Кучовци

Оряховица • Февруари 2026

На село преди време гледах кокошки. Кокошките на леля Раче. Тя почина, майка си я прибрахме в София и, както му казват там, „махнахме“ кокошките. По това време и кучо Брито си отиде от този свят. Без да ми е бил любов от пръв поглед и житейска съдба, Брито, макар и вагабонтин и луда глава, влезе малко или много под кожата. Моята и на Ирен. И не беше много хубав момента, когато береше душа, когато го извадих вкочанен от колибката му и го зарових под люляка в двора. По ирония на съдбата, последният дом на всичките от родата е в гробищата. Кои – в тези над Винпрома в Оряховица, кои – в София. Брито имаше свободата и късмета да остане в своя си дом завинаги.

Сега не живеем постоянно на село. Съответно няма и живинка в двора. Но свято място празно не стои. Преминават котки и котаци с различна степен на нахалност. Те поминуват с гранули. Котешката купичка стои постоянно заредена. Явор сигурно би ме презрял, ако види това безобразие. Той сервира на неговото мъркащо стадо първо, второ и трето. Надлежно сготвено и насипано в нарочни подноси. И нормален човек би изпаднал в изкушение, а гладен студент от едно време би убил за такава манджа. Не преувеличавам.

Кучовците са друга бира. Когато съм там, готвя им патешки фенери и пилешки трътки и им изнасям навън да си хапнат. Кучовците не са наши. Идват, настаняват се пред портичката ни и си отиват. Някои за дълго, някои за малко и пак се връщат, а някои завинаги. Първата беше една охлузена, отрудена кучка. Никога нищо не искаща и не очакваща. И безкрайно благодарна дори и за къшей хляб. Даже нямаше име. Отиде си след инфекция при раждане. Докато свàрят съседите да извикат ветеринар, додето туй-онуй, не я заварих при следващото идване. 

Следващата се наричаше Бела и ей-богу – красавица си беше. Затова и я прибраха набързо-набързо и си намери хубав дом при хубави хора. После се появи Опашкин. Или поне така му казвам аз. Даже не съм сигурен дали си знае името, макар да му е заслужено. В момента, в който те види, почва да маха неистово опашка и да подскача, за да го погалиш. Порода – класическа улична превъзходна. Коремът му е залепнал за гръбнака, но преди да зарови нос в купичката с мръвка, кокали и хляб, задължително трябва да те наскача, да се нагуши и намилва. И чак тогава почва да плюска. Мискинин.

В първите ден-два може и да не забележи, че съм се прибрал. Случвало се е и да го намирам по селските друмища, но независимо с манджа ли съм или без – вее опашка като чистачка в порой и се лепва, в която и посока да е разходката ми този ден. Милият, иска му се и на него да си има дом, който да си е негов, ама като не сме там винаги и няма на кой да го оставим? Та така, след като се събудя, втората ми работа, след като си измия зъбите, е да му изнеса пълната купичка и да се нагалим.

А една сутрин вместо Опашкин, зад портичката ме посрещна едър млад пес. Опашкин си беше там, малко по встрани, легнал под стряхата на голямата порта, а новобранеца някой го беше вързал с верига за перилото на стълбите.

Веригата я махнах, а купичките станаха две. Кучовци, какво да ги правиш.

<< Миризмичките