Пижо
Имам си аз една перличка. Пежо 206. Малко по-възрастна от Лили Иванова, но гледана с много любов.
Имам си аз една перличка. Пежо 206. Малко по-възрастна от Лили Иванова, но гледана с много любов. Ламарините й - черно фередже, салонът - бомбоубежище. Хлопа, тропа, дрънка, ама върви като оса по пътя Чирпан - Стара Загора. Къде ли не съм я водила и какво ли не е преживяла. Веднъж за малко да я катурна при делфините от нос Калиакра, а друг път изорах бостана на баба Гроза само с ляв мигач. И през дупките в Суецкия канал съм я лашкала. Непоклатима.
В Пижо може да се открие цялата ми покъщнина. Два чифта чорапи, бельо, батерии, компоти от кайсии, мокри кърпи, сухи кърпи, туршийка от белена капия, разсад домати, черпак, маратонки, нокторезачка, адаптирано мляко от 2015-та година, кринолин. И одеалце си имам - хем да се завивам в студените зимни дни, щото вентилаторът още от палеозоя не работи, а само стене "цапър, цапър", хем да си подавам очите мъничко над волана, тъй като шофьорската седалка е с 40 см по-ниска от заводските изпълнения.
Любимият Пижо има две много чаровни и дискретни особености. Освен че е продънена, шофьорската седалка трудно се застопорява на едно място. Лашка се напред-назад по ръждясалите релси като плашило насред вятърна буря. Трябва си голяма доза талант и познания по квантова физика, за да бъде наместена. А аз нали съм кинта и петдесет с все ноктите на краката, та карам плътно опряна във волана - друг в Пижо трудно може да влезе, камо ли да го подкара. А топчето на скоростния лост служи за украса и осигурява още по-екстремни изживявания за шофьора и пътниците - има си чалъм, с който прецизно да се подпъхне с нокътя на малкото пръстче, че да седи известно време на място. Иначе подскача из купето и обикновено го подмятам като котка полуумряла мишка в ръката си.
Аз в наше село коли не заключвам. Прозорци не вдигам и ключовете висят на таблото. Понякога и вратите не затварям, ама на Пижо може да се издънят, та звучно ги тряскам. И така онзи ден с гръм и тътен спрях пред аптеката. Зарязах всичко да зее с надеждата да не се е разпаднало докато се върна, макар че пред влак спирам с Пижо - толкова ми е железен!
Взех си торбичката с лекарства и кога гледам - от пежото блестят две изцъклени очи. Тъмен субект, трето поколение на два крака, седнал на шофьорската седалка.
- Айде, замина ми покъщнината! Ще я краде!
И като зинах! Като развъртях хартиената торбичка! Оня отвътре още повече се напъна. Ама аз му бях най-малкият проблем. Лизга се напред-назад със седалката като Алберто Томба из Аспен. Главата му ту във волана се джасне, ту в облекалката.
- Пууууу, маааааааматидееееейба! - ругае и подмята топката на скоростния лост от дясната в лявата си ръка, през носа и шиените си прешлени. Но все пак се мъчи да я запали, а стартерът му се плези насреща - хър, хър, хър... (той стартерът пали само с молитва от източните религии, но това не е важно).
Отказа се. Скокна като ужилен от Пижо. И като засилих торбичката с два сиропа за кашлица в нея! Бой, където сваря! А той хич не се и пазеше, така се баше ошашавил. Само между замахите, мънкаше:
- Малиииии, како, все съм крал и съм са дънил, ама това седалка да ми танцува, а дръжката пингвин да ми е, не е било!
