Как се прави баʼор

Най обичам културата. И бахура обичам. Културата. И бахура. Кратък репортаж от мястото на събитието.

Горе-долу така се произнася на село това свято име. И в магазина има хранителна единица с етикет „бахур“, но в никакъв случай не трябва да се смесват двете понятия. Магазинският бахур най се доближава до естественото съдържание на дебелото черво на прасето, преди още да е изпразнено и почистено. Селският (от наше село, де!) е уникален продукт на традиция, труд, добро настроение и правилна компания при изготвяне и консумиране. Може да се хапва като мезе на червеното вино (няма разлика дали е пред камината или е навън, на двора), като основно ядене, с бульон (необходима е лъжица) и без (може и с два пръста). Дъхав е и има приятен, нежен вкус.

Историята на конкретната мръвка, която забождаш с наслада, започва около година по-рано с две малки прасенца. Братовчед ми винаги взема по две. За късмет. После гледане, хранене, чистене и с наближаването на коледните празници двата юнака предават богу прасешкия си дух, а на нас оставят тленните си тела. Следва епилация с газова горелка. Същата като в козметичните салони, само дето тук прасчо е на далавера, щото не усеща нищо вече. Един, два, три пъти. На село Яденето на Кожа се пише с главни букви и е първия от многото микро и мини ритуали, изграждащи големия ритуал Колене на прасе. Затова кожата се пърли, попарва с вряла вода, стърже с остри чекии и процесът се повтаря три пъти, докато прасето, опнало снага на импровизираната маса, стане най-чистото същество във вселената.

Кратка пауза, през която цялата популация дърпа, къса, стърже, дъвче кожа. Освен това се сменя затоплящата екипа течност: греяната ракия отстъпва място на червено вино. В каната се плисукат парчета ябълка и лимон. Съответно и мезето променя своята същност. За скарата първи се отправят ушите и зурлата. Периодично за там заминават мръвчици и тям подобни далачета, които се връщат нарязани на димящи хапки върху дървен поднос. Глътка вино от каната, поемаш с кървави ръце вкусотийката и продължаваш работата.

Всеки се движи като бурма от добре смазана машина и няма много суетня. Излишните в момента хора се дърпат малко настрана да не пречат и помагат главно в пиенето, мезенето и шегуването.

Честно казано, за мен цялата тази тупурдия няма друга смислена цел, освен правене на баʼора. И така, от прасето се маха всичко излишно: бутове, филета, врат, джоланчета, осмянката, гърдите... докато останат само дебелите черва, белия дроб, бъбреците и отбрани най-крехки мръвки и въздушнонежни мазнотийки. Докато червата се измият перфектно и три пъти се изперат в сол и вода, в сода и оцет, всичкото продукт се нарязва на парчета малко по-големи от хапка. Слага се попарен ориз на око, бахар и чер пипер – на цвят, сол – на вкус и нарязан на ситно лук – колкото дойде. Сместа се обърква в голямо корито и парче по парче, шепа по шепа, се пълни в червата. Те се навиват на търкала, поставят се в мрежи и се цопват в голям казан над огнището. Варят се на тих огън докато червото започне да се къса с вилица.

Толкоз. Така се прави баʼор. Или поне така би трябвало да бъде записано в готварска книга. Съставката, която няма да намери място сред страниците ѝ, а е най-важната, е компанията. Хората, които са се събрали, са десетина мъже. Някои от тях са с жените и със синовете си. Хора нормални. Това, което е особеното, е че те се знаят, откак се помнят. Отрасли са заедно, на едно и също място. Споделят едни и същи грижи, едни и същи забавления, един и същ живот. И така – цял живот. В резултат една особена атмосфера те обгръща, когато си сред тях. Усещане за цялостност, съпричастност, добронамереност, топлина.

Щото с половината от тях се знаем от деца. Били сме се един друг – с прашки или както дойде, джапали сме по реката. А сега заедно правим ба'ор.