ход. Теоретично възможно е, а на практика...

И така, повтарям условието на задачата: до вас изниква нова личност, която очевидно не се държи според вашите разбирания и която личност, водена от най-добри намерения, работи срещу себе си. Например, вместо да седне да учи, за да влезе в добра гимназия или университет, предпочита да не се отлепя от компютърната игра по цял ден и цяла нощ. Вместо да поиграе или поспортува на въздух, не излиза от Фейсбук. Вместо да е нормален приветлив човек, се превръща във враждебен хейтър.

Решението, до което стигнах, е просто. Любов.

Любов, но не като от захаросана валентинка или библейското „Хора, обичайте се!“ Тази любов, за която говоря, е практическа и води до конкретни стъпки.

Първото откровение на любовта е, че хлапакът, който ти говори с пренебрежение или с неприязън, не ти е враг. Всъщност той е едно от най-близките ти същества. От първия момент на съществуването си детето те е дарявало с радост. Грижил си се за него, работил си за него не заради изгода или заплата, а просто защото го има, защото е твоя радост и отговорност, защото е част от теб. Обичаш го заради самото му съществуване и това го прави един от най-важните хора в живота ти.

Любовта помага да запазиш комуникацията си с пубера. Той има огромна нужда от одобрение, от признание. Ако няма комуникация с теб, ако за него си „дъртия“, „нещастника“, то всяко твое одобрение няма да има стойност. Вместо това ще получава своята порция одобрение от компанията си, а гаранция, че компанията ще е само от „добри момченца“, няма. Стремейки се към одобрението на слаби и глупави хора, той самия ще стане слаб и глупав. Което не е гут. Комуникацията е необходима и за да можеш да влияеш на хлапето. Затова — комуникация трябва да има. Винаги!

Любовта те дарява с търпение и разбиране, които са от ключово значение при общуването с пубертети. В първата фаза на тази промяна трябва да си спокоен и търпелив, когато за пръв път забележиш издънките на младежа. Първата реакция е като към дете — „Спри да правиш така!“ и ти трябва търпение, защото това вече не работи. Детето вече не е дете. Търпението е необходимо и по-нататък, когато вече си започнал с правилното отношение и влияние, но видими промени все още не се наблюдават. Търпението помага да запазиш правилния курс на поведение и рано или късно това ще даде търсения резултат.

Любовта дава изтънчена сетивност за реакциите на пубера. Той реагира прекалено силно и на най-слабото дразнение и влияние, на които нормален човек не обръща никакво внимание. Обратната връзка е важна, за да може да дозирате точно всяко свое влияние, защото ако предозираме лекарството, то се превръща в отрова.

И най-накрая — любовта е необходима, за да може да се посветите на детето си. При нормален пубертет чак толкова внимание не е необходимо, но има случаи когато без преувеличение трябва да му се посветите напълно и изцяло, за да го измъкнете от лошо влияние или погрешна посока. В такива ситуации са необходими всеки удар на сърцето ви, всяка мисъл, емоция и капчица енергия. И тогава заедно с хлапето може да сътворите чудо.

ОК, това за любовта е ясно, а на практика какво се случва? Как да се оправя с моя дебил?

Първата крачка е осъзнаването, че детето е навлязло в пубертета. Най-общо казано белег за това е нерационалното и нелогично поведение, възприемането на погрешна скала от ценности. Пример: рязката и необоснована смяна на настроения, вземането на очевидно погрешни решения, смяната на режима ден-нощ, зациклянето на дадена тема, пълното пренебрегване на полезни битовизми, свеждане на общуването помежду ви до „конски“ и караници, затваряне в себе си... Всичко това говори за настъпващия пубертет. Обикновено тези вървят в комплект. Придружава ги и изчезването на усмивката и здравия вид на хлапето.

Това е времето, когато човек трябва да се замисли много дълбоко, да започне да работи с младежа и да започне да работи върху себе си. Първата промяна е да признаем личността (макар и тепърва оформяща се) на младия човек. Това е първият момент в нашите отношения, когато ти, родителят, вече не си прав по подразбиране. Когато трябва да си дадеш сметка, че детето е стъпило на пътя на Големите хора и че неговият път е различен от твоя. Съответно задачата ти е не да го вкараш в твоя коловоз, а да му помогнеш да намери своята си посока.

Следващата крачка е изграждане и запазване на комуникацията/общуването с новонапъпващата личност. Общи дейности, спорт, разходки из планината, кино, разговори на теми, които са му интересни на него: фейсбук, компютри, скайп, история, компютърни игри, момичета. Всяка една тема лесно може да се преобразува в кратка илюстрация от света на Големите, който за него е тотално непознат. Вицове, на които се смеете заедно или общи шеги. Всяка дейност, която вършите заедно и която му е интересна. Загуби ли интерес, не настоявайте, има и следващ път. Тази комуникация е важна като средство, с което оказвате влияние (много дозирано!). И още по-важна е в един определен момент, който ще настъпи в бъдещето, когато в рамките на минута-две ще имате възможност да въздействате все едно скалпел разрязва гноен мехур.

За дозираното влияние: хвалете добрите постъпки и воювайте (крайно деликатно) с лошите. Когато за пръв път синковецът се хване да измие паниците, го поощрете за това, че ви е помогнал, а не вдигайте скандал, че не са измити както трябва или че пода на кухнята е потънал в локви. Търпение, едно по едно. 

Когато кисне във фейсбук до петляно време и после спи до обяд — воювайте. В моя случай сложих парола на компютъра. И не помогна. При заобикалянето на подобни пречки пуберите са крайно изобретателни гадини. Следващата стъпка би трябвало да бъде по-крута. И пак щеше да е заобиколена. Тогава седнах и помислих. Фейсбук, скайп — това са средствата за общуване на сегашното младо поколение, а от общуване има нужда. За това никой не спори. Значи... грешката е в мен, а не в него. Момъкът ми върви по своя си път и забраните няма да му попречат. Прекратихме военните действия и вместо това се започнаха разговори за стойността на контактите, за начина на писане — все неща, които са важни за него. Естествено, че това не се случи отведнъж, като с махане на вълшебна пръчица и тук на помощ дойде търпението и разбирането. Търпението да му пожелаваш „лека нощ“, знаейки, че вместо да спи като нормален човек, момъкът ще клюца до среднощ на клавиатурата. Разбирането, когато за 45 минути разговор с Украйна е навъртял 150 лева сметка. 150 лева за 45 минути! Да го убиеш му е малко. А всъщност подобна издънка е много добра възможност. Колкото и да е асоциален и колкото и да е против съобразяването с „отеца“, но му е ясно, че 150 кинта за телефон са крупна сума. И когато обсъдихме проблема спокойно, думите ми попадаха на разорана почва, а не бяха минати по графата "конско". И по-важното е не това, че нямаше подобни случаи в бъдеще, а фактът, че младежът започва да се съобразява с теб не защото е „детето“, а заради факти от света на големите.

При чистенето на подобни проблемчета човек трябва да е много внимателен. Първо, както се видя, проблемът може да е в теб, а не в младежа. Второ, понякога проблемите просто никнат един след друг и не можеш да свариш да ги изчистиш. Това наричам за себе си „симптоматично лечение“. Чел съм, че работи много добре при лекуването на холера, при която човек умира не от друго, а от обезводняване. Намери ли се начин да се навакса интензивната загуба на вода от организма, той сам се преборва със заразата. 

С големия ми син симптоматичния подход не проработи. Стана ми ясно, че трябва не да се чистят един по един бъговете, а да се предизвика глобална промяна и пренастройка на координатната му система. Когато критериите и усещанията му се наместят няма да е необходимо да го карам да си ляга навреме. Вместо това той ще прецени какъв да е съня му, така че да се наслаждава на бодро тяло и свеж ум. Когато сам стигне до решението какво да прави с живота си, няма да е необходимо да го карам да учи. Горе-долу като при заквасването на мляко: слагаш лъжица закваска и при правилна температура прясното мляко само стига до идеята да стане кисело. Дай възможност да види и прозре със собствените си очи и пубертетът ще избере сам своя курс на движение и той определено ще е по-подходящ за него от този, който вие сте имали предвид.

Затова, показвайте му Големия свят. Детето от малко е затворено в пашкула семейство/училище. За света на големите то знае от телевизията, игрите, рекламите, но всъщност няма никаква представа за него. Покажете му истинския, вашия свят. Свят, в който има отговорност, работа, усилие, успехи и издънки. Покажете му свестни хора в тяхното обкръжение. Покажете му себе си. Доброто, което сте сторили, грешките, които сте направили и уроците, които сте извлекли от тях, лошото в себе си, което не сте преодолели.

При вярно съотношение на любов, ласка, грижа, изисквания, личен пример и „възрастни“ отношения в един момент се достига до точка на пречупване. Нарекох я за себе си така, защото в даден момент пуберът много рязко променя ценностната си система, поведението си и започва да мисли и възприема като зрял човек. Разбира се, че това не е тотално преместване в друга реалност и още дълго ще трябва да се обръща внимание на една или друга дреболийка. Но главното е постигнато — създаване на положителна тенденция, ориентиране във вярната посока. От този момент нататък не е необходимо ръководене, а само помощ и мнение. От този момент нататък може да се насладите на взаимната обич и уважение на двете личности — вашата, и тази на порасналото момче.

...

Всичко това е усетено, мислено и написано по горещи следи. Имам двама сина. С първия от тях преминахме през тези проблеми преди години. С втория все още сме в средата на „интересното“. В разговори с приятели и познати открих, че има смисъл да споделя преживяното, че мога да помогна. Не съм затъвал в конкретика, защото при всеки тя е различна. Опитах се да изведа най-важното и най-характерното. Предпочетох да пропусна някои от по-незначителните моменти, за да останат ясни и релефни абсолютно задължителните. Дано съм успял.