2018, 1 юни

от Тиберий Баръмов

Миналата година си спомних историята за половината кренвирш, която остана като вечен паметник на ненаучения урок "Чувай като ти се говори."

Тази година историята няма да е самокритична, напротив — разказ за героизъм, самоотверженост и незаслужено наказание…

Не помня някога да съм се боял от зъболекар, макар че съм попадал на такива, които очевидно в детството си са мечтали да бъдат касапи. От ранна възраст обаче бях съблазняван с шоколадово яйце при успешна проява на стоицизъм на зъболекарския стол — подкуп, който корумпираната ми детска душа приемаше неотклонно. И така, като кучето на Павлов, си изработих рефлекс на мъртвешко хладнокръвие към дентистката професия.

Не така обаче стоеше положението с математиката — борба не на живот, а на смърт, безмилостна, безизходна, безнадеждна. И понеже първи юни беше първи ден на лятната ваканция, вашият покорен слуга съответно биваше изпращан на сладко заточение на село. Но родителското тяло не пропускаше лято, в която да не капне капка катран в кацата с меда, слагайки в багажа сборник със задачи и най-строги инструкции към неговото пък родителско тяло колко от тях да бъдат решени.

И дядо, като човек съвестен, първо, и инженер, а значи с природна слабост към математиката, второ, взимаше присърце това поръчение на Партията и правителството, което превръщаше утрините ми в тежка каторга, пред която Диарбекир би бледнял.

Тази два лъча на моето битие се пречупиха по чуден начин в деня, когато селската ми идилия беше помрачена от абсцес на венеца. Естествено, веднага кола, Стара Загора, зъболекар, като през цялото време баба и дядо не подозират за моите суперсили на търпението. И така влизам в кабинета, а баба, сама лекар, очаква да чуе душераздирателните ми писъци. Чуват се обаче само моите уверения към сестрата, че Тиберий не е прякор, а истинското ми име. Излизам, спокоен като сфинкс, но явно прародителското тяло е било тъй очаровано, щото решиха да възприемат порочната практика на подкуп след зъболекар и да ми вземат подарък.

И така, връщаме се обратно към колата, а аз вече съм навлякъл една яркожълта тениска с Том и Джери (♥️), а в запотените от вълнение ръце стискам един голям, лъскав, чисто нов сборник със задачи по математика!

Излишно е да казвам, че безмълвието на моето трогнатост от този жест продължава безпрестанно до ден-днешен.

И така завършваме с поука. Ревете, пищете, хапете зъболекаря — все едно, ще бъдете наказани!