Чело коте книжки

Още за храната от детството, но нека е за духовната храна. Без да имам никакви претенции към духовното, но това си е моята странна любов – четенето.

 

За който не знае – София беше Града на кестените. В казармата така и питаха: „Ти кестен (софиянец) ли си?“ Сега вместо кестеновите алеи има паркинги или асфалт, но во время третий клас в участъка Руски паметник–Петте кьошета през лятото по паважа беше наметната шарена кестенова сянка; алея и пейки, на които, заблеян в разтворената книжка, можеш да приседнеш и да си четеш на воля.

Но това с четенето се случваше малко по-късно. А в момента на разказа се прибирах по алеята твърде разстроен. Сегашните трето-четвъртокласници са корави мъжаги, които и майна могат да ти теглят, и нож да ти извадят, но тогавашните пионерчета бяхме крехки душици. Та аз, една такава крехка душица, се прибирам у дома след страхотен калай в читалищната библиотека. Бях закъснял с връщането на заетата книжка и по този повод библиотекарката крещя и вряка, докато се запени, а у дома не бях навикнал с подобни децибели. Прибрах се явно не в настроение и там баба ме подхвана: Кой? Какво? Защо? След което си наметна пелерината на Батман и отиде да спасява света. Само че ако Батман крепи правдата и справедливостта, то на баба ценностите бяха подредени в малко по-инакъв ред. Татко и майка ме възпитаваха в духа на древноримските добродетели, но за баба думи като морал, закон, отечество, се пишеха с малки букви. Най-важното нещо беше Моето семейство, а от Моето семейство най се трепереше на Моето внуче. И понеже внучето се беше прибрало насълзено, то нечия глава трябваше да се търколи.

Не знам какво се е случвало в библиотеката, но баба се прибра изпълнена със справедливо (и удовлетворено) възмущение, а аз отново имах карт бланш да ходя за книжки, без да се травмира впечатлителната ми детска психика. Напротив, библиотекарката беше станала медена-шекерена и след време даже получих достъп до святая святих – прашен шкаф, забутан в най-далечния край на библиотеката, в на кучето лявото ухо, където беше скатала далеч от окото на редовия читател най-интересните книги: Карл Май и Рафаело Сабатини, Жул Верн и Александър Беляев, Луизелоте Велскопф-Хенрих, Емилио Салгари…

Това беше началото на безкрайна любов и зависимост от писаните думички. С някои книги сме били заедно десетки години, с други – доживотно. Спорил съм, учил съм се от тях, смял съм се със сълзи, свивал съм се от погнуса. Някои книги са като лъч светлина, който те води уверено напред, други сякаш те издигат на невъобразима височина, за да ти открият гледката на целия свят. Трети те потапят в миризлива лайняна яма. Някои са верни приятели, на които можеш да се облегнеш винаги, а други са взискателни и капризни. Книги, какво да ги правиш.

Всъщност истинското начало на книжните ми страсти дойде по-рано и в него се съдържаше доза криминален елемент, която закваска предопредели и порочността на тази любов необяснима.

По-преди.

Всеки нормален човек без изключение обича да го погалят по посока на косъма и да го потупат по рамото. Хеле, ако си лъвче, тази необходимост е в пъти по-голяма. По-късно татко ми е разправял колко гордо (не е лъв!) се е разхождал, стиснал под мишница „Клетниците“. Доста солиден том, между другото. Още си го имаме у дома. Само дето баща ми го е четял и затова се е фукал с основание, докато наследникът му заблуждаваше любящите го родители и най-вече, и още по-любящите го баба и дядо. Но на лъжата краката са къси, особено, когато си на пет-шест годинки и още ходиш прав под масата. Така и мен ме изловиха, че вместо да чета буквичките, рецитирам наизустените в блестящата детска памет (то аслъ на тази възраст какво ли има в главата ти, че да не запомниш 3-4 страници) откъси от „Ангел войвода“.

След това, естествено, си минах по реда: а, бъ и сричането на удивително скучното „Пътешествие с Десислава“. Всъщност може да е била и интересна книжката – знам ли, но когато не можеш да свържеш две срички в дума, интригата на сюжета нещо се губи. На времето изпратих Асен на село с бащина повеля – да чете всеки ден поне по десетина страници от „Стас и Нели“. На тати диването съвестно прелиствало положения брой страници, докато в един момент и това усилие му дошло в повече и книгата се „изгубила“. След като часове наред той и майка търсели и преравяли къде ли ще да се е пъхнала въпросната книжка, Асен се смилил: „Бабо, хайде да спрем да я търсим. Така съм я скрил, че не можеш я намери.“

Но моите синчета имаха избор – кеф ти …найсет канала телевизия, кеф ти интернетя, компютърни игри, реклами. А по наше време – само книжки и Първа програма. И сричаш упорито, докато изведнъж се случи чудото и отделните кадри на кинолентата се слеят в магията на движението. Магията се случи с „Доктор Охболи“. Преди да се осъзная колко е зор четенето, бях изгълтал книжката и поисках още.

И настана глад!

Заедно с недоимъка на банани и салам „Амбарица“, през соца съществуваше реален дефицит на интересни книжки. За чест на нашето поколение мога да кажа, че за духовна храна се виеха още по-баяти опашки, отколкото за пукница. Беззаветното висене пред книжарниците беше единият начин да се докопаш до новопоявило се заглавие. Вуйчо ми пък практикуваше с успех метода на прекия подкуп: беше взел на социален патронаж де що книжарки имаше в Стара Загора и ги даряваше я с кило хрупкави петровки, я с пълни кесии сладки дренки. Чрез тази политика той с годините изгради най-пълната и стойностна лична библиотека, която лично аз познавам. Диво, зверски завиждах на братовчедите си за нея!

Друг момент за снабдяване с по-редките книги настъпваше, когато ни изпращаха на бригада. Село Кайнарджа, Силистренско, да речем. Момчешката половина на класа, невиждала кайсии да растат по улиците, се окичва на дърветата, наредени по площада, с което напълно шашардисва аборигените. А на село кайсии – дал господ. Знайм го това. Свикнали сме. Затова сам или в скромна компания можеш да се напъхаш в тихата селска книжарничка, в която… егати! в която са наредени „Галактика“ и какви ли не интересни книги, заради които в София би трябвало да си изчакаш чакалото по километри опашки.

Но подобни находки се случваха рядко. Затова за четене се разчиташе най-вече на библиотеките, включително и тази със заветния шкаф, а също и на… руския. Сега, когато съвсем демократично се учат всякакви езици – от английски до занзибарски, не е лесно човек да си представи как навремето от трети клас нагоре властваше руския като секъндари ленгуидж. И не само в училище. В половината кина даваха съветски филми („Филмът хубав ли е или е руски?“); всеки петък вечер БНТ транслираше руската телевизия. Пролетариите от всички страни се съединяваха и все на руски.

На тема идеологии няма да спорим – Живков, Брежнев, Борисов – всички те си плачат за дебалансиран куршум в дясното коляно, но имаше една реална полза от половинвековния опит за съветизация на България – многобройните и обилно снабдени руски книжарници. Освен идеологическата литература там се точеха рафтове и рафтове приключения, фантастика, пътеписи, речници. Съвършено книговезване. Преводи, които сами по себе си са изкуство и цените, цените! Нищо чудно, че руснаците, докопали се до българската „чужбина“, пазаруваха на килограм, по 3-4 броя от всяка книга. Щото в отечеството им нямаше. Там всички си бяха вече идеологически подковани. В Москва за едните „Трима мускетари“ трябваше да предадеш сума ти вторични суровини и да купиш в добавък речите на поне трима генерални секретари. Та така го захванах руския – от мерак да прочета осемте тома на Артър (СЪР! Артър) Конан-Дойл от богатата рускоезична библиотека на татко.

Конан-Дойл не го дочетох, но и днес съм на далавера от руския език. Някъде беше писано, че в библиотеката на Умберто Еко имало 30-40 хиляди книги, по-голямата част от които той не бил прочел все още. Държал си ги за запас. Аз пък не съм писал и няма да напиша „Името на розата“, но съм си заделил едно 400 и кусур хиляди заглавия. На руски, разбира се. В българската Читанка предлагането е с поне един порядък по-малко.

Летни книжки.

Има една стара приказка, че човек до седми клас работи за доброто си име, а после доброто име работи за него. Е, вярна е. Благодарение на това получих цялата си обща култура от де що индиански, приключенски и фантастични книги имаше и никой не разбра, че всъщност посвещавам цялото си време на четенето.

А освен през учебната година, през лятото се чете запойно.

Тръгваме отбор юнаци на радио-школа. Още в автобуса добър човек (Тони) прочете на глас първите страници на „Параграф 22“. И… както започва книжката, това беше любов от пръв поглед. Никой друг не успя да се докопа до нея – затварях последната страница и отново започвах от началото. И всеки път четеш различна книга. Уж една и съща: автор, заглавие, корици – същата е, няма грешка, а я четеш с различен поглед, с различно сърце. Много интересен беше контраста с обстановката на предказармената момчещина. Не знам защо, но в чисто мъжка компания сякаш винаги присъства миризмата на мръсни чорапи. Има нещо характерно: първобитни вицове, права лопата, щипка простотийка. И насред тази първичност – „Параграф 22“, Джоузеф Хелър. Ха, де!

След минималистичния по форма и безкраен като съдържание прочит на „Параграфа“ последва неговата пълна противоположност. Предполагам, че има и други идеи какво е „рай“, но моята версия е най-по-ценна с това, че се осъществи приживе. Две седмици. В лятна София (а Софе може да бъде и много приятна, особено когато си на 16). Безметежно събуждане. Бегла закуска и тренировка в прохладния басейн. На връщане купуваш бутилка Кола, която да отмени в хладилника „Мраз“ (едно компактно недоразумение, на което единствено името беше студено) заложената от вчера бутилка. В затъмнения вестибюл се изглежда поредната серия на „Богат, беден“. И през цялото останало време „Живи и мъртви“, Константин Симонов. Един спокоен, ритмичен, виртуозен, почти безкраен разказ на тема, която ми е интересна.

Забелязал съм, че книгите много приличат на манджите. Има буламачи, които и за прасетата не стават, Има манджи-предизвикателства, които те зареждат с енергия и желание за работа, а има и манджи, след които ти се доспива. Има остри, пикантни, възбуждащи сетивата ястия и има шедьоври, които могат и да те нахранят, и едновременно с това всяка една хапка е ценна и сама по себе си, а и като част от общия вкусов букет. След тях остава дълго, продължително и великолепно послевкусие, което не пречи обаче да си хапнеш лакомо отново.

Та да повторя – моя личен рай вече съм го тествал и ако на оня свят е така, на човек му идва да скочи още сега от покрива.

Как казаците правиха книга

Има хора, които поглъщат в несвяст любовни романи. Не съм Господ, няма да ги съдя. Щом ги влече… Гореспоменатият ми вуйчо беше поставил Книгата на един безумно висок пиедестал и разгръщаше всяка страница с безкрайно внимание, любов и грижа. Явно в неговите очи съм бил способен на подобно отношение, защото два пъти ми е давал да чета книги от неговата библиотека. Добре, че не знаеше, че имах специална категория криминалета, които бяха подбрани по цена, формат и предназначение именно с цел да бъдат постоянно мачкани и четени във възможно най-враждебна среда.

Има книги, които предопределят живота на човека. „Старогръцки митове и легенди“ година-две ми беше настолна книга и изцяло под нейно влияние в 5. клас бях решил да ставам историк. Тази съдба ме подмина, но по странна ирония намерението застигна по-големия ми син. Има поезия, която може да бъде четена като математика (специално спорихме с Къцата за това). А има технически книги, които са по-вълнуващи и интересни от „Властелина на пръстените“.

Преди време, в първите постсоциалистически години, по неведоми криминални канали ми беше попаднало уникалното, невероятно и единствено „Ръководство на IBM за програмиста“. В него се описваше BIOS-а на 8086-базираните компютри и без всякакво преувеличение е една от най-вълнуващите книги, които са създавани някога. Описанието на всички функции на прекъсване 10h ме потапяше за дни и за седмици в нирвана, която превръщаше реалния свят в едно плоско и възсивкаво място, което съществуваше, само за да пъхнеш нещо в стомаха си. Тази книга, освен че ме отказа за година-две от четенето на художествена литература, както и ВСЯКА друга литература, беше и първата книга, която напечатах и сглобих със собствените си ръце.

Работата се свърши с помощта на IBM PC 286; липсата на морални скрупули; текстов редактор PE-2: принтер – разкошния Seikosha, леко побългарен; швейцарско ножче и лепило C-200. Всичко това щедро спонсорирано от човеколюбивата народна власт, която великодушно заплати отделеното за това време.

***

Има една странна прилика между снега и четенето. И в двата случая започваш с нещо леко и пухкаво, което неусетно се натрупва я в снежен човек за радост на хлапетата от квартала и недоизраслите им хлапета-бащи, я в затрупано от лавината планинско село. Книгата може да доведе до далеч по-глобални последици, но дори и в микромащаб са интересни количествените натрупвания, които преминават в качествени промени.

Две-три десетилетия след сглобяването на книжката сглобявам за лично удоволствие микромъничка библиотека от електронни книги, която ме отведе на поредица от лични микромънички пътешествия и открития. Хронологично се започна отзад напред: великолепния пътепис на Ани Ван де Виле за обиколката на света, провокирана от Марен-Мари, Слокъм. Пътем, в по-раншни години бях прочел (Да е жива и здрава библиотеката и бабата, която обича внучето си!) за пътуванията на Нейъми Джеймс и Робин Нокс-Джонстън, които назоваваха същите имена плюс Френсис Чичестър. И него прочетох и години след това ги цифровизирах. По едно време си мислех, че съм стигнал до началото на поредицата „кокошка-яйце“, но се оказа, че бъркам. Чичестър говори за клиперите, за Слокъм. Там нейде се споменава капитан Вос. Отново Слокъм. Слокъм продължава да разплита чорапа накъм Джеймс Кук, а той – към великия Колумб. Нейде между тях се навряха и Бернар Моатесие, и льо Тумлен.

Изведнъж увлекателните сами по себе си дневници и пътеписи се подредиха в петте века, които са определили съвременния свят. И за хубаво, и не само. Получаваш перспективата да видиш света, който сме получили в наследство и който старателно и стремително осираме. Това въздейства по странен начин върху човека. Естествено, че това са лични „открития“, до които всеки интелигентен и образован човек е стигнал отдавна, но странно защо, харесват си ми моите лъкатушещи натъквания. Самостоятелното настъпаната мотика я усещаш някак си по-истинска, по-близка.

 

И още една награда (много ми е свидна) от Жасмин Караджова, преводач: „...Особено приятно ми стана, когато прочетох Вашите бележки за „Дългият път“ на Бернар Моатесие. В далечната 1985 аз преведох тази книга ог френски. Колко хубаво, че продължава да радва и буди към размисли!“

Между другото, книгата е наистина култова.

 

<< Поделение 28810Д. 01 • видимото • >> Храната на моето детство