Мойте баби

Записано каквото е било по мекичено време.

Наше село, наши дни, съвсем неотдавна всъщност. Връщам се от магазина с покупки и за пореден път си мисля колко е кофти, че не мога да покажа на децата си, през ключалка макар, за пет минути макар, наше село. Наше село, ама онези дни. Дето го помня отпреди 30 години. 

Тогава и крачка не можеше да направиш по улицата, без да се опреш в някоя баба. Зачулена в черно, сгъната на винкел, опряла се с две ръце на тояжката си и те фиксира в упор. Мама, татко и леля са ми казали, че на село се поздравява всеки, дори и непознат да е. А аз се притеснявам да заговарям непознати.
— Добър ден — мънкам.
— Ти чие момче беше? — казва или по-скоро изграчва бабата. Вече знам, че „на мама Славея“ не е печелившия отговор. Пък и майка ми се казва Славка. Виктории и Николети не се въдеха тъдява. Радка, Пенка, Славка, толкоз. Славей я беше прекръстил татко, което за мен години по-късно беше върховна изненада. Все едно си живял с маскиран. Затова избирам безотказното.
— На дядо Неделчо!
„На леля Раче“ също е валиден отговор, но понякога следват уточнения от кой край на селото е леля ми, щото Радка има поне още една. Тя ни е роднина. На село всички са роднини. Дядо Неделчовци няма толкоз много, а и той е от поколението на пенсионираната контраразведка, та идентификацията минава и без смъкване на отпечатъци и мога да продължа по пътя си до следващата баба.

Бабешкият контрашпионаж много дразнеше братовчедка ми. Навлязла във възрастта на любовта, селските ергенаши я следваха сякаш е разгонена мъстия и въобще — трепети се лееха в летните привечери. А и тя „важеше“: готино гадже, от града. За някои Стара Загора е точка от картата, но за наше село това е Града. С една дума — драми под път и над път. „Не мога да ги понасям! Непрекъснато те следят, клюкарките му с клюкарки!“ Права беше. Броенето на практика не спираше. Минаваш покрай някоя портичка и през дупка от чеп се оцъклило в теб око и пише ли, пише наум досието, което ще разчепка после, докато чакат козите с другите агенти. Но това си бяха нейни проблеми с бабешкия социум. Аз — бавно развиващ се 12-14-годишен хлапак, ги помня и с друго.

Не всички имат лица в паметта ми. Например, не знам коя беше бабата (но си спомням коя е къщата), където в летен зной намерихме подслон с мъжа на брат'чедката. В момента, в който прекрачиш прага на портичката и попадаш под омайната прохлада на асмата. Така казано нищо не е, но е същото да прекосиш мигновено границата на две Вселени, честно! Под шарената сянка има класическа йовковска софричка с трикраки столчета, каквито и дядо майстореше. Появява се една кана (тук внимание!) запотена! кана с бяло вино и ни пълнят чашите. Лято, жега, жега и на жегата жега и изведнъж този еликсир от дълбините на бурето от дълбините на избата. Абсолютно никакво отношение към алкохола нямах тогава, но контраста жега-хлад, контраста, Санчо! Контрастът!

Някои баби се идентифицираха уж като „баба Дена“, но всъщност ги помнех като цел и местоположение.
— Иди да вземеш мляко от баба Дена.
— ???
— Тя е като тръгнеш към Златко, но на първата пряка завиваш...
Следват изчерпателни сведения къде кой крак да вдигнеш, накъде да се завъртиш, кога да кихнеш, мигнеш и погледнеш, и сакралното знание — на финала да кажеш „Праща ме леля Раче за млякото“. Обезателно членувано. Обаче баба Дена е с по-инаква ценностна система и затова в именно този момент от времето ѝ е по-кеф да ни нагости мен и брат'чеда с препечен суджук. Тогава тази жена ми дефинира понятието „печен суджук“ и оттогава никой не е успявал да се класира в тази категория.

На едновремешен сайвант върху парче тенекия е поставена ниска селска печка. Обикновено на такова устройство къкрят, врат и се сушат двеста и едно неща, но нашето внимание е приковано в огнището на печката. Там внимателно се внася дилаф (за незнаещите — да следят речника накрая), върху който, разрязани на две, лежат две парчета суджук. Суджукът от този вид е записан в Червената книга и практически е невъзможно да бъде срещнат в диво състояние. Може би по страниците на Чудомир. И в наше село. Суджукът се пече на жар до леко зацвърчаване и се вади внимателно. Реже се на парчета и се консумира топъл-горещ. Кога пак ще ходим за мляко!?

Други баби имаха официален ранг, име и статус в роднинската йерархия, но ги помня с... Чинка. Баба Пенка. Живее на другия край на селото, но щом разбере, че майка ми е дошла на село (с баща ми и с мен, ама за нея не сме важни, щото майка е доктор, а ние — не), се дотътря бодро и почва да докладва за всичките болежки, които са ѝ се случили между последната визита и последната секунда. Образна, изчерпателна, драматична, човек не може да си измисли думите, които се леят от нея свободно, без видимо усилия, по силата на божествено вдъхновение.
— Славейче, и цяла нош не съм спала, и усещам, че умирам!
— Няма страшно, чинке, това е възрастово изменение...
— Цяла нощ умирам и... мозъкът ми се РАЗЦЕПВА!!
Чинка умира дълги години, погреба всичките си връстници и почина, докато ѝ никнеха трети комплект зъби. В малката си кирпичена стаичка, в малката си кирпичена къщичка, надвесена над реката, току до ковачницата на последния селски ковач.

Баба Златка. На дядо Неделчо сестра му. Тиха като него. Изпрати го в последния му път и чак след това си взе голямата отпуска. Красива, по селски красива в старостта си. Че тя ме е захлебила да ям манджа — да му бере греха, защото от тогава не спирам да плюскам, а преди това майка ме е хранила спящ само, щото... инато! Но е друго, друго е важното.

Вечер, събрали сме се у тях на гости. Хапване около маса с импровизирани столове и пейки, ноооо манджата, както казах, е повече от вкусна. (Някак си няма невкусна манджа на село.) И се почват танците. Хоро, естествено. На село сме. След много увещаване, на хорото се хващам и аз. Кратка скоба: тогава бях много залупен, срамежлив. Нещастник. Лузър, по сегашному. Но на тема хоро има с какво да се отсрамя: две години народни танци. Няма начин да се изложа. И се хващам на ръченица. Няма начин да сбъркаш този танц. Едно-две-триии. И после пак. Вдигам колената, както са ме учили в кръжока. Друсам ръченицата и всичко е наред. И едновременно с това погледът ми падна на краката на баба Златка.

Без обувки, с вълнени, ръчно оплетени селски чорапи, превързани със сезал. Закривени от тежък труд крака на седемдесет и кусур годишна жена. Над тях вълнена пола и знам ли още какво. Аз гледам краката. И сега ги виждам. Тя не танцува. Тя пристъпя само. Ама така пристъпя, че „Филип Кутев“ може да извърши харакири. Тя танцуваше така, както е танцувала цял живот. От радост, от мъка. Питах майка преди време. Баба Златка е била наистина Танцьор.

И тя е от мойте баби.

Та вървях си по улицата към нас. Стигнах до съседката, дето гледат кози. Лъхна ме аромата на тор и козя пикоч. И не е иронично — по тази миризма познавам, че съм си на село. Гледах асфалта с кози барабонки и разплескани жаби по него. Също като едно време. И ми се щеше да вдигна глава и да видя отново:

Мойте баби. Наместени покрай дуварите по пейки и дънери като лястовици на жица, да чакат да се върнат козите и овцете от паша. И внуците от града.

<< На телевизор • видимото • >> Трите малки смърти