iСамардала
За моята самардала • 20 март 2025
Преди 10-20 години човек трябваше да описва самардалата сред широката публика с жестове и приклякания. Знаеха я само селяните (щото в града не расте) от определени региони на страната. От тогава насам подправката се появи по магазините и всеки може срещу скромна сума да си купи и да я пробва. В една точно определена метафизична форма и агрегатно състояние. Каквото – такова.
Сега ще говоря не за соления ароматен прашец от рафта, а за всичко това, което е самардалата всъщност. Иде реч за моя лична гледна точка. Някой може да има възражения или коментари относно хабитата, начина на растеж и размножаване, приготовление и консумация. Това е тяхното усещане, не моето.
И така: любимото ми превъплъщение на самардалата е аромата, който изпълва помещението, докато съхне. Няма нещо свързано с нея, което да не е положително, но най-голямата благинка е миризмата. Че е силна и натрапчива не е чудно, защото самардалата много мяза на лука и чесъна. Не съм ботаник, но май са от едно семейство или поне много близки роднини. Също като тях е луковично растение, има сходни по цвят, размери и форма листа, само че са с три ръба. Когато я откъснеш и сдъвчеш сурова и зелена, има лютив, приятен вкус, с изключително продължително послевкусие. Някои не я харесват, а други се влюбват в нея. Чувал съм, че така е с канелата, кокосовия орех и операта. Аз съм от феновете.
Миризмата на прясно смачкана/стъпкана/откъсната самардала е също малко лютива, но много по-приятна и благородна от чеснови и лукови подобия и понеже се размножава основно чрез саморазсаждане, нерядко се случва както си косиш тревата неочаквано да потънеш в ароматен облак. Въобще размножаването й има особености. За разлика от дисциплинираните лук и чесън, които дето ги боднеш - там растат и са непретенциозни и сговорчиви растения, самардалата го раздава аристократ. Расте само на предпочитани от Нея места, толкоз. В нашия двор има основно около орехите. Сянката ли ѝ харесва, приятелчета ли са ѝ – идея си нямам. Аристократично е и желанието ѝ да страни от всякакво въздействие и нежелана компания. Добри другарчета са ѝ лалета и минзухари; магданоз, лапад и всякакъв друг треволяк също ѝ се нравят, но хората... бррррр... аре, ако обичате, по-далеч. А това обработка на почвата, поливане, грижа и други подобни лиготии – отново... ако обичате. В детските ми години правехме нарочни експедиции по баира (разбирай Средна гора) за диворастяща самардала. Била по-ароматна.
Пробвал съм да давам на приятели семенца за посаждане. Събирал съм ги внимателно от чашките им, давал съм подробни инструкции, но резултатите дотук са нула. А за да се появят семенцата, веднага след като се разлисти самардалата в ранна пролет, сред всяка китка листа има едно листо, което изглежда като бременно – по-дебело и плътно. Развива се като издължена пъпка, която с времето се извисява на изящно тънко стъбло, което стига до 50-60 сантиметра. Пъпката се увеличава, листата, които я обгръщат, изтъняват и след това се разпуква, като от нея, освободени, като камбанки настрани увисват цветовете. При цъфтежа самардалата също мирише много приятно. В края на лятото камбанките се обръщат нагоре, изсъхват и в чашката се намират черни зрънца, по-малки от милиметър. Това е единия начин на разсаждане. Другият е с луковици. Него още не сме пробвали.
Когато листата стигнат на дължина две педи, е време за бране. Бера на око, според това колко употребяваме ние и раздавам на приятели, според големината на кошницата, с която бера и чутурата, в която я счуквам със сол. В наши дни, когато всеки е намерил на баницата лекото, самардалата след измиване и нарязване като за салата (А! Става чудесна подправка в зелена салата!) хората я смилат в месомелачка или друг подобен високо ефективен уред. Да имаше начин – и AI щяха да му закачат да регулира процеса. Аз съм консерва, а и ми харесва усещането за късчета листа, когато си посоля, затова ползвам чутурата, която ми е останала от леля, а на нея – сигурно от баба ѝ. Нарязаната с много мъка, сълзи и сополи самардала се изсипва в чутурата и се добавя сол на око. За мъката – в рамките на майтапа, за сълзите и сополите: по-зле е от рязането на лук. След това с тежко стоманено чукало започва втория акт на трагедията: счукването и смилането на самардалата също предполага сълзи. Иначе като процес е приятен, полезен за слъзните канали и бицепсите. Също и предразполага към медитация. Когато ти писне да медитираш, разстилаш готовата смес в тави, предварително постлани с няколко ката вестник и я оставяш на сянка да съхне. На сянка, за да се запази свежия и наситен зелен цвят. Леля ми слагаше в сместа за чукане и няколко шепи коприва. Даже това беше критерий за бране на самардалата. Изкара ли копривата – значи е дошло времето. Докато съхне, можеш да смениш пелените/вестниците един-два пъти и да я поразбъркаш с лъжица. Съхненето, както вече споменах, е периода с най-хубав аромат. Като изсъхне, се насипва в буркани и се слагат на сухо и тъмно място. Съхранява се с години, ако ѝ дадеш време за това или ако предобриш дозата и ти остане.
Лично аз си соля домат и краставица – натюр и в салата. Също варени яйца, варено пиле, намазана с масло филийка. А има креативни люде, които намират начин да я сложат практически във всяка манджа. Употребата е приятен момент, не споря, но на мен ми харесва повече процеса преди това, затова като видя пакетче самардала в магазина, ѝ смигвам като на стар познат, но не посягам. В това пакетче го няма слънцето, ароматния полъх, докосването и дивния вкус на прясно откъснатото растение. Лекото крущене на крехките листа под острия нож, тежестта на грубата чутура и усилието при млатенето с чукалото. А и у дома винаги има самардала.
