Вирусно-пасторално

Сега е време за промяна, преосмисляне, надграждане. В залата Хаджиме действаше категорично: в момента, в който забележи, че си си харесал някой ъгъл, премества постелката в другия край. Промяната стимулира!

Към три и половина – четири през нощта тишината тегне като сгънато одеало, в мрака блещукат светлинките на Хан Аспарухово и прочее селца в равнината. След като се поразходя да отлея малко течности и да заредя още, тялото с благодарност приема топлината на завивките. Добре омотан, включвам си подсветката на книжката и зачитам. От звуците – само дишането на жена ми и пропяват далечни първи петли. Това е най-благодатното време за четене. И да се отпуснеш. Времето е за почивка и никой, даже съвестта ми, не смее да ме побутне в посока каквато и да е дейност. За професионален мързеливец като мен красотата на изживяването е несравнима. Чета и слушам тишината навън. Половин-един час по-късно гася книжката и се намърдвам в хралупката си да дометна малко дрямка.

Познавам, че е време за ставане, защото изведнъж рязко ми се доспива. Главата ми е буквално отрязана, тежко търкулила се на възглавницата. И защото се е съмнало, разбира се. Уличната лампа е изключила и след мъничко изгряващото слънце надниква през прозореца – плахо и оранжево. Постепенно светлината му избелява и се насича от щорите на тънки ивици, плиснали по стената. Момента, в който чертите се наклонят на десет градуса е точното време за ставане. Будилникът е безотказен, батерията му никога не свършва и има само две неудобства: когато е облачно не бачка и всеки ден забързва с пет минути, гонейки лятното слънцестоене.

Кенеф, зъби и прочее проза. Ако е рекъл Господ: и няколко цикъла на слънчевите упражнения. На село човек се обездвижва. От една страна имаш доволно много щъкане из двора, накланяне и изправяне, плевене и копане. От друга – в София има 30-40 минути път до/от работа с колелото, разстоянията са големи. А тук ставаш, правиш две крачки и си на работното си място. Магданозът за супичката е на три метра от вратата, лукът – на десет, а джодженът – на петнайсе. Самардалата и лападът са навсякъде.

Първата работа сутрин е чистенето на печката. С времето се изработва система, в която няма излишно движение. Пълното с пепел чекмедже се изнася навън и на влизане се взимат кофичката за вода и тенджерока за храна на моите домашни любимци. За разлика от градските такива моите са с перушина, глуповатички и истерични, но имат хубавия навик да снасят по четири до осем яйца дневно. Топли, пресни, директно от кокошия задник. Водата е от традиционната марка аква пура, а менюто им е кулминацията на мокрите сънища на веган: хляб, две лъжици кисело мляко за прилепител, натрошена яйчена черупка, кори от банани и изостанали листа от вечерната салата, прясно набран лапад, нарязан на фини ивички. В цялото това се изсипва едно пахарче ярма и се обърква на вкус. Толкова свежо изглежда, че ти идва да заровиш муцуна в копанята. По път към курника си имам компания – не знам защо, но Брито смята за свято свое задължение да ме съпроводи до портичката и ме чака, за да ме върне обратно, сякаш ще се изгубя. По пътеката пада голямо галене. Първо е ниското слънце, следващите са треволяците. После ме посрещат двете дежурни глезани с пухкави опашки и жално мяучене. Човек би рекъл, че не са хранени от миналия Великден. Сценката на умиращия лебед се съпровожда с мотаене из краката ми, без да успеят да ме спънат, де. Отлоствам вратата на кокошата одая, сменям водата, доразбърквам преливащата от фибри пилешка манджа, отсипвам гранули на гладните котки, после на кокошките. Излизам и хлопвам портичката. Брито припка до мен по пътеката, нетърпелив да тегли един език на остатъците в тенджерата. Точка първа – отметната. На село първо се грижиш за добитъка, хората са на второ или направо на последно място.

Изхвърлям пепелта около някоя овошка, за предпочитане – костилкова. Начупвам тънки съчки за подпалки и малко по-дебели – за разпалка. Всичко е по БДС: дължина, диаметър и сухота. Нагъната на фитил хартия, клечок, тънки дръвца и драсвам клечка на огъня. Печката е класическа, тип „циганска радост“. Забумтява с весел пламък и става топло. Честно казано – по-лесно е да се врътне копчето на електрическия уред, но с него няма как да се омажеш в сажди. Електричеството не говори така задушевно и топлината му е една такава найлонова и безвкусна. Жарта не полъхва красиво и току-що сложеното дърво не обсипва всичко с миниатюрни фойерверки. Дотук с точка втора.

Точка трета е закуската. Откак започна извънредното положение и сме нонстоп на село, за пръв път от много време насам видях майка отпочинала, наспана и нахранена. За последното бегъл принос има и наша скромност. Сутрешното блюдо е в два варианта: топли сандвичи на парти-грила или пържени яйца. Сандвичите са произволна комбинация от хляб, масло, сирене, кашкавал, нарязани маслини и пушени гърди. Яйцата са яйца с парче масло. И препечени филийки. Сандвичите се обявяват за много вкусни, а яйцата – за божествени. Всичко това щото моите две жени сутрин предпочитат да си пият кафето с Генерала, вместо да точат баници. Подмазването е грубо, с баданарката, но явно върши работа.

Ииии... започва денят. Всичкото дотук е било само увод, увертюра, леко разкършване, а тепърва има работа за вършене. Тя е на два, три, дори четири фронта. Първият и най-задължителен е дизайна. Започвам с лека неохота и сънливост, с добре напълнено тумбаче. Да видим какво има по света и у нас, какво е попаднало в електрическата поща. Я, корекции по проект. Трябва да се продължи и кодирането на фронтенда за уебсайт. HTML, CSS, битове и байтове, а допреди малко съм газил кокоши лайна. Аграрни контрасти.

Блъскам си главата, трудя си труда и по някое време осъзнавам, че задникът ми е схванат, а кръстът – ръждясал. Следва кратка производствена гимнастика с правата лопата навън, на слънце, сред треволяци и цветя, мирис на люляк, самардала и конски фъшкии. Това, ако някой съсед междувременно не е дошъл с хуманитарна мисия. Трябва да излезеш на двора, да го посрещнеш и да си говорите два часа. Ноблес оближ. На село действат особени отношения и самобитна народопсихология. Взаимното социално подпомагане достига космически висоти. Понеже всеки знае всичко за всекиго, съседът Спас е осведомен в детайли какво имаме засято и какво не. Под девиза „Ами то като го има...“ той мъкне зарзаватено, плодово и сезонно. Сега, например, е времето на марулята. После на зеленчукови комплекти за гювеч, ябълки и какво ли още не. Левове, евра и долари не се котират като средство за разплащане. Вместо тях – едно „Благодаря!“ и ако имаш шанса и ти да услужиш с нещо. Това тук е норма. Точка. Макар че се срещат и изключения от правилата. В още по-задължаваща посока.

Преди всичко – кратко въведение в пейзажа. В големия град човек е в положение „анонимност“ от момента, в който тръшне вратата зад себе си и стъпи на тротоара. Нинджа сред другите хора, и те нинджи, изчакваш метро, трамвай или въртиш педалите на колелото. Каквото и да правиш, където и да си – ти си част от Всеобщото Брауново Движение на Хорската Маса. На село е другото. Тук човек изпъква като бълха на юрган. Всеки е очеваден със своите особености и характерни черти. Спас, например, е открил Философския камък. Така мисля. На осемдесет и много години „кръвното му се колебаело“, разбираш ли, а допреди десетина години лазеше по най-тънките вейки на ореха, за да го обруси докрай. Явно си има свой собствен договор със Сатаната или аз пък съм прекалено кекав. Друг експонат от царството на приказките е наша съседка (на село всички са роднини и всички са съседи). Наглед тя е винаги усмихната, общителна и сърдечна, но пътят на логиката ме доведе до страшни изводи. Обаждам ѝ се, че ще отида до тях пет минути предварително, защото ако ѝ дадеш дори половин час аванс, тя посреща с топла месеница, питка, шеснаесе вида курабии и локумки, промишлено количество яйца, минимум пет вида консерви: фасул, кисело зеле, друг вид фасул, гювеч и тям подобни лекове против заслабване. При това е весело засмяна, а мен човек да ме хване да преместя нещо от тук до там – оревал съм орталъка на момента. Та... логиката е велико нещо. Според нея Величка повелява над една сюрия гномчета и домашни духчета, които 24 часа в денонощието месят, точат, варят буркани и гласят пълни торби. Измъчени, отрудени, потта си не могат да избършат от челото, а тя маха ли, маха с камшика. Друго обяснение за нейните магии нямам.

Нейде по средата на битката с имейлите, телефона се включват битовизми като бране и сервиране на зелена салата за моите орли, обяд, домъкване на дърва (когато е кът слънцето и температурата е на долна граница), понякога – даже и миене на паници. Ти да видиш! След обяд обявявам персонална самоизолация за половин час под одеало, на която обикновено слага точка или звъненето на телефона или следобедното кокошо хранене. Бачкане, среща с куриер, „Ще донесеш ли от избата два буркана компот?“, пак бач, ако помпата е в настроение – поливане. Свечерява се и пожелавам на кокошките лека нощ. Освен тях в кирпичената им стаичка се е намърдало едно коте, което в предишния си живот явно е снасяло яйца: спи с тях, храни се с тях, само ноктите си точи по котешки.

Всичко това е гарнирано с изобилни порции смях и шеги, щото всичките ми жени тук имат чувство за хумор и да раздават даже. Щом съм все още жив. Вечеря. Културно-масова програма с някое заглавие от Замунда. Последна чаша вино, последно дърво в печката. Проза и следва тихо потапяне в уютното  с книжка.