Bakugan

един прекрасен завършек на хубав ден :) • 20.02.2010

Малко предистория: не живея с децата си и това ме кара особено много да ценя времето, когато сме заедно. Големият вече си има работа и свой живот малко или много, но Сенката е в прекрасната възраст, когато проявите на близост между нас не го притесняват и даже ги търси. Както си споделяме с него – хубаво е времето, когато сме заедно!

Две поредни седмици обаче възникваше конфликт на тема Bakugan. От моя гледна точка и накратко това е порочна система за печелене на пари, която манипулира детското съзнание и кара родителите да се бъркат дълбоко в джоба – едно такова технологично топче се продава на минимум 10 пъти по-висока цена, отколкото струва. Така че от тази гледна точка съм с две ръце и два крака "против" филмите и въобще детската култура Bakugan, но за Сенката ги купувам в неразумни количества. Първо - това го усмихва, второ – тези играчки го карат да рисува. Но миналата неделя и тази събота възникна "казус". След покупката на поредната доза бакугани Сенката помръкваше, защото в "Хиполенд" оставаха толкова много още некупени, а така желани от него топчета.

В резултат част от броените ни часове заедно се превръщаха в хлипане. Не молби за купуване и на останалите играчки, а именно нещастно хлипане защото докато дойде следващата седмица и следващата бакуганска доза желаният герой може би щеше да е купен от друго момченце. А Сенката няма пари да си купи всичко, що му желае сърцето юнашко и въобще защото живота е несправедлив.

Такава беше и тази вечер допреди половин час.

Сенката беше тъжен. Съкрушен, превърташе днешните бакугани в ръцете си и жалеше, че следващата седмица няма да може да си купи отново всичко, което сърцето му желае и... отново светът е несправедлив.

Говорихме си. За това, кое е ценното в живота. Че то не се купува с пари, защото и за камион банкноти не може да има друг тати или друга мама. Че не мога да си купя от "Хиполенд" такова хубаво момченце като него или батко му. Без видим резултат... Говорихме си. Тоест аз говорех, а той кимаше мрачно, с уста, извита като скоба надолу. Обясних му, че всяка минута без усмивка помежду ни е загубена минута. Сякаш се разделяме по-рано. А той не обича да се разделяме. Без видим резултат.

В един момент просто бръкнах в джоба си и извадих всички пари, които имах. Подадох му ги и му казах, че с тези пари могат да се купят поне 30-на бакугана. Че това са пари, с които съм планирал да живея, че това са пари, които с колегите ми сме изкарали с доста труд, че това са пари, с които утре сме щели да отидем на обяд в познатото му приятно местенце. И сега всичките са негови.

След което заредих пералнята, забърсах пода, измих малко паници. Чувах го как тихо хлипаше и ревеше в хола. Надникнах – парите бяха бутнати настрана. Влязох в стаята, за да избърша монитора. И понеже хич не ми харесват моментите, когато той плаче го попитах защо.

Отговорът беше: "Защото си мислех, че бакуганите са най-ценното нещо на света, а сега разбрах, че всички останали неща са по-ценни." Прегърнах го.

Много съм горд с него! Тази истина 90% от хората не проумяват до смъртта си. А един третокласник стигна до нея със сърцето си. Казах му какво великолепно, добро, умно, сърдечно и красиво момченце е. И колко доволен и горд съм с него.

След това той натика по скришни места играчките, които бяха корена на злото. Обясни, че една седмица нямало да играе с тях. Не това е важното. Важното е, че от половин час седи и рисува, и се усмихва, и е весел, щастлив! И че е постигнал една голяма победа в живота си.