София-Лондон-София. Ден 6.
Лични писанки и преживелици зад Канала, част 2. • 29 април 2025
Кеймбридж. Същото като Студентски град, разлики има само в детайлите. Едното брои няколко века, другото – няколко десетилетия. За едното са залагали имената си крале, а за другото – най-много някой партиен функционер да е рязал лентичката на откриването. Или като в стария виц: „Жина, йофтинкото си й йофтинко“. Като сравниш пластмасовите възстановки на Царевец с действащите колежи, строени по времето, когато са ни налазили отоманците... Но това е страдание в минало-отминало свършено време. А в настоящето аудито спокойно гълта милите в посока Кеймбридж. Като казвам спокойно, това е буквално. За непривикналите ни сетива английските шофьори масово са на транквиланти. Изпреварването е рядък феномен, а родните джигити се срещат само по Великден.
Пътят е спокоен, докато не забелязвам високо в небето малко самолетче да върти висш пилотаж. В момента, в който завършва поредната фигура – имелман, се вижда още един излитащ аероплан. А стига, бе! Гледах го от километър, за петнайсетина секунди го отминахме, но съм готов да се закълна, че беше спитфайър. Тежка предница с обтекаемата форма на куршум (щото там се крие Ролс-Ройс Мърлин, баят чудовище е!). Дълга опашка с деликатен вертикален стабилизатор. Обтекател зад кабината, ще рече, че е от първите модели: Mark I или Mark V. Това е... как да го кажа. Това е да отидеш на църква за да запалиш свещ и изведнъж Исус да слезе от иконостаса и да ти стисне ръката. Абсурд! Отминаваме указателна табела Duxford, Imperial War Museum. Може пък и да не е чак толкова невероятно видението. След като се прибрахме в България се разровичках в нета: музеят е известен с може би най-пълната колекция от спитфайри, включително опитни екземпляри и... та-даммммммм! да, имат летящ спитфайър от първите модели. Обаче, пуста демокрация, продължаваме за Кеймбридж.
Честно казано, мислех си, че Кеймбридж или Оксфорд е все едно врат или шия. Да, ама не, както казваше Петко Бочаров. Комай единствената, или поне най-видимата прилика е изобилието на велосипеди. Приветлива, старинна, на моменти чак износена, градска част и бързо стигаме до кея на лодки за разходки. „Не тази, изчакайте пет минути, сър, за следващата лодка.“ От тук нататък започва странно раздвоение на мисъл и възприятие. Сякаш съществувам в някакъв триизмерен триста и шейсетградусов аймакс „Трима души в една лодка“. Гледам през очите на Джером К. Джером това, което той нарича „реката“. Лодкарят ни, по съвместителство и чичероне, уверено и плавно забива в дъното пръта, с който подкарва лодката и със звучен глас размесва история и английски хумор. Лодките са плоскодънни, с много нисък борд. Съответно и гледната точка за снимане е почти на нивото на водата. Това е най-добрия начин да преминеш през турлю-гювеча от древност и съвременност, спокойствие, несмелото слънце, пробиващо през пухкави облачета, слънчевите зайчета по водата и историите на другаря Джером, които ми отекват в кратуната. Снимането не пречи, напротив, помага да фокусираш вниманието и емоцията си, да определиш точния момент, в който виждаш най-добре каменния герб на моста, зеленясалото стъпало на кея, цъфналите дръвчета покрай брега. И всеки детайл ляга един след друг в теб. Дори и да забравиш за някой момент, той вече е проникнал в сърцето ти, вече те е променил.
Когато отивахме към кея, забелязах надвиснали над водата тераси на жилищни сгради. Говорим си с Ирен и Румен (Вили е на бачкане днес): чудех се какво ли е да живееш сред тази поезия. Тяхното мнение беше, че вероятно бързо се адаптираш и свикваш. Съгласен съм, че ако всеки ден на излизане от къщи казваш „Уау!“ е малко прекалено, но няма как красотата да не ти влияе, да не се пропива в теб и да не те променя. Хубавата гледка не може да те нахрани и ако те заболи зъб няма особено значение дали си сред панелките на Дружба или в някое идилично английско градче, но все пак! Склонен съм да допусна и че всяко нещо си има цена, и не само изразена в пари. В края на краищата Джордж Оруел е написал „1984“ тъдява. Преди двайсетина години, когато летях, в Сопот беше пълно с английски ученици. Почти всички се влюбваха в България. По-богатите купуваха по три къщи, по-бедните – една къща за трима и като съм ги питал „Защо?“, ми казваха „Ще видиш. И вие се движите в нашата посока, но имате още 10-20 години, докато тук стане като при нас“. Имаха предвид и регулациите, и камерите на път, под път и над път, и детайлните правила за какво ли не. Ако това е цената за великолепието наоколо, не съм сигурен дали съм готов да я плащам, но красиво е, мамка му!
Излизаме от лодката на кейчето и все така ошашавени (за себе си съм сигурен 200%) продължаваме по шарените улички с изящни сгради. Тук камъче, там медалионче, цвъчка на тротоара. Поръчваме си вкусно похапване насред улицата. Сервитьорът: „Lovely, lovely!“ (новата придобивка в английския ни речник). Това също е Кеймбридж.
На връщане слънцето, отдавна преминало зенита, огрява с мека светлина. Снимам пътя, колите зад стъклото, жилищните сгради. Сега всичко ми изглежда обикновено, на място, по подразбиране, с една дума – нищо извънредно интересно, но знам, че в момента, в който се върна в България, в моята си реалност, тези картинки ще ми върнат усещанията. Някои детайли въобще не се забелязват в момента, а едва по-късно – например Брайловите писмена по бронзовата карта. Има и сюжети, които виждам, но когато се опитвам да ги закова с обектива – не се получава. Както реката я свързах с Джером К. Джером, така и някои елементи от градския пейзаж в Лондон за мен са „Бразилия“ и Тери Гилиъм. Обаче как да хванеш с едно скапано телефонче това, което майсторът е съзрял и обобщил с помощта на много кадърни хора (бе и на много пари, ако трябва да сме честни)
Използвам случая, че минаваме Румен да си прибере Вилито и щракам в центъра и околовръст. Иска ми се да запечатам ежедневния живот. И специално внимание отделям на футболното игрище на местния колеж. Като изключим идеалния център, удивително много са футболните игрища в Лондон. И всичко е с прекрасно поддържана свежа трева. Тук Господ има грижата с поливането.
Прибираме се за сьомга на скара и лаф. Всеки ден тестваме по един чешит ракия от запасите на Румен. Днес сме на сливовица. А утре сме в Рая.
