Некои мисли

на Александър Калудов

От известно време все се каня да напиша няколко реда относно вечния „диалог” между КлиентЪТ и ДизайнерЪТ. Има периоди, когато се чудя защо въобще съществуваме като бранш/занаят/професия. Защо КлиентЪТ държи да си плати само и само да може да каже на финала на „диалога” култовия лаф за музиката, оркестъра и плащането. Аз нямам амбициите да се намесвам в начина на работа на клиента си, както и да му обяснявам как да се облича и каква кола да кара. Както никой няма навика да обяснява на личния си лекар как да го лекува. Моята задача е да облека в подходящи „дрехи” стоката на Клиента си. Така, че да не изпитвам срам, като я видя реализирана и разлепена по стените или разлиствана от нечии ръце. За съжаление (може би заради географското положение на страната ни) КлиентЪТ много често се изживява като непризнат дизайнер и опитва да даде воля на всичките си, сдържани до прекрачването на прага на дизайнерското студио, „креативни”, „разчупени и раздвижени” идеи. И се получава една недотам лицеприятна ситуация, в която при силна кашлица пациента иска от лекаря си да му бъде предписан силен пургатив. В крайна сметка положението става доста деликатно, гарнирано с кафяви пръски и характерен аромат, с който и АмбиПур не може да се справи. За да се доразмаже всичко, КлиентЪТ продължава с любимите си (ще ми се да разбера кой е автора на тези думички!) изрази: „Ами намали ми шрифта (това е в случаите, когато успее да го произнесе правилно) с една ИДЕЯ”, „Не може ли фона (в повечето случаи фонДЪТ) да стане по-ВЕСЕЛ”, „Ами сплескай МАЛКО снимката, нали може да стане?” Всички тези весели забележки са гарнирани с доброжелателно отношение и с желание да се помогне. Когато срещне категоричен отказ, КлиентЪТ започва да се цупи като малко дете и да използва в своя защита доводи като „Моя вкус е по-различен” и „Аз не си го представях точно така.” В същото това време ДизайнерЪТ среща категоричен отказ за съдействие, когато поиска да разбере към коя целева група е насочено изделието и е принуден да провежда собствено проучване на пазара за да разбере кои са му противниците. КлиентЪТ обаче мълчи като комунист на разпит и дори с клечки под ноктите не може да му бъде изтръгната информация. Предпочитания вариант за него е „Направете ми 3-4 варианта от които да избера.” Да ама не се избира един вариант, а поне 2, след което вдъхновението връхлита върху онези центрове в мозъка на Клиента, които са по-развити при хора, правещи музикални миксове за селски сватби, където Азис прелива в Уитни Хюстън, минава през Шаде и заковава на Металика. В резултат на полученото кръвосмешение биха завидели дори древните римляни. И нищо и никой не е в състояние да убеди КлиентЪТ, че крайния продукт ще е едно голямо недоразумение. Странното е, че въпросния клиент вижда около себе си много добри примери, но не прави никаква разлика между тях и „неговия” продукт. Все още не мога да си обясня защо започнах с думичката „диалог”, но пък съм сигурен за кавичките. Много често клиента не се интересува от разни глупости и префърцунени думички като „композиция”, „шрифт”, „акценти”, „цветова гама”, които са основна част от дизайна. За него е важно хартията да е „гъзарска”, да има UV лак и разни други подробности. А какво има под UV-то няма никакво значение, ако ще и използвана тоалетна хартия да е.

Спирам дотук с мислите си, защото мисленето не ми е силната страна (ако въобще имам силни страни де). Както се казва - за клиента или хубаво или нищо. Ще млъкна, защото и на мен ми простъргва корема от време на време, а хляба идва от една и съща посока – клиентската. 

Александър Калудов
Много Прост Дизайнер