Лондонско Коледно

Лични писанки и преживелици зад Канала, част 3 • Коледно 2025

- Къде?
- Лондон.
- Лондон?
- Лондон.
- Лондон?
- Да, Лондон. Нали знаеш: риба, чипс, чай, лоша храна, лошо време, Мери шибаната Попинс - Лондон!

Гай Ричи, „Гепи“

 

Много ми харесва тази сцена от филма, но явно с другаря Ричи сме били в различни Лондони.

И така: от три пъти не се ставало англичанин, затова пробваме маршрута София – UK отново, пък да видим. Пътуването – от таксито пред къщи, до кацането в Станстед мина по ноти. Перфектно. Без нито един проблем. Даже нищо не забравихме (освен шапката ми). Човек би трябвало да си удря дупето в тавана, ала не би. Природата празно място не търпи. В пълна тишина, казват, започвали слухови халюцинации. Така и моята шампионка по шашкане надмина себе си в измислянето на нови, уникални и изцяло нейни притеснения. Напук на тях не ни разстреляха на митницата, а се озовахме в Боинга и излетяхме съвсем спокойничко. Даже третата седалка до нас беше свободна. За разлика от простора в салона, небето беше фраш. По едно време наброихме точно десет самолета, които ни настигаха, пресрещаха и пресичаха пътя ни. Инверсионните им следи се кръстосваха на фона на ръждивото от изгорелите газове небе. Тъжно. Но пък имахме късмет със слънцето и облаците: за пръв път пресякохме Ламанш при добра видимост – тъкмо да видим къде ще се цамбуркаме след няколко дни.

Кацаме и след малко Румен и Калоян идват да ни приберат от улицата. Една малка тайна: двамата братя, барабар със сестра си, се събират заедно от не знам колко години, така че това е Цоневата (Йееее!) Коледа. Останалата част от групата е в миманса. Следва хапване, пийване и планове за следващия ден. В плановете е Кеймбридж. Там вече бяхме, но пък на 15 минути път преди него е Дъксфорд, мястото на летящите Спитфайри. Затова групата се разделя на две: по-уравновесените психически отиват да попиват култура, а аз – да зяпам аероплани.

 

Дъксфорд, Imperial War Museum

Честно казано, очаквах нещо подобно на Музея на Кралските военновъздушни сили и в началото леко се разочаровах: разхвърляна експозиция с прашасали подове на хангарите. Трябваше ми време да забравя очакванията си и да се пренастроя, за да видя и оценя. А има какво да се види: свръхзвуковия пътнически Конкорд, Лайтнинг с разположени един над друг двигатели, знаменитите V-бомбардировачи (моят любимец е Виктор), и още, още, имя им легион... Дори един МиГ-21 се е запилял сред останалите хвърчила. В Лайтнинга, също и при други самолети, стремежът на британските авиоконструктори към оригинални решения им е правил лоша услуга. А виж, петлопатното витло на Спитфайра е разбираемо. Явно това е бил най-лесния начин да се впрегне мощта на Ролс-Ройс Грифон двигателя.

На излизане окото ми се закача на парче немски самолет с позната физиономия на табелката пред него. Ха! Част от крилото на Bf-110 на Рудолф Хес и част от мистерията на неговия полет до Шотландия в началото на войната. Ето това е материална, овеществена история. Едно е да я четеш, друго е да я пипнеш с ръка. Етажерките, витловите самолети и реактивните чудовища, кротнали се едни до други – това пак е история. Пътят, който човечеството е извървяло.

Навън небето още малко и ще падне. Толкова са ниски сивите облаци. Брули вятър, докато хапвам на крак и продължавам към следващия павилион. Нов хангар, нов късмет: първото нещо, което ми влиза в очите, е Спитфайр с грижливо покрита кабина. Асоциацията е едно към едно с благородно ездитно животно, наметнато след тренировка. Тук са предимно действащи, летящи самолети, както и такива от военноморската авиация. Лесно се познават по крилата, сгънати като на пеперуди. Свален Bf-109E с огънато витло и едно испанско (ако не ме лъже паметта) копие на месера. Характерно за него е замяната на оригиналния двигател Даймлер-Бенц с Испано-Суиза. Първият е обърнат, а вторият – нормално разположен, което променя силуета и разположението на цилиндрите. Започва да ми прави впечатление информацията за всеки самолет. Редом с името и краткото описание има и раздел „Конкретно този самолет е изработен... летял в състава на... пилотиран от... Понастоящем е собственост на...“. Крайно любопитно като четиво и като отношение също. Окото ми залепва и на парчето с кабината на A6M Зеро. Него още не съм го видял в натура, цял. Но и за кабинката пише откъде е довтасала, къде е произведена.

Излизам от хангара. Навън, на студеният вятър зъзнат подредени пътнически самолети от времето, когато Британската империя е била съвсем пресен спомен. Два Спитфайра са здраво вързани, за да не ги отвее халата. Предполагам, че през 1940-а също така са стояли на фона на типичните английски къщички, готови да се юрнат в небето по тревога.

Следващата спирка е и част от музейната експозиция, и едновременно ателие за реставриране. Фюзелажът на един Халифакс се е опнал надлъж на хангара, лъскав като станиол на шоколад. До него Хейнкел He-162 „Народния изтребител“ е на път да бъде сглобен: тялото и крилата са налице, липсва само двигателя. Такъв имаше изложен и в RAF Museum. На солидни стелажи са подредени двигатели: реактивните Юмо, Нейпиър, Дервент и още, и още сърца на прочути самолети.

Остава за оглед само павилионът с американски самолети и съм изпълнил плана. По пътя хрупам ядки и зяпам наоколо. Я! Стартова рампа за V-1, барабар с чудо-оръжието на нея. Към входа на павилиона води извита, плавно издигаща се алея. От едната страна има стъклена ограда с нарисувани по нея силуетчета на самолети. На връщане прочетох, че това е само по себе си мемориал на американските летци, които са загинали на европейския театър и се вгледах по-внимателно в силуетите: B-17, Liberator, P-51 Mustang, P-38 Lightning... Гледам ги със смесени чувства заради бомбардировките в България. Някои от силуетите са заслуга на българските и германските летци, които са ни защитавали.

Влизам и ай, какво да види! Започваме от B-52 Stratofortress (все още на бойно дежурство). Как са го напъхали в това място – не ми стига ума. Редом с него скромнеят иначе внушителните B-29 Superfortress (да си спомним за Асен Йорданов), B-17 Flying Fortress, B-24 Liberator. Класиките F-15, F-111, B-25, A-10, построен около чудовищното си оръдие, P-47 Thunderbolt, построен около чудовищния си двигател, C-47 (военнотранспортния вариант на DC-3 (отново Асен Йорданов))... Уникалните  U-2, SR-71 Blackbird. Всяка от тези машини съм гледал по каталози, книжки и албуми, чел съм за тях и отдавна са ми добри познати. Да, знам, че са направени да убиват хора, но едновременно са и уникален концентрат на човешки талант и труд. Ако съвършенството е да махнеш всичко излишно, то всяка от тези машини е съвършена.

Излизам от музея замаян. Бях там, видях с очите си! Междувременно кеймбриджката групировка е приключила с обиколката си и идва да ме забере.

 

Коледа

Следващите два дни са посветени на пазаруване, готвене, донапазаруване и още готвене, хапване, пийване. Постарахме се, но не успяхме да прикапчим на Румен ракията. Пак готвене, хапване, пийване. Разпределение на ролите: шеф, горгорбашия и природно бедствие - Румен. Виновен за появата на тиквеник, зрял фасул, зелеви сърмички, агнешки котлети и кюфтенца, картофена салата и закуски (инглиш брекфаст я пренесохме одма и в България). Подгласници: Вили – питки, със и без късмети, ръководство свише и хигиена, Ирен – салати и заедно с Калоян – заготовки за манджите, колкото за взвод новобранци. Наша скромност се включи в сърмичките и питките. За манджите – толкоз. Разходки из нощен (там след 15:30 си е тъмно) Лондон. Празнуване, подаръци, много топлина и настроение. Всичко това, за което сме се събрали от цяла Европа. Амин!

 

 

През Канала

На 26. ставаме рано-рано и неуморното Ауди ни пренася до Дувър, където се товарим на ферибота. Не знам как се чувстват англичаните, когато попаднат в България, но лично аз срещам там много познати имена и места, и всичко ми звучи близко. Спомних си, че през втората година в казармата така бях свикнал с действителността вътре, че ми липсваха само спомени от детството, за да припозная всичко наоколо като мой дом за цял живот. И сега е нещо подобно.

Опитвам се да снимам през прозореца, но е доста зацапан, затова излизам на палубата и търпеливо изчаквам слънчев лъч да огрее поне малко от белите скали на Дувър (отново познати). Докато се поразходи човек из корабчето, докато се понащракаме с Ирен и ей-го на френския бряг. Час и половина плаване и небето вече е ярко синьо. Наоколо подредени по различен от английския начин къщички. Поля – тепсия и чудесен път. Малка табела ни известява, че сме вече в Белгия. Целта е Брюж, както му казват в английско. За мен си е Брюге още от времето, когато за пръв път прочетох „Тил Уленшпигел“. Пак го има дежавю-то с имената: Кале, Гравелин, Дюнкерк, Брюге, Ганд. За всяко място имаш в главата си истории, почерпени от книги и филми. Право казват, че който чете, живее много животи едновременно. Мисля, че и в Антарктида, и в космоса да ме пратят, пак ще ми е познато.

Първата белгийска изненада. Непосредствено преди Брюге, в кратък участък на пътя асфалтът е ремонтиран, нагънат, така български, така роден, така носталгично. И дотук с приликите. Влизаме в Брюге, история и красота, издялани в камък. 

 

Брюге

Първата задачка са битовизмите: да намерим мястото, където ще спим и където ще спи аудито. В апартамента ми прави впечатление нещо, което бях забелязал преди двайсетина години в Брюксел: турлю-гювеча от ново-старо. В спалнята и хола има разкошни камини, които в момента са декорация, разбира се. Едновременно с това собственикът е увеличил легловата база с двуетажно креватче, което би било по на мястото си в малолитражно жилище от соца. Излизаме.

В момента, в който стъпиш на тротоара, започваш да се препъваш в история, която е всъщност съвременност. Кантората на адвокат Люк дьо Шепер си е автентична сграда от преди 2-3 века поне. С много хубава врата, нашарена в бордо. Привличат ме графика и шрифт – каква изненада. И от там насетне – архитектура, сгради, една след друга, които можеш да ги съзерцаваш с часове. Вървя замаян, въртейки глава като улулица. Добре, че са Ирен и Калоян, за да не се отделя от групата. Колкото по към центъра отиваме, толкова всичко е по-старо и по-впечатляващо. Дори и там, където има нови постройки, всичко е направено с много вкус, с много уважение и съобразяване с наследеното. Забелязвам часовник със странен циферблат. Привлече ме със седефено сините петънца по него. Едва в България, на спокойствие и на голям екран, видях, че всъщност циферблатът е от компас. Каква ли е идеята?

Всеки площад е зает от коледен базар и всеки базар предлага греяно вино. Палачинки с шоколад – Румен геройски издържа баята опашка от сладкоежковци. Въобще той е сърцето и душата, спойката за всяко място, което посещаваме. С този човек и наденичката в хлебче е уникален пир и преживяване, което се помни. Като лупа, фиксира вниманието и емоциите.

Канали, лодки, магазини, пълни с шоколад от всякакви грамажи, форми и агрегатни състояния. В Белгия сме все пак. Затова пълним с Ирен раничката ми със сладко. Погледът се замрежва от гледки и хубавини, всичките изградени и запазени в плавния ход на историята на града. Това не е Сталинград, Кьолн и Дрезден. Това е място, в което животът е текъл и тече без прекъсвания и драми от много векове насам. В България не е така. Тук има адски много древна история и изведнъж всичко приключва преди десетина века. Започва отново преди век и нещо. Дупката си личи.

Нормалните хора снимат селфита, пък аз – тухли. Фиксирам едни такива особени цифри по фасадите. Че 1608 и 1614 са годините на строежа – това ясно. Но някак са особени, некрасиви, ненормални. Загадката се изяснява след малко, когато забелязвам, че по фасадите има още подобни елементи, които вече не са цифри. Явно са сложени за укрепване, а не за хубост. Имат ги половината къщи от този период. Намират се точно при силовите елементи на конструкцията.

Вън от тези съпроматски размисли: Брюге е много нереален град. Всичко, независимо дали е строено преди пет века или пет години, е като извадено от кутийка: спретнато, съснато. Единици са къщите, по които можеш да различиш пукнатина или повехнала боя. Нещо, което до голяма степен сме изгубили в България: да градиш така, че не само да е здраво, а и да е красиво. Може би това е разковничето на оцеляването на сградите от 16. век – да е толкова красиво, че да не го буташ, а да го поддържаш.

И предпоследното впечатление от вечерта: на съседната маса в ресторанта са седнали много възрастна дама и (вероятно) нейния син със съпругата си. Не знам дали са местни или туристи като нас, но излъчването на дамата е пълно с финес и спокойствие.

Сутринта започва с планове за деня, разходка по събуждащите се улици и закуска. Светлината е много мека и поражда уникално съчетание между синьото небе, студените сенки и топлите цветове на къщите. Отново се шматкам като избит електрон. Добре, че тълпите са по-малки, та успявам да се задържа в строя. И къде са се дянали всичките тези хора, които снощи бяха напълнили улиците?

След пет минутно чакане влизаме за All day breakfast в закусвалничката That Toast. Сега му викат на това брънч, но вкусното и обилно хапване си е вкусно и обилно хапване, независимо от модерните изгъзици в названието. Добре заредили тумбаци, се евакуираме от квартирата и поемаме накъм Гент. От „Тил Уленшпигел“ си знам като Ганд. Отново: названието няма голямо значение. Не името прави човека.

На излизане от Брюге минаваме покрай интересни сгради: червени тухли и пестелива, разумна естетика. Нещо ми се върти из главата и едва като ги отминаваме виждам на табелата надпис „Затворнически комплекс“. Мдааа... затворник да си тук. И така:

 

Ганд

Ганд не е Брюге. Много по-съвременен, град за живеене, а не туристическа атракция. Естествено, има си ги старите сгради, има си я историята и красотата, има ги колелата, но има и автобуси и трамвайни релси. Прочее, трамваите не ни интересуват. Докато чакаме Румен и Вили да изкупят парфюмерийния щанд в бившата Поща, зяпаме наоколо. Може би наистина сградата има нещо общо с пощенска станция, като гледам изрисуваните по стената гълъбчета, всяко захапало в човката си писъмце. Разхождаме се и отново се омайвам от дизайна и вкуса на архитектите. Табела с пестелива и грамотна графика. Цветовете хармонират на стената и на старовремските прозорци. Завой надясно и сякаш виждам картина на Леонардо: толкова красива, силна въздушна перспектива в толкова близки планове не ми се е случвало да видя досега. При това – с чист като сълза въздух.

Излизаме на едновремешното пристанище и сядаме за кратка пауза. Потъваш в безвремието наоколо. Върху сградите точно срещу нас сякаш е написано коя кога е строена. Очевидна е разликата в елементите и едновременно с това очевидна е логиката, която не се е променяла с векове. Възрастта не е само в дизайна, а и в наклонената фасада на най-старата постройка. Почивка, безметежност, слънце, мляко с шоколад и сервитьор от Непал, който знае няколко български думи: „благодаря“, „Надежда“ (живял е 2-3 години в квартала). Ставаме и продължаваме огледа. Ха! Музей на дизайна. Нямаме много време, затова маса неща останаха неразгледани и неизпитани. По-нататък е друг музей, на табелата на който няма само египетски йероглифи. Кирилица обаче има.

Целта ни е една гадна кръчма, в която ти крадат обувките. Е, не двете, само едната. А и ти я връщат в момента, в който допиеш бирата си. Бирата се сервира в нарочни чаши, които явно са предвидени за дегустация на тази блага напитка. Чашите са високи и с много странна геометрия, която предполага или да имаш гърло като кофа, или много внимателно и деликатно да лееш напитката в устата си, щом намалее наполовина. Субективните усещания са странни: надигаш бавно-бавно чашата и в един момент през тясното гърло се задава бирата, сякаш змия излиза от дупката си. Забавя своя ход, когато достигне широкото устие и вкусваш, целуваш змията. Нацелувахме се. Взехме си чепиците, отснехме се пред кръчмата, весели след бирата и отново в колата към Кале.

Кале ни посреща със „засилено полицейско присъствие“. Около нас щъкат полицаи, със и без кучета. Ченгетата или логистиката е виновна, но ни забавя с час. Нейсе, качваме се. Фериботът този път е по-малък или пък морето е една идея по-вълнисто, но клатенето се усеща малко повече от предишния път. Напомня ми на летене в лека турбуленция. Разликата е само, че периодът и амплитудата са предсказуеми. Във въздуха такива екстри нема.

Дувър, Лондон, преспиване и Станстед. С Калоян си чакаме кротко полета. Неговият идва, а след час – и нашия. Цоневата Коледа мина.

Ииии... на какво се дължи това: на тези, които са създали и са се грижили за всичката тази красота, която ни влезе в очите и сърцето. На компанията като цяло и поотделно, защото когато сме си сами е хубаво, но друго е, когато „къщата е пълна“. На братята и сестрата Цоневи, защото те бяха повода и заглавието на разкошното прекарване. На безупречните и невероятните домакини Румен и Вили. Има една поговорка, която леко видоизменям: „Да ти даде Господ здраве, късмет и Румен за съсед!“ Вярна е, честно!