Храната на моето детство

Периодично се жали кое за соц, кое за младост, та решавам да сложа в ред поне за себе си остатъците в паметта ми за онова време и възраст. Темата е манджата. И така… за храната, която в най-общ смисъл включва и напитките. 05.07.2018

 

Биричка, Оряховица

Лято, жега. Мама, татко и моя милост, по това време на 10+, пристигаме на село. Още с пристигането — „Ще отидеш ли за биричка?“. Това е татко. Тонът е сякаш трябва да му спася живота, ненужно умолителен до безобразие — така или иначе ще отида, послушно дете съм, макар че ми е безкрайно неприятно да се влача по нажежения размекнат асфалт, мъкнейки мрежи, в които има таман каса бира. Дръжките на мрежите се врязват в ръцете, жега, пот… въобще не е гот. „Биричка“, „конячец“ — това е негово. Негова марка, негов патент. Чувствата в татко са чудновато насочени и изразявани. Помня, когато отиде да работи в Москва, а майка остана в Софе за 2-3 месеца, тя получи от него картичка (той не е от типа пишещо-пращащи картички), в която се жалваше, трогателен. Точка на жалейката слагаше следната романтична фраза: „Славей, идвай си, защото е много самотно тук! Даже няма и телевизор.“

Та… биричка.

Първата сцена от действието е да се гмурнеш в хладната тъмнина на избата и да напъхаш в торбите 20 броя леко запрашени празни бутилки, къде кафяви, къде — зелени. Първи признак на бирата по онова време. Всичко беше просто БИРА. Тук-таме се срещаха шуменски бомбички, „Загорка Специално“ и още някоя и друга марка, но като цяло бирата се делеше на бира в кафяви и на бира в зелени бутилки. Всяка от тези две бири имаше фенове, които с пяна на уста доказваха предимствата на съответното стъкло и вредата от бутилките, направени от „вражето“ стъкло.

Шишетата са строени като новобранци по неравния глинен под. Взимаш, пъхаш в мрежата, броиш и тръгваш през калдъръма, покрай чимшира, пътечката до портичката и излизаш на асфалта. Идва леката част — спускането към площада. А на връщане има да катериш. Мрежите ти се петляят в краката и рисуват странни орнаменти по ръцете. Тежко е. Пот, жега и слънце точно в тила ти. Но с празните шишета и надолу е по-друго. Крачиш бодро към площада и плавно навлизаш в морално-етичен проблем.

Пак от сферата на соца: по онова време имаше хроничен недостиг на всичко. Оттам следваше, че за всяка стока: телевизор, вкусна храна, шкафче за кухнята, се редяха опашки. За банани и портокали — МНОГО големи опашки. В съвременния свят на „Прехода“ опашките са предимно на касата, за да си платиш. Тогава бяха на щанда — за да си вземеш.

Това беше в града. На село всичко е още по-първично. Не става дума за техника или мебели. Иде реч за бира. Бира като бира. В зелено или кафяво шише. Бира.

Излизайки на площада забелязваш на всеки дувар облегнати, приседнали хора. Мъже в зряла възраст, които жадуват за бира. Бира, която в момента пътува от Стара Загора накъм Оряховица. И въобще — има я някъде, произведена е, но не присъства в селския хоремаг. И мъжете търпеливо дремят под слънцето и чакат да дойде камиона с бирата. Мъчно ми е за тях. Неудобно ми е пред тях, защото за разлика от тях, аз имам „връзки“. Това е абсолютно същото като сегашното понятие „контакти“, но е по-ангажиращо. В сегашно време „контактите“ ти трябват, за да се добереш до работа или до добра далавера, да избегнеш заслужено наказание. „Връзките“ обаче са необходими практически за всичко. От мушама за масата, до къде ще иде да служи синчето ти. И на мен ми е неудобно пред моите съселяни, защото на тема бира аз (и цялата ми рода), имаме връзки: жената, която държи хоремага, е съпруга на братовчед на майка ми. Хич ме няма по родствата, но за сметка на това отлично знам, че влизайки в празната (няма бира!) кръчма, получавам смигване и след две минути излизам от задния вход, натоварен с една каса бира. В този момент ако някой ожаднял кооператор ми посегне, бих го оправдал, но хората усърдно се правят, че не ме виждат как мъкна нагоре тежките бири и преживявам дълбоко в себе си морално-етичния си проблем. Никой не ще да се кара с хоремагчийката. В нея е ножът, в нея е хляба.

Между другото, на апологетите на соца бих искал да напомня (ако са живели тогава) или да съобщя (ако са пионерчета от милениум поколението), че при всичките си благинки имаше тук-там сред всеобщото щастие и равенство и някои факти, които биха ги смутили, ако се появят сега. Свързано с храната… нека си припомним бодро щъкащите сред кутиите с вафли хлебарки, светкавично претичващите по витрините на затворените магазини плъхове. Говорим за магазини в центъра на столицата. Качеството на храната… нямаше Е-та, но хора, които бяха ходили на бригада в консервен комбинат, упорито отказваха след това да потребяват онази вкусна лютеница с момиченцето, в създаването на която са взели дейно участие. Мръвките бяха истински или поне по-истински от сегашните, но свободната маса в ресторанта вечер беше изключение, а не правило (ако… правилно! ако нямаш връзки). Не плюя по онова време — още си спомням планината ВКУСНИ кебапчета, които унищожихме с Пальо пред сергията на варненския пазар. Сега подобни вкусотийки можеш да получиш само и единствено в квалитетно заведение с главен готвач — мечтател.

Между другото... свършихме с посоката бира. Почваме темата за хляба.

"Ляб ял ли си?", Оряховица

За да задълбаем по-сериозно в темата за храната во време оно, нека да се върнем, прочее, към лето 1980, плюс-минус година-две и към чудно-летните селски дни. Тези дни започват обикновено както започва и „Приключенията на Том Сойер‟, като понякога се налага, както и в книгата, да се отбие трудова повинност преди игра. Но нека конкретния пример да е от „добрите‟ дни, когато след като се изпапулиш от кирпичената къща, която брои повече от век, стъпваш върху нагрятата от слънцето каменна плоча и нахлузваш на краката си „гуменки‟/„платненки‟, също благодатно топли. Първо се мушваш в хладната кирпичена кухничка. От скърцащия долап измъкваш хляба и мигом се организира филия с пастет или някаква друга плънка. Но това не е истинската закуска, това е подложката, фундамента, задължителната съставка, „Базата‟, както казва Маркс, а се знае, че базата е необходима, но надстройката е по-веселата част. И така, след задължителната филия, която подлага на вечно гладния момчешки стомах, се смъквам в градината. На село, от ранна пролет до ранна пролет е практически невъзможно да умреш от глад, но все пак си има и по-силни, и по-слаби сезони. В случая говорим за сезона, в който налети чепки грозде буквално падат под собствената си тежест, узрели чушки се червенеят из редовете. Доматите са отделна приказка — огромни, дъхави и вкусни.

Преди да се почне разходката из градината, от кладенеца (стар турски кладенец, който никога не е пресъхвал), се вади една кофа студена вода, на фона на топлота лято в Горния свят, а и без този фон — МНОГО студена вода, в която се пускат едно след друго чепка черен кардинал, напит със слънце домат, чушка-две. Буквално за минути, докато всичко наоколо цвърчи, ухае, свети и грее, градинската част от закуската е готова за употреба.

Това за закуската. Хапването от там насетне е според както дойде. Вариант 1: доволно мобилни с колела марка „Балкан“ (Балканче), „Украйна“ и други екзотични марки хлапетата минаваме през двора на селското ТКЗС, където жените почистват гнилите зърна от десертно грозде. Всеки от нас има поне по две съседки и две лели, така че си тръгваме от там с разпадащи се от сладката си тежест чепки грозде. Сядаме да го хапнем под узрял бадем, който също дава вкусен плод, ако се качиш да си го набереш.

На село такъв подход към манджата не е достатъчно сериозен. Сериозният вариант е вариант 2: да усетиш леко стържене в стомаха по някое време и цялата компания да се изтърси в най-близката къща. Следва фундаменталния въпрос „Вие ляб яли ли сте?“. Естествено, че никой няма предвид да те остави на диета от сух комат и глътка вода. „Ляб“/„хляб“ в случая е евфемизъм, метафора за сериозно хапване — манджа плюс хляб. Манджата варира от сирена каша, през саламена яхния или импровизиран тиган с пържени яйца. Това беше тогава. Сега ги няма нито угрижените за нашето здраве баби, саламът е противопоказно да го обработваш топлинно, а хляба вече ни кучето, ни кокошките го ядат. Единствено хората, като по-интелигентен вид, продължават да се тровят.

Вариант 3 за хапване на село е наистина „каквото бог дал“: след цял ден газене из реката понякога се прибирахме с навървени на „лъзгава трева“ няколко мренки, които скоро зацвъртяваха в тигана. За да успееше човек да се прехрани със скромния улов, се налагаше изобилно да се консумира хляб от разчет „една рибка — половин филия“.

Да вметна само: освен чудатото произношение (ляб, лъзгав…) и специфичен речник („улук“ например означава широка плитка каца), на село има и ред точни термини, макар на пръв поглед да са обикновени нарицателни в българския език. „Лъзгава трева“ е точно определен вид треволяк; „реката“ е местната рекичка, която лятос почти пресъхва; „градът“ е Стара Загора; „баира“ — парченцето от полите на Средна гора, което е надвиснало над селото и въобще планината… Да затворим скобата.

Ако него ден бог не е дал, или пък вместо да газим из реката сме вършали с колелата из баира и околностите на селото, за спасяване от гладна смърт (към четири следобед положението става наистина драматично!) се ползва безотказният Вариант 4, при който пристигаш на бегом у дома, вадиш от долапа хляба и острия нож, после се потапяш в прашния полумрак на избата, където в дъното проблясват бурканите с консерви. Взимаш стандартен литров буркан от полицата и го изнасяш навън, под шарената сянка на бадема. След 2-3 манипулации с ножа капачката отхвърча настрани и се разнася божествено вкусния аромат на боб със зеле. Тя, леля, и камък да сготви, пак ще е вкусен, но боб… с кисело зеле… „Максѝм“ пасти да яде. Един буркан от великата манджа, заедно с 3-4 дебели филии хлебец пасват като ръка в ръкавица на празния корем. Проверен и научно доказан факт.

Самардала и други подправки

За селската кухня са характерни две особености: многото подправки и мазното. Според майка ми това са двете тайни на вкусната манджа, а според хората, които са ѝ сърбали попарата, тя е много добра готвачка, та… заслужава си човек да се вслуша.

Уникална за наше село подправка е самардала. Напоследък се появи из магазинната мрежа, но градският човек не я познава, затова следва кратък ликбез по темата. Листата на самардалата приличат на листата на зеления лук, но не са кухи, а с три ръба. Сее се сама, като бурен. Покарва рано, може би най-рано, веднага след като се стопи снега. Когато се прекърши листото, се усеща изключително силен и елегантен аромат. Вкусът е характерен, в зелено състояние — лютив. Остава дълготрайно и приятно послевкусие. В пресен вид може да се пасе директно или да се нареже в салатата вместо лук или чесън.

За да се съхрани, самардалата се бере преди да цъфне, нарязва се на ситно (по на 1 см) и се смесва с готварска сол и малко коприва (за цвят). След това се смила с машинка за мелене на месо (съвременния вариант) или се счуква в дървена чутура (по-автентичния вариант). Резултатът от счукването е малко по-различен откъм консистенция. По-различно е и усилието, а и въздействието — нещо като да ревнеш при рязане на лук, но умножено по 100. Гарантирано прочиства слъзните канали и синусите. Получената каша се разстила в тава върху разпънат вестник и се оставя да изсъхне. Бонус е приятният аромат, който насища помещението, където самардалата съхне.

Другата уникална за селото и въобще най-важната сред всички други подправки е гладът. Нямам спомен кой го е казал това, но е прав човека. Гладът у наше село се постигаше чрез вече забравени технологии, пред които възможностите на днешните плейстейшъни бледнеят като на ръчна количка, сравнена с Белаз. Там, където съвременния пубер има добра имитация на 3D в реално време (без да броим лаговете), чедата на 20. век — от професорски синове до последния циганин разполагахме с реалност без прилагателното „виртуална“. В тази реалност имаше специални квестове на тема жертвоприношения, например — когато пролееш кръвта си, докато дялкаш нов меч. Имаше пътешествия във времето и пространството, като единият ден си викинг, на другия ден живееш в наколно жилище като първобитен човек, на третия ден си индианец, въоръжен с дрянов лък и остри стрели. Понякога даже се случваха и космически пътешествия — изразът „да видиш звезди посред бял ден“ не е само хубава метафора, а е до болка буквално описание на резултата от колизията на две твърди тела; едното е главата ти, а другото — керемида, каменен дувар или някакво друго небесно или земно (но задължително твърдо!) тяло.

В тази реалност имаше и познавателен елемент, защото всичко се налага да правиш със собствените си ръце. И досега съм готов да окажа логистична подкрепа на всеки самоубиец: единият от възлите, с които се връзва риболовната кукичка, е идентичен с този на бесилката. Когато дялкаш дърво (освен пръстите си), научаваш типовете дървесина и как реагират на обработка. Изковаването на острие за стрела предполага наличие на сръчност и мисъл поне на ниво бронзовата епоха. А виж, забиването на 10-сантиметров пирон с тесла в дъбова греда вече е висш пилотаж, воистина ви казвам!

Единственият минус на космическите ни технологии спрямо сегашните игрови недоносчета беше невъзможността да се съхраниш и да рестартираш играта. Това те прави много по-внимателен, защото всеки риск е реален. Рисковано е да си играеш сред човешки кокали в разкопан гроб, който е върху стар кладенец. Ако кладенецът не пропадне под краката ти, рискът нараства главоломно, защото леля ми определено има някои остри забележки върху поведението ми и за да се запази здравословна дистанция между нас, следва бързо да се изкачиш на тополата, където да изчакаш да поизстинат емоциите и въобще… светът да стане по-добър и бял.

Като се замисля сега, трудно е човек да е възрастен и да понася идиотщините на сюрия недорасли дебилчета. На село, заради по-големите пространства родителите ни рядко стават свидетели на опъващи нервите детски прояви, макар и това да се случваше от време навреме (няма как да не забележиш остатъците на натрошените с прашки петдесетина буркана или минималистичната фасада на къща, в която вместо прозорци са зейнали празни черчевета). В града, обаче, всичко е на длан и контактът е непосредствен. Играта с топка (футбол или джитбол) е току пред балкона на съседа от първия и втория етаж, и през стъклата безпрепятствено проникват детските крясъци или пък накриво шутирана топка. Във втория случай към звуковото оформление се добавя и звънът на строшения джам. Просто ми е чудно откъде се е взимало ангелското търпение на големите. Още повече, че бяхме сербез идиотчета и отмъщавахме зловещо за всяко издърпано ухо или по-солена дума. Едно такова отмъщение представляваше взрив, гръмнал пред входната врата на жертвата. Ние бяхме отвън, пред кооперацията, и ни писнаха ушите, а какво е било на хората във входа с брилянтна акустика — не смея да мисля. След друго наше отмъщение на съседа му се наложи да сменя бравата си, защото не успя да изчовърка от секретния си патрон дълбоко натиканите кибритени клечки. Какво пък, да не закача нашите!

Може би трябва да благославяме компютърните технологии и социалните мрежи, които за нашите деца очевидно са аналогични на мощен седатив за буйстващите луди. Благодарение на битовете и байтовете светът е едно много по-тихо и спокойно място, пълно с щастливи зомбита.

Рецепти

Понякога ненакърнената ни бликаща изобретателност и енергия в самоубийствен порив бяха насочени към самите нас. С това може да се обяснят появата на бял свят на рецептата за печени маслини или всякаквовкусни пържени яйца.

В рецептата за печени маслини голяма доза имаше вдъхновението на един приятел. С три години по-голям от мен, той успя да ми внуши, освен кулинарното любопитство, любов към индианците и класическата музика.

Всяка рецепта започва със съставките. Очевидно е, че задължителния компонент бяха маслини. Като допълнение (или вкусов акцент) — сирене. Маслините са отново от популярния преди 90-те бренд NoName. Баба ми пробваше и ако ги преценеше като добри, демек не са разкашкани, не прекалено солени, относително вкусни, купуваше половин кило. Такива глезотии като „Ако обичате 200 грама Каламон без костилка, в зехтин.“ нямаше и не можеше да има до пълната победа на комунизма. Маслините, както и всички останали продукти за безправното население бяха „as is“ — или купуваш, когато има или…

И така… маслините се изваждат от буркана, пълен с олио, в който се съхраняват и се оставят малко да се отцедят. Също така се вади от буркана с вода, в който се съхранява, и една малка бучица сирене. Докато тя се отцежда, с „острия“ нож (с острие наподобяващо дамаската стомана, фамилна ценност) всяка маслинка се разрязва на две и се изчопля старателно костилката. Подготвят се от сиренцето миниатюрни трошички. Маслините се поставят на предварително загрятия котлон и във вдлъбнатинката се поставя внимателно сиренцето. Внимателно, защото ако не уцелиш, сиренето се лепва за котлона, загаря и отделя пушек и миризма. Не че цвърчащите маслинки миришат на гюл. Въобще, като описах процедурата на жена ми (раздава го малко прекалено чистница), тя беше леко смутена, ако ползвам политкоректна формулировка.

В резултат на цялата тази дълга и сложна манипулация се получаваха десетина вкусни мънички хапчици, което май е и целта на целокупното кулинарно изкуство. Плюс вмирисана кухня. Плюс омазана печка.

Всякаквовкусни пържени яйца

За всякаквовкусните пържени яйца вина има баща ми, както и дръзкия експериментаторски дух, присъщ на всеки незрял разум (в случая — моя). Татко хранеше твърдото убеждение, че всеки мъж трябва да може да си опържи яйца и да си измие паниците. Първото той правеше често, с удоволствие и с отличен резултат. Второто — колкото се може по-рядко, без всякакво удоволствие, а от резултата комай никой, освен него, не беше доволен. Но е факт, че под неговото компетентно ръководство на твърде крехка възраст се научих да слагам в очуканата алуминиева паница бучка масло, да изчакам да се разтопи и загрее, и да чукна отгоре 2-3 яйца, които да не прегоря. След време пробвах чупене на яйцата с една ръка, влиянието на температурния режим, на вида мазнина, тиган, печка… И сега, 40 и кусур години по-късно се уча и откривам все нови и нови хоризонти в древното мъжко изкуство на оцеляването — пърженето на яйца.

В началото обаче експериментът беше насочен не толкова в качествена, колкото в количествена посока: вкарване на различни добавки и вкусове. Сравнително безпроблемно и много вкусно се получиха яйца с наденички или пък яйца със сирене. Логиката беше ясна — яйца с някаква допълнителна (солена) добавка е равно на нов вкус. Много скоро доведох тази логика до край, а както казва Норберт Винер — всяка една логика, доведена до край, стига до абсурд. Моят яйчен абсурд имаше вид на тенекиена паница, в която последователно бяха опържени наденички и яйца; добавени нарязана кървавица, парченца пушена скумрия, сирене, кашкавал и накрая, за капак, изсипана консерва „Ропотамо“. Всичко това грижливо разбъркано. Според първоначалния замисъл наличието на толкова много вкусни продукти (всяка една от съставките сама по себе си ми беше вкусна и любима храна) следваше да даде в резултат уникален и богат букет. Че манджата беше уникална — беше! След това никога не повторих, а се съмнявам да има друг малоумник, който самостоятелно да достигне до подобен кулинарен Франкенщайн. За вкусовия букет — наистина се получи богат, та чак прекалено. Татко погледна пълната с експеримента паница, постави под съмнение способността ми да го изям и изчезна, за да не става свидетел на последвалата брутална сцена. Къде заради предизвикателството, че не мога да изконсумирам бъркоча, къде заради съзнанието, че иначе ще се похабят много и ценни продукти, но се напънах и надлежно погълнах всичко това.

Както вече споменах — не повторих.

Заглавието на тази манджа, естествено, го заех от Дж.К.Роулинг и не ѝ съответства буквално. В тези пържени яйца, например, нямаше кекс, свински пръжки, лук, чесън, компот от сливи; нямаше много, много други продукти и вкусове, затова „всякаквовкусни“ не е точно, но другите алтернативи са още по-смущаващи: „многовкусни пържени яйца“ освен „пържени яйца с много вкусове“ може да бъде разбрано и като „много вкусни пържени яйца“, което представлява пълно извращение на истината. Другите варианти на наименованието би трябвало да заобикалят деликатната тема за вкуса и да са нещо като „Адската смес“ или „Ирландски омлет“ (в чест на незабравимата ирландска яхния на Джером К. Джером). Биха звучали гръмко, но неинформативно, затова да останем в света на магьосниците.

На ЦК бананите

Преди около 30 години бананите, също както портокалите и мандарините, бяха екзотичен плод, до който нормалните хорица имахме достъп веднъж в годината, обикновено преди Нова година, след часове висене на дълги опашки. За плодове като авокадо, манго, ананас научавахме от бележките под линия в пътеписите на пътешественици и мореплаватели или от разказите на завърнали се в НРБ дипломати. Имаше и други категории хора, разбира се, които бяха по-интимно познати с тази екзотика, като таксиджии, майстори на паркет, сервитьори и връзкари от всякакъв пол и занятие.

Връзките бяха два типа: вертикални и хоризонтални. Най-важната вертикална връзка се наричаше Тодор Живков. От нея зависеха неща като Димитровски награди, звания, апартаменти и половината царство. Следващите в йерархията бяха членове и получленове на Политбюро и Централния комитет, бивши, настоящи и бъдещи партийни величия, министри, секретари на партийни организации, обикновени секретари и секретарки, и така нататък, докато стигнем до бай Пешо склададжията. До бай Тошо имаха достъп само членове на фамилията, ръководители от висшия ешелон, писатели и актьори от Народния театър. За тях бяха апартаментите и половината царство. Бай Пешовците, обаче, са много на брой и по този начин половината население на Републиката имаше някакъв достъп до екстри като топъл хляб, луканка и корекомски стоки. Тоест на нивото бай Пешо връзките от вертикални, се превръщаха в хоризонтални.

В тази категория майка имаше определена тежест и влияние като УНГ-специалист в 3. градска болница, София. Оториноларингологията е може би най-демократичната от всичките лекарски дисциплини. Рядко хремата е фатална, но на практика всеки човек, и добре да живее, рано или късно почва да подсмърча, и тогава отива на преглед при майка ми. Това беше първия фактор. Следващият фактор за хоризонталното връзкарство на майка беше професионалната ѝ компетентност. Доколкото знам, единствения ѝ лекарски неуспех съм аз. Третият, най-значим, фактор беше нейния характер, възпитание и отношение. Във времената, когато човек трябваше да застане на ушите си, за да получи вниманието на продавачка, лекар или автомонтьор, пациентите на майка изпадаха в когнитивен дисонанс, когато влизаха в кабинета ѝ и към тях се обръщаха културно и внимателно, с искрен интерес и неподправена грижа. От кабинета излизаха шашнати, с блуждаещ поглед и забавени реакции, сякаш са видели йети и веднага почваха да се отблагодаряват с цветя, шоколадови бонбони, алкохол и служебното си положение.

Та, един такъв благодарен пациент имаше отношение към складовете, в които се съхраняваха екзотични плодове и въобще дефицитни храни, предназначени за обслужването на членовете на ЦК. Няколко пъти в годината той осигуряваше на майка достъп до тези складове, откъдето тя се връщаше с пълни торби с банани, консервни кутии с пържени фъстъци или паламуд, портокали и мандарини, в къщи настъпваше мини Нова година, и за час-два (докато излапаш бананите) можеш да се почувстваш като негърче от остров Борнео или син на партийния секретар на Кирковски район.

Череши и герои

Въобще, покрай Партията човек имаше възможност да надникне в бъдещето. Комунистите го наричаха Комунизъм, дисидентите — Капитализъм, а на практика се получи турлю-гювеч от двете, наречен с чудатото име Преход. Такова пътешествие в бъдещето ми се случи в деня, когато празнувахме получаването на званието Герой на Съветския съюз.

Не знам за какви подвизи и за коя кръгла годишнина, но гореспоменатия другар Живков беше накичен със златната звезда на Герой и по този повод свитата беше организирала внезапен концерт. Участваха всички български величия в областта на музиката и танца, а сред тях и хор „Бодра смяна“, в който по това време бодро пеех и аз. След цял ден репетиции в резиденция Бояна, някой логистик от УБО се е светнал, че все пак трябва да нахранят мечката, за да играе хорото. Разнесе се слух, че ще ядем! и бодросменци се повлякохме след другите гладни звезди от танцовия ансамбъл „Росна китка“. Намъкнахме се в приземна столова, предназначена явно за обслужващите резиденцията чистачки и градинари. Кой ти гледа обстановката, нали подушваш аромата на манджа и гледаш как танцьорите се завръщат от шубера с чинии с пържени кюфтета и салата от фасул! Най-гладните от певците вече се бяха наредили с празни паници на опашката, когато неизвестен злодей попари плахата надежда за бобец и кюфтенца. Не ни се полагало, не било за нас. Нагласени в официални премени, но недостойни за общия казан, гладните хористи се измъкнахме от вкусно миришещата столова сред тъмния парк.

Имаше тихи протести, имаше колебливи въпроси дали някога и въобще ще се храним… докато ни вкараха в един павилион, ама от „официалните“ павилиони, като малка прогимназия, както пише Свобода Бъчварова. С кристални полилеи, дебели килими, стълби с мраморни парапети и червени килими, блеснали в светлина и позлата стени. Имахме усещането, че не сме за там, че сме „братчетата на Гаврош“. То така се и оказа, де. Понеже не ни бяха предвидили за кюфтета и фасул, бяхме нахранени с огромни (не бях виждал такива) извънсезонни череши и ягоди, със задушен език и лозови сармички, с всичко, което беше подготвено за официалните гости на нашия Пръв Партиен и Държавен Ръководител, Герой на Народна Република България, Герой на Съветския Съюз, Баща на Народа и Спасител на Отечеството Другаря Тодор Живков. Е, без алкохола. Вместо пиячка имаше спешно намятани каси с Кока-кола и швепс.

Толкоз за черешите на бай Тошо.

Малки лакомийки

И бананите, и черешите-мутанти, бяха толкова единични случаи, че въобще небцето не можеше да привикне към тях и да се създаде трайно усещане за вкусност и удоволствие. Имаше много, строго детски деликатеси, които излизаха извън рамките на традиционните сладолед или бонбони.

Например… плодово мляко. В малки найлонови пликчета. Прясно мляко с ягодова или малинова есенция, цвят и вкус. Купуваха се по 2 наведнъж (че едно заникъде не стига), в по-лакоми моменти — и по четири. Доволно мръсни от разтекло се мляко (пликовете лесно се пукаха), с полепнала по тях прах, тази опаковка беше отлично средство за повишаване на имунитета вместо сегашните скъпоструващи илачи. Купуваха се и се консумираха в компания, както сега се ходи в KFC.

Или пък лимонада, суха. В малки хартиени пликчета, като за една чаша. Пликчето се отваря и прахът се изсипва директно на езика. Лимонената киселина приятно щипе, а комбинацията захар и есенция дава прекрасен освежаващ вкус.

Или пък ЩРУДЕЛ!

Една от особеностите на предпреходния строй беше, че нямаше голямо разнообразие сред фабрично произведените десерти: суха паста „Балкан“, вафла „Морена“, обикновена вафла, бисквити „Златна есен“, „Закуска“ и… толкоз. Когато на човек му се приядеше сладко, разчиташе се основно на сръчните бабини или майчини ръце, съответно незабравими са крем-питата на баба, с разстланите из целия апартамент вкусно миришещи съхнещи кори и щрудела на майка, с прясно настъргана ябълка и поръсен с пудра захар.

И двете благинки бяха в разреда „това е за гостите“, затова имаше силно противопоставяне: от една страна сицилианската защита на подготвените сладкиши от страна на майка/баба, а от друга — моята твърда решимост да се докопам до тях, защото ми е ясно, че такива специални гости (които заслужават щрудел) я има скоро, я не. С времето и двете страни помъдряхме и страстите се поуталожиха заради едно гениално в своята простота решение на майка: всеки път, когато трябваше да прави щрудел, тя правеше две! тави. Така и вълкът беше сит (едната тава перфектно ме устройваше), и агнето беше цяло (другата тава пък беше достатъчна да засити всички останали). Затова, когато предстояха „гости с щрудел“ слагах пред себе си заветната тавица с още топъл щрудел и без да си играя да режа сладкиша на парчета го напъхвах в устата си сякаш жаба яде държдовен червей, след което, по силата на джентълменското ни споразумение, оставях втората тава да достигне до гостите непобутната и непокътната. А тавите не бяха хич малки, след като една от тях задоволяваше цялата останала дружина, че и нерядко оставаше „допълнително“ да си дометна.

За количеството. Боб с наденица

Детството е период от живота, когато на човек му се струва, че може да погълне практически неограничено количество храна. Това не е само мое наблюдение, явно и други хора са били деца и са запазили ясен спомен за това време. Все пак, случват се и изключения от правилото, и е прекрасно, когато всичко завърши добре, както в настоящата история.

Мизансценът: море, Равда, летен лагер с „Бодра смяна“. Хорът беше в пълен състав, което означава стотина новобранци от първи до трети клас, 30-40 сме „средната възраст“ 4-6 клас и още трийсетина дедици, навлезли в пубертета. Секс — 9:1, т.е. преобладаваща част са момиченца, момичета и девойки, останалите сме момци. Бройката и половото разделение играе важна роля в тази история, щото момиченцата и малките дечица папкат по-малко, а пък порциите на всички са еднакво големи. И така: стандартен летен ден, обяд, в огромната столова изправени изслушваме „хорът на дежурните“, който изпява пожеланията си за добър апетит, 100 и кусур гладни гърла изпяват своята благодарност и сядаме да похапнем… зрял фасул с пържена наденица. Боб с пишка, както му казвахме в казармата. Любима моя манджа. Невероятно вкусно сготвена. Дълбоки паници, пълни със зрял фасул и наполовина потопени в него дълги парчета наденица, леко разрязана, добре запържена, правеща добро впечатление наденица, стабилна като влог в швейцарска банка.

С моите съкилийници отдавна сме прозрели, че възрасто-половия състав на хористите ни осигурява неограничени порции „допълнително“, стига да се поразходиш из масите на бебешоците и да им предложиш безкористна помощ в дояждането на изобилните манджи. Лично заинтересован, правя обиколка, след която на нашата маса се намъдрят шест-седем паници фасул. Малките все още си пазят надениците, но към края на обяда се оказва, че доста от тях са имали прекалено големи очаквания към апетита си, в резултат на което масата ни се окичва с още една-две чинии, пълни с наденици. Юнашки се захващам за манната небесна.

…

Как въпреки лакомията и преяждането запазих нежните си чувства към този продукт — не знам, но и до ден-днешен зрелият фасул е сред любимите ми манджи. Спомням си… излизането от столовата, потта по челото, слабостта и ясното осъзнаване на факта, че а-ха си отпусна шкембето и ще изгърмя. Не минути, а часове продължи борбата между фасула и здравината на стомаха ми. Налагаше се да внимавам за елементарни неща: ако се наведеш — от устата ти ще ливне боб и полусдъвкана наденица; ако се сгънеш или свиеш, няма гаранция, че коремът, опънат като тъпан, няма да се пукне; да се смееш, дори да говориш, е напълно противопоказно — всичките сили и цялото внимание трябва да са насочени към оцеляването. Може би подобно похапване е нормално за амбициозен сумист, но си мисля, че лично аз като пионерче и аматьор в науката за наплюскването оцелях единствено в резултат на чист късмет.

 

<< Чело коте книжки • видимото • >> Скандинавска митология и коледни цепеници