София-Лондон-София. Ден 7.
Лични писанки и преживелици зад Канала, част 2. • 4 май 2025
Всъщност градчето се нарича Rye, а не Heaven, макар че и фонетично-българския смисъл му пасва. Но докато стигнем до там, има време да се преживее и разстояние да се измине. Окото вече е свикнало с пейзажа: плавните хълмисти извивки, разточителните откъм квадратура и зелено ливади, с нацъфкани между тях дъбрави, огради... Оградите са друга поезия: дървени, обикновено от стандартни талпи, но има и такива, пренесени от царството на феите. Всяка греда е ръчно и неправилно издялана, посукана и изкривена, и както са наредени една до друга, изграждат нереално уникален ритъм. В изкуството е много трудно да направиш нещо да изглежда случайно. Тези огради са толкова „случайни“, че сами по себе си са изкуство. Окото е свикнало с това великолепие, но сърчицето не престава да се мехлемчи от всяка гледка и всеки детайл.
Нашата цел е близо до Канала, така че зачестяват табелите на тема ферибот, тунел под Ламанша и изведнъж (не може да бъде!) табела за Музея по въздухоплаване. Човек, ще не ще, почва да приема като даденост, че в Англия на всеки 50 мили има по някой музей на тема авиация и фърчане. Кратко проучване по телефона ми показва, че подобни забележителности са действително МНОГО. Тук се сещам за нашия авиомузей в Крумово, Пловдивско. Единствен в България. Крепи се на безграничен ентусиазъм и любов към авиацията. С многочислени, грижливо възстановени и поддържани експонати, сред които уникати като Arado Ar-196. А на мен лично най ми харесва в него едно ъгълче, в което има парчетии от стари МиГ-ове и вертолети. Няма табелки с надписи кое какво е. Безименни са. Тепърва ще бъдат реставрирани и съснати, а сега са просто уморени машини, слезли от небето.
Покрай преживяванията на въздушните теми едва не изпускам един сюжет, който ме впечатлява откак сме дошли: овцете. Навсякъде могат да се видят свободно пасящи сред ливадите овце, което ме препращат директно към „Денят на трифидите“ на Джон Уиндам. Някои от тях са дамгосани. Според Румен и Вили така маркират бременните животни.
И така – преминаваме през въздухоплаване, овчи емоции и пристигаме в Рай. Първото нещо, което забелязвам, е препълнена кофа с боклук. Lovely, lovely. Това, от една страна, е рядкост в иначе великолепно поддържания градски пейзаж, а от друга страна – щрих, който добавя съвременност и ежедневие в кукленските тухлени къщички. Изоставам от групата, заради посланието на Линда Гълфрин – отново човешки щрих в неправдоподобната идеалност на уличката. Маршрутните ми аберации, докато разглеждам или снимам, са неминуеми. Ако не е Ирен да си чува стоката, сигурно още щях да се помотквам нейде по сокаците на английската провинция.
Докато Румен си избира поставка за свещите, които купи вчера, окото ми грабва витрина, задръстена от буркани, напълнени с всякаквовкусни бонбони. Впечатлението е амалгама от Пипи Дългото чорапче и Хогуортс. След още няколко крачки започва калдъръмената част от градчето. Улица „Русалка“ явно е местния еквивалент на това, което е Етъра за Габрово. Всяка къща си има име, особеност и индивидуалност. И красива табелка. Снимам няколко за Сашо: по едно време събираше галерия от интересни табелки с номера на къщи. Понеже наближава обедно време, хлътваме в „Русалка“. Както всичко в английско, и той е най-стария хан, роден в средата на 12. век. Най-старият или просто стар, но определено я има и атмосферата, и детайлите, доказващи почтената му възраст и история. Очевидно не само на нас прави впечатление стремежа да се осребри историята. Първият (за мен поне) е отново Дж. К. Джером, а следващите са незнайни местни шегобийци.
Табелките и надписите по витрините предизвикват кога спонтанна, кога горчива усмивка. Понякога информират, понякога навеждат на размисъл. Една от тях ме накара, например, да погледна с по-ново око на градчето. Кучета. Навсякъде щъкаха кучета. Нямам представа защо и как, но това беше може би най-кучия градец от всички, посетени досега. Има табелки, които са машини на времето: съчетават средновековното излъчване и проблемите на съвременността. Влизаме в антикварното магазинче, което загива заради високия наем и отнасям от там „Най-щастливото място“, спокойствието на собственика и докосването до шкафа на Пипи.
Ако обобщим: Рай е рай за кучетата, за контрабандистите (в отдавна отминало време) и за англо-украинската дружба. На много сгради редом с английския, се вее и байрака на Украйна.
По обратния път срещаме отново пасторалните овци и именно тогава беше фиксирана разкошната ограда от кривунделски греди. Прибираме се у дома. А се прибираме по-рано, защото: а) следва да се подготвим за обратния път и б) Ирен има да готви една от коронните си манджи: агнешко на фурна. Тя твърди, че е най-лесната рецепта на Земята, но лично аз предпочитам версията, че Господ я е цункал по челото за някои гозби. Към агнешкото се присъединява в неповторим вкусов букет Пресният Чесън, Който Носихме в Раницата и малко бурканче със самардала. Това пък е моя запазена марка. Аз съм селянин от село Оряховица и там, освен орехи, расте и таз ароматна билка.
