Лицата

Честит първи истински хубав бял сняг! • 18.12.2009

Петъчна сутрин е. Настъпва тазгодишното клише — изненадата от падналия сняг. Трамваят се придвижва с миши стъпки, както им казвахме в детството и това ми оставя достатъчно време да съм насаме. Вагонът е уютно пълен, без да е претъпкан и когато вдигам глава от читанката с любопитство разглеждам хората.

Забелязвам, че когато се обърна назад виждам лицата на хората, а погледна ли напред виждам само гърбовете им. Сработва странна асоциация и се сещам за студентските си сесии. На някои от изпитите сядах в първите редици, за да не преча на колегите ми, които решаваха задачи докато ме изпитваха по теорията. Когато се обърнех назад, виждах лицата им. Отново лицата.

Не говорим дали тези лица крият погледа си (явно голям грях е в наши дни да погледнеш непознат човек на улицата). Не говорим за това какви са лицата — на мъже или на жени, на млади или поочукани от животеца по-зрели хора. Не говорим за биографиите, които тези лица разказват. Стана ми интересна моята позиция и какво се вижда от нея. Стана ми интересно какво съм свикнал да виждам през живота си и как се постига това. Осъзнах, че предпочитам да виждам лица, а не гърбове. А за да виждаш лицата трябва да си в по-предна позиция. На достатъчно голямо разстояние, за да можеш  да си позволиш да поспреш за момент, да хвърлиш поглед назад, да си откраднеш поглед, да видиш нечии очи и после... пак напред.

В този устрем не печелиш нищо повече. Стигаш горе-долу по едно и също време с другите. Друсаш се по едни и същи дупки. Дишаш един и същи въздух с тези хора. Едни и същи сме. Само че обичам да виждам лица. Това е.