София-Лондон-София. Ден 1
Лични писанки и преживелици зад Канала • 27 декември 2024
Т'ва за Англия беше решено отдавна. От години Румен ни кани да пресечем Канала и, теоретично, имаше съгласието от българската страна. След като си купи собствено жилище, бързо запревръщахме теорията в практика. Подготовката за пътуването включваше куфари, пликове, икони, дрехи външни и вътрешни, луканки и салами, в последния момент – даже и дребни стотинки. Да си имаме. Пътуването включваше и забравените цайси на Ирен, за да не нарушаваме семейната традиция. Така една хубава вечер започнахме медитация в Терминал 1. Медитацията завърши, когато ни настаниха в самолета. Без малко жена ми не замина сам-саменичка, щото скенера на летището беше недоскив за бордната ми карта. На връщане обаче друга незряща машинка не успя да ѝ прочете паспорта, та щяха да си я върнат в Англия. Румен не знае за този казус, за да не му стягаме сърцето.
Самолет, фрък и кац в летище Лутън. Наоколо негри и красиви табели. Това са първите неща, които ми направиха впечатление: предупредиха ме, че ще ме опандизят, ако ползвам думи за негрите, различни от „черен“, „патладжан“ и „печка“. И второто: дизайна на указателните табели – грамотно направени и адекватни – кьорав да си - пак ще ги видиш. Първото нещо го забравих, но второто нямаше как да го забравя: отношението на англичаните към визуална информация, шрифт, дизайн се виждаше на всяка крачка и беше способно да разтопи изстрадалото сърце на дизайнера.
Румен ни подбра от летището закъм къщи и в рамките на час пътуване му извадих душата на тема трафика там. Че колите са с десен волан, го знае всеки начинаещ автоджамбазин, но начините на организирани и следене на трафика – виж, това беше нещо ново. И изобилието на камери.
Следва пристигане в симпатичния квартал, битовизми, планиране на утрешния ден и въобще на престоя. Тук започнаха първите изненади за Румен и Вили, и за жена ми, де. Оказа се, че освен маршрута, който Румен е планирал, в Лондон има и такива местенца като Британския музей (само че него щяхме да го разглеждаме 40, а не 4 дни), а също и Кралския авиомузей. Да са живи и здрави нашите домакини, но успяхме да вместим авиомузея преди точка първа от маршрута. По пътя зяпам като индианец градската архитектура. Чудата, симпатична, тухлена, ама къщичките са си къщички, а авиацията е... ЕХЕЙ!
И тук вече започвам по-подробно.
Показва се голям хангар покрай пътя с ей-толкав надпис Royal Air Force Museum на него. Преди кажа „ох“ и „ах“, и преди всички в колата дружно да кажем „Уау!“ завиваме към паркинга, а от двете страни на входа... Hawker Harricain и Supermarine Spitfire! Ограничавайки се само до най-необходимото: това са двата легендарни изтребителя за всеки британец, малко от малко познаващ началния етап на 2. Световна война. Освен това са просто красиви самолети. И това беше само в началото! В четири огромни хангара бяха успели да набутат почти всички военни самолети от двете световни войни и следвоенната реактивна военна авиация в някаква абсурдна супа топчета от изящество и история.
Все едно разглеждащ албум, но на живо. И по-забавно. Например бащата с хлапето си (Колко правилно възпитание!) се гъне да премине през люк, свален от същата летяща лодка, която искат да разгледат. Смисълът на цедката е прост: ако не минеш през цедката на входа, вътре не можеш да разглеждащ. Пак е толкова тясно!
На снимката Ирен е придобила характерното изражение на човек, който е слушал твърде много за авиация: за първото прелитане на Луи Блерио през Ламанша, съдбата на Ягуар, Рафал и Юрофайтер, особеностите на ротационния двигател и защо след Голямата война изчезва, разликата между моноплан, биплан и кратката съдба на триплана. Всичко това с по едно-две изречения. Не съм споменал кой е Луи Блерио, подробностите на конструкцията на Блерио-12, как се е зародил въздушния бой, кои са Несторов, Пегу, Имелман, Ролан Гарос и Антъни Фокер и какво са направили. Честно казано, спрях се не от страх – спътниците ми повече се веселяха да гледат щастливо ухилен луд с картечница, но ми стана мъчно за тях. С какво е виновна жена ми, че има мъж-идиот. Ами брат ѝ и жена му? Само хубаво сме видели от тях.
След първите хангари влязохме в хангари 3, 4 и 5. Тук групичката осъзна, че я чакат (прекалено) много самолети за разглеждане, а толкова много „Уау!“ няма по света, затова се раздели на две: по-нормалната част излезе, за да поеме глътка въздух, а аз се запътих да изгледам и изснимам всичкото останало. По възможност – докато си изпият кафето. Излъгах.
Да се гледа – имаше какво. Любовно подредените един до друг Спитфайър и могъщият му двигатер Ролс-Ройс Мърлин. До него е Хоукър Харикейн – двойката „спасители на Англия“ по времето на Битката за Британия. Малко по-встрани е Месершмит Bf-109E, техния заклет опонент и Хейнкел He-111 – тяхната цел. Месершмит Bf-110 е в изпълнение на нощен изтребител (виждат се и антените на радара му), сниман на фона на Боинг B-17G, неговата желана жертва, заедно с четиримоторния Авро Ланкастър. Малко по-нататък е Месершмит Ме-163 (първия ракетен изтребител), който заедно с Хейнкел He-192 е една от последните надежди на Райха във въздушната война. Място е отделено за разсипан и ръждясал Ланкастър „натюр“. Уникалният deHavilland Mosquito и Мустанг P-51D, Юнкерс Ju-87, хеликоптерите на Сикорския, включително първия сериен. Японският изтребител Ki-100, първите (и следващите) реактивни британски изтребители и още много, много. Преживях трудно, но без инфаркт липсата на A6M Zero, Фоке-Вулф FW-190 и Месершмит Me-262, но тук и Румен беше безсилен, въпреки блестящата си организация.
За отбелязване е, че слънцето грееше през целия ден и като цяло – имахме голям късмет с времето. Което имаше значение, докато се търкаляхме към Уиндзор. Тук Румен и Вили ни изоставиха на милостта на внимателните уредници в двореца и се сблъскахме със задължителната думичка на Острова: „Sorry!“ Произнася се при докосване един-друг, при разминаване, при размяна на погледи, когато отговаряш с „не“, „вероятно“, „може би“ и въобще всеки отговор, който е различен от възторжено „ДА!“. Това изкуство ми убягна. Добре, че ходехме заедно с Ирен, та тя добавяше вместо мен сакралния завършек на всяка моя фраза навън.
Мое лично фиаско, което изиска тази думичка, беше неспособността ми да платя входните билети с Револют. Да, вече ми бяха казали, че е удобно. Да, бяха ми казали, че в Англия е на практика задължително. Да, бях успял да заредя пари в сметката си, което само по себе си беше амбициозно интелектуално постижение за мен. И на входа телефонът ми отказа да пуска парички. Ирен помага, аз пробвам, служителката беше крайно внимателна (Сори! Сори! Сори!), но тъпотата ми беше непробиваема. После Румен ме светна на номера и сега нямам никакви проблеми с Револют и телефона, особено ако има кой да ми зарежда парички.
Уиндзор. Дворец като дворец. Малко ли дворци сме гледали в Петербург и Москва? Но този е по-голям, както и Британската е била най-голямата империя, този е с повече отношение към детайла в архитектурата. Този е жив дом, а не музей. Последното променя коренно перспективата на погледа.
Видях после снимката от вътрешния двор в техния сайт. Същият ракурс и същото осветление, което значи, че си е стандартен туристически кадър. Да считаме това за съвпадение. Другата повече ми харесва, и не само защото там е запечатано моето усмихнато момиче. В подобни порталчета е бъкано с изящни детайли, без да липсва топлото човешко присъствие. А и да не забравяме за меката светлина на отиващия си слънчев ден, която обрисува прекрасно катедралата Св. Георги. Пише, че е параклис, ама @баси и параклиса, дето е по-голям от параход! Вътре е записана историята на Двореца, с всички тези разкошотии и погребения. А! И задължителния магазин за сувенири, където за пореден път се пробвахме да пазарим с електрически пари.
Точно навреме е срещата с домакините ни. Слабост на Румен са старите пъбове и тепърва ще имаме възможност да я споделим. В кръчмето е топло, уютно, тихо, така че можеш да си чуеш приказката, коледно нагиздено. После Ирен или Румен ми обърна внимание – по масите няма телефони. Хората сядат да се сгреят, починат или пообщуват помежду си.
Следва кратка разходка из вечерния Уиндзор и потегляме обратно. Тук разстоянията от по час-два път се смятат за нормални.
След първият ден тук мога да си призная – Англия ми хареса, макар да не го очаквах това. Изкуши ме със спокойната си подреденост и едновременно с личното си отношение. Колкото и невероятно да звучи, защото рядко съм излизал от България, стори ми се близка, позната. Може би защото можем да се оправяме с езика, от „Четири сватби и едно погребение“, Удхаус и Джером К. Джером.
