София-Лондон-София. Ден 8.
Лични писанки и преживелици зад Канала, част 2. • 6 май 2025
За разлика от предишното идване, този път Лондон за малко да остане напълно пренебрегнат. В последния ден, обаче, няма много време за дълги маршрути, затова Румен ни повежда към Гринуич – същия този, който цепи секундата и земното кълбо на две. За да стигнем до там, преминаваме през много зелено: футболни игрища, огромни ливади и разстлан без мярка парк са увертюрата към обсерваторията. Познава се по специален 24-часов часовник и, естествено, по нулевия меридиан. Това е мястото, където въпреки, че сме прегърнати, с Ирен сме разделени в източното и западното полукълбо.
Няколко метра по-нататък се открива разкошна панорама към града. Справка с часовника и да, има време да се смъкнем от хълма в посока Кралския морски колеж, Темза и „Къти Сарк“. Нямам предвид уискито, а единствения оцелял до наши дни клипер. Наричали са ги чайни клипери, защото са плавали от Китай до английските всекидневни, натоварени с чай. Венец на ветроходите, клиперите са покривали разстоянието за стотина дни, ако не ме лъже паметта. Устройвали са се истински състезания, победителят в които печелил слава и най-добра цена за товара си. „Къти Сарк“ остава на вечната си стоянка да припомня за времето на „дървените кораби и железните мъже“.
За кой ли път забелязвам странния коктейл от история и съвременност – елегантните автомобили на фона на вековните сгради на колежите, червения автобус до крайбрежните постройки от минала епоха. Клиперът-красавец на постамента и лъскавия му наследник в реката. Едновремешната въртележка и стъклените кули на Сити... Не престава да ми боде очите.
Пътем мярвам още нещо, което ме изненадва: нищичко не знам за Gipsy Moth от 1795 година, освен, че навярно е кръчма, но ми изглежда символичен факта, че се намира в непосредствена близост до клипера-музей. Пояснявам; Gipsy Moth е името на яхтата, с която сър Френсис Чичестър се съревновава с ветроходните рекордьори от 19. век. Книгата му за това пътешествие ми попадна още в предпубертетни години, когато четях в запой всичко на тема фантастика и приключения. Наскоро я оцифровах и имах удоволствието да се насладя отново на разказа на този невероятен джентълмен-чудак.
И последното „компактно“ впечатление от Лондон: цяла улица, с наредени една до друга претенциозни къщи, маркирани „For Sale“.
Пред нас е летище Стенстед. Ryan Air. Отлитане. За разлика от преди, сега не се гоним със слънцето, а го пресрещаме. Кацаме. Това е.
ПППП (Послепътешествен послепис)
Преди време имах удоволствието да посрещам в България приятели от Русия, Канада. С тях обикаляхме де що има забележително природно и историческо. В маршрута включвах освен „официалната“ България и моята си, личната България. Тази, за която туристическите агенции и не предполагат, че съществува. Посрещали сме заедно Нова година, тепали сме по калдъръма на Стария град и сме катерили морените на Витоша... Защо го споменавам това: защото от първа ръка знам какъв труд е да посрещнеш и да обгрижиш. Приятно е, няма спор, да споделиш с приятели красивите моменти от живота тук, но колко мислене и правене коства това... Трябва да си го преживял лично, за да го разбереш.
В Англия с Ирен преминахме през незабравими моменти. Практически всеки миг – от кацането на самолета в Лондон до отлитането, беше наситен с интересни, великолепни, вълнуващи преживявания. Лично аз накрая се чувствах като сюнгер, напоен докрай с красиви усещания, а Ирен също беше шашардисана. Всичко това – споделено с невъобразима щедрост, сърдечност и грижа от Румен и Вили. Те направиха и невъзможното за нас, и го направиха по невъзможно красив начин. Хора, нямам думи да изразя благодарността ни за времето, което ни посветихте!
