София-Лондон-София. Ден 5.
Лични писанки и преживелици зад Канала, част 2. • 26 април 2025
Хората казват, че вторият път не било като първия, че два пъти в една и съща река не се влиза и всякакви такива, та решихме да проверим. Натъпкахме куфарите с дрехи, а една раница – с козунак и пресен чесън, и навръх Великден с Ирен се озовахме на софийското летище. По изключение този път не бяхме забравили нищо, но Господ си знае работата и ни овкуси живота с двучасово закъснение на полета. Нейсе, мина времето и опашката кандидат-пасажери се подреди като в детската градина. Девойката на гишето курдиса една шарена кутия до нея и започна да раздава стрес и наказания. Адската машинка пое ролята на Прокрустово ложе за нашите багажи. Пъхаш вътре куфара и ха му е щръкнал корема... не, не го отрязват, но те сурвакат юнашката. То куфарчето да е човек като хората – да ти влезе в положението, да се напъне да го глътне малко тоя корем, да се втали временно, а то твар безсловесна и безумна. Жена ми много обича да се притеснява, европейска шампионка е в тази дисциплина, затова моментално си представи как ни оставят да летим до Англия пеша с куфара на рамо или и аз не знам какво още, но пък твърдо знам, че голямо шашкане падна, докато ни качиха на возилото.
Моето притеснение пък беше, че заради закъснението пропускаме „розов“ полет. Така и стана: докато се настаним, рулираме наляво-надясно, докато изчакаме тоз самолет да се приземи, онзи – да изхвърчи, навън притъмня. Най-накрая излетяхме, набрахме височина и се почна гоненица: ние търчим след слънцето, а мракът след нас. Да бяхме с изтребител, щяхме да го изпреварим, ама нали сме си цивилни гугутки, докато стигнем Англията, тъмното ни застигна и лампите долу светнаха.
Слизаме и по реда на важност: посещаваме тоалетните, свързваме се с домакините ни за получаване на ЦУ и се изтъпанчваме на паркинга да ги чакаме. А нас ни чакат три дни и кусур ходене и гледане. Автор на програмата е Румен, така че полет до Луната може и да няма, но всичко останало е възможно. Сега следват напитки и вечеря, но преди това разтоварване на раницата от чесъна, и най-големия зор – разопаковането му. Ирен с миризмите, ако не са от омекотител, е на нож и беше овързала зеленчука херметично, така че и молекула чеснов аромат да не изхвръкне и да се изложим пред чужденците.
На другата сутрин тръгваме за Котсуолд. Аз имена трудно помня. Това също не го запомних тогава, а и сега не го знам – да е живо и здраво телефончето, че записва локацията в снимките. Румен ни обясни, че областта била известна с камъните си. Мен ако питат, за едни камъни бива ли да бие човек три часа път! Не ме питаха. Но още по пътя започна интересното. След като веднъж приемеш, че колата може да се движи по грешната страна на шосето, освободеното съзнание проглежда за нови впечатления. А дизайнерското съзнание може да се спъне и на равно място, и се почват въпросите. Например – защо преди малко пътят беше сив, а сега е рижав? Румен обяснява, че едното било асфалт, а другото – някакъв специален бетон, много як и още по-скъп. А пък у нас в България е две в едно: хем чупливо като вафла, хем на цена като застлано с полускъпоценни камъни.
Следващата загадка си я зададох и обяснявах сам, а именно – къде е изчезнала наклонена чертичка в дробите, дето са изписани по пътните табели. Например „остават 1 1/3 мили“. Отговарям си моментално и не, правилният отговор не е „за да пестят боята“. В тази страна наистина не се прави нищо случайно. Тутакси споделих откритието си с компанията, но някак си не получих усещането, че станаха съпричастни. Нейсе.
Спираме за освежаване в следващия Service (такива неща в българско нямаме). На едно място са струпани бензиностанция, паркинг, тоалетни (къде без тях), три-четири магазини за храна и напитки, десетина бързи храни, стотина-двеста души и даже зали за срещи и коуъркинг. Има и още благинки, но окото ми се спря зарадвано на един от хранителните магазини. Всичко му беше както трябва: дизайна на опаковките, подреждането на щандовете, съчетаването им, подкрепянето от слоган, цвят и шрифт. Всичко нагласено и напаснато едно към друго, сякаш един човек го е мислил. Което горе-долу се оказа вярно, както после ме светна Вили. И нас ни бива, ама те го могат по-добре. Гадове!
По пътя тук-там ръси дъждец и лека-полека с него влиза в теб едно усещане за хармония, за красота и спокойствие, което всеки ден ще се усилва все повече и повече.
Първата спирка е малко селище с голямо и сложно име – никакъв шанс да бъде възпроизведено. Името голямо, а къщичките – ей тонинки. Паркирахме до къще на два етажа, което беше голямо колкото колата до него. А колата – колкото да не е без хич. Двете дами на снимката са като кибрит до пеперуда – за мащаб.
Понеже беше отминало време и коремите ни престъргваха, се упътихме към кръчмата, която Румен беше избрал. Той си пада по старините, съответно кръчмето претендира да е най-старото в Англия. На Острова има култ към древността, който със силата и постоянството си е необясним за мен. Мисля си, че ако англичаните имаха нашата история, а в България където и да копнеш, излиза история, щяха да наредят една до друга землянки с мамутски бивни, и с табелки отстрани: „Кръчмата, в която Адам е отхапал от на Ева ябълката“ или „Тук Ной пи халба кумис, след като построи ковчега“. Американците си падат по благороднически титли, а англичаните – по история. Колкото и чудато да е за нас, но не мога да отрека, че са съхранили места с уникално излъчване и атмосфера. А понякога и цели градчета те оставят с впечатлението, че си попаднал в декор на историческа пиеса, само дето къщите не са гумени, а наистина са на по стотици години и хора живеят в тях. Ама криви били прозорците, ама стените са на евем страна – нали са автентични! Значи е красиво.
Следва разходка с удивителни, с красиви и с удивително красиви находки: улички, широки по две педи, църковни порти като от приказките, огради със страхотна суха зидария. Лично мен ме шашна жълтия обществен дефибрилатор, а Румен пък попадна на антикварен магазин. Имаше един такъв пациент в Кралския авиомузей преди Коледа – с налудничав поглед, търсещи очи и трескава траектория. За съжаление човек има само две ръце, а и жената е винаги ефективна спирачка на мъжкото чувство към прекрасното, та магазина остана неопоскан докрай.
Основен акцент в следващото градче с трудно запомнящо се име са къщичките. И тези по улиците, и тези (нека да познаем!) в магазинчето за старини. Твърди се, че единствената разлика между тези отвън и тези вътре е само в размера. Като гледам на око – мащаб 1:72. Момъкът, застанал срещу Вили, силно ми напомня сцената с пигмея-воин в „Четири сватби и едно погребение“. Откъм цени – също. Като знам какво пише на етикетчетата на къщичките, ме е страх да си помисля в цифри за тази статуйка. После се разбра, че ценовата политика в такива места е тип „Доналд Тръмп“. Обявяват цена, която можеш да преживееш само с валидол под езика, но ако набереш нахалство и попиташ, се разбира, че отстъпката е 50%. Само днес и само за вас, сър. Лично. За българския манталитет това не е печеливша пазарна практика. Ние не сме свикнали да се пазарим.
Друга особеност, която се набива в очи: „автентичността“ се подкрепя от доста странни решения. Че масата е изкуствено състарена, за да ѝ добавят 20-30 годинки (и 200-300 паунда) отгоре – добре, ама защо столовете, подредени около нея, няма един с един да са еднакви. Ха де! Продължаваме с разходката. Накъдето и да завъртиш очи – все нещо ново, различно. Гледам табелките по уличните витрини и си мисля, че британец ще да е набедил точката в края на репликата за „пасивна агресия“. Вместо лаконичното и ясно „Отворено“/„Затворено“ пишат по табелките толкова пояснения и допълнения, че става самостоятелен литературен жанр.
Следващата къщичка привлича внимание с великолепната си зидария и едва след това – с надписите върху стелите отстрани на скромната портичка. Елизабет II е празнувала там диамантена сватба и това не ми е чудно след именитата ѝ предшественичка, но защо кралица Виктория е избрала невзрачната къщурка за нейния юбилей – това ми е вече любопитно. След малко пресичаме по изящно мостче канала с патици, купуваме си вкусен сладолед и потегляме към последната спирка за днес.
Bibury. Какво чудесно, какво кратко име! Ако го забравиш случайно – пише го и на кенчетата с местна бира. Понеже сме вече на възраст и трудно помним, купуваме си няколко, че да не го забравим случайно. Пък бирата се оказа и вкусна. Каква изненада! Освен освежаващата напитка, в селцето има вятър, който чупи дръжката на чадъра на Ирен, има дъжд, който не вали, а просто присъства. И хора. Хората от първата група са британците, покрай които тук минавам за нормален, та чак леко изнежен. Категорично никой кореняк не обръща внимание какво е времето навън. Ей-така – да протегне ръка изпод стряхата или да погледне през прозореца поне. Решил ли е да ходи по гол задник – крачи си и „не му пука от нищо пред смълчания свят“. Сякаш хладния ветрец и ръмящия дъжд се случват на друг. Втората група хора са туристи като нас, но не съвсем. Индийци и пакистанци, или „талибани“, както некои несъзнателни другари ги наричат, са плъпнали като хлебарки по калдъръмените улички и се вписват в гиздавото английско селце като ескимоси в пустиня. В такива моменти съм дълбоко благодарен на бате Бойко и останалите ни политици и управници, които полагат хероични усилия да не превърнат България в земен рай. Че разхубави ли се, току-виж имигрантите останали у нас, вместо да продължат закъм немско.
На връщане пихме бира, както вече казах. Като се прибрахме, пак пихме да затвърдим наученото. И „за кратка почивка е време“, защото утре ни чака Кеймбридж.
