Неволята учи

31.12.2009

По повод предишния пост се зарових в скайномад-форума и потърсих темата, посветена на чичо Петко. В тази тема с него се сбогуваха различни хора. Някои са го познавали добре, други – не толкова отблизо. Загубата на този човек за едни е мъчително произшествие, а за други е трагедия. В скоби казано: забелязах, че колкото по-близо до него е бил човек, толкова по-кораво и по-сърцато е понесъл това. Имаше обаче и някои съвпадения. За нито един от пилотите, писали в темата, не е било изненада що за човек е бил чичо Петко. Аз също не го познавах много отблизо, но ясно съзнавах, че имам късмета да познавам истински човек. Дори и да е имал някои спорни за обикновените люде схващания, той ги защити с живота си. А единствено с живота ни е дадено да защитаваме убежденията си. Повтарям: всеки от нас беше привилегирован да познава този човек и ясно осъзнаваше това и след, и преди да се разделим с него.

По странна асоциация се сетих и за Боряна – котката-човек, която извървя пътя си в семейството ни. Също не беше обикновено създание. И това беше ясно видимо и приживе, и след като си отиде. Мисля си, че в живота ми има още много такива личности, от които се уча, с които споря и които ме вдъхновяват. И изключително ясно съзнавам кои са те, защо именно са личности, какво ги прави така красиви и истински за мен.

Накъде клоня с тези думи? А клоня накъм това, да коригирам някоя и друга грешка в познанието, с което сме закърмени. Кой не е чувал фразата “Човек съжалява за нещо, едва когато го изгуби” и кой не е кимал дълбокомислено след това? Ами другата пословица “Неволята учи.”?

Тези пословици са измислени от алтернативно интелектуалните. И то – СЛЕД като са попаднали в кофти ситуация. Мисля си, че хората с ум и сърце разпознават щастието, още докато го изпитват, а не след като отмине то. Мисля си, че неволята и нещастието са безотказни учители, дори и за тъпаците, НО! Всеки от нас е убеден, че не е тъпак! Че е Венецът на Творението. Защо тогава масово хората отказват да се учат и от положителния си опит? В края на краищата и щастието, и нещастието са опит, само че в единия случай опитът те пере през пръстите, а в другия ти носи щастие на душата. Какво му е лошото да се учиш и от доброто? Даже е по-приятно :)

С риск да се повторя ще го формулирам по-сталински: Човек се учи от опита си. Учи се за да му е добре. Разумният човек се учи още докато му е добре какво да прави, за да продължи и задълбочи това състояние. Всички останали се учат как да издрапат от септичната яма едва след като попаднат вътре :)