Post Scriptum

Пост-Ковидно • 3 юни 2020

И така: посвикнахме с поредната беля по човечеството, прибрахме се в София. Гледам с нови очи.

Котките около блока са посланици от моя свят, който е безкрайно далече: 230 километра по на изток и не знам колко години по в страни. Другите същества от моя свят са дърветата: обградени, заковани в бетон, плочки и бордюри. Спирам се край тях – тази година няма да има много орехи в София. И ябълки. Съдба. Знам, че бързо ще свикна с околното. А свикна ли – няма да забелязвам дисонанса. Асфалтът, по който стъпвам, ще заличи усещането за росните треволяци, които се увиват около глезените ти рано утрин. Човек е бързоприспособимо животно, затова бързам да запиша това, което утре няма да го има.

Равносметката: дворът е „личи си, че има млад човек тук“. Това на село е много важно, архиважно. Идеалът за добре поддържан двор там е лунен пейзаж, сред който в строй никнат домати, чушки, фасул и тикви, много, много тикви. Всяка случайна тревичка е анатема. Всичко е подредено в кристална решетка. Това е двора на Ганка, братовчедка на майка ми. Ръцете ѝ са в тремоло на Паркинсон, но разсад, лехи, парници са рожби на грижовната, тресящата се ръка. Срещу нея по уличката, инцидентно асфалтирана, има друг двор, двор – разказ. Пътеката към портичката е тревясала, лехите  с домати са пресъхнали, колците стърчат, усукани от плевели. Това е място, което внезапно е било лишено от човешка грижа. Преди година време. В този период покрива на сайванта се е извил на дъга, керемидите са изпопадали тук-таме. Организъм, чието сърце е спряло внезапно, по средата на живота и сега бавно, сезон по сезон, се разпада ненужен никому.

При нас е друго – все още сме живи. Зад километрите и времето остават гигабайти проекти, прекопани в редове десетки квадратни метри земя, лехи с фасул, домати, чушки и много босилек. Ей-така, просто заради аромата. Раздадени на приятели стотици яйца. Десетина бутилки бъзов сироп. Два-три буркана счукана самардала. Килограми набрани череши. Нова помпа. Засаден кервиз, чубрица. Бамбукът е покарал. Пипнато едно, второ, трето – няма място, което да е било същото преди два месеца. 

Има един епизод в „Робинзон Крузо“,  в който Робинзон споделя как се чувства господар-самодържец на своя остров, повелител, властелин. Усещането е същото, близко до Божието: Аз създадох това със собствените си ръце! Слънце, вода, земя, моят труд и става чудо – покълва живот и разперва листа като крила. Е, добавя се и птича тор на вкус. Но Аз създадох това! Ако Ме нямаше, дворът щеше да е обрасъл, ненужен, излишен.

Времето. Времето има различно измерение и перпендикулярно съдържание спрямо софийското. Малко напомня на времето в Сопот, но там действието се развива в рамките на ден, час, минути. На село времето е дневен цикъл, сезон и годишен цикъл. За пръв път в живота си имах възможността да съпреживея една пролет: от поникването на самардалата, появата на лалета и нарциси, зюмбюл и люляк, разточителното разцъфване на праскови, вишни и череши...