Пушки на рамо

Незабравимо, задължително като лук в яхния – тук-там боднато на тема караул.

Поделение 28810Д. 11. Пушки на рамо

Отваряш очи и пред теб е стремително приближаващия се под. Кристално ясно различаваш всяко черно и бяло камъче, вградено в мозайката. Все по-бързо подът на коридора идва към челото ти и в един момент превключваш от режим кошмар в режим реалност. Миг преди да се раздрънчиш по коридора с каска, пушка, всичко метално по себе си и празната си кратуна в добавък, от място, под 45 градуса наклон започваш спринт, на който могат да завидят олимпийци. Честито! Не си сънувал, а току-що си заспал по време на стойка на знамето.

Гаден пост си беше, честно казано. Особено през нощта. Дневните стойки морално те възнаграждаваха с това, че всеки преминаващ щабен шапкар е длъжен да отдава чест на знамето и на неговия „защитник“. Но нощем си е скука до скуката, а желанието за сън никой не го е отменял. Затова и спринтираш по никое време.

Караулът, като всяка дейност в казармата, ти отваря път към сума ти впечатления, недостъпни за цивилката. Кой нормален човек ще тъпче посред нощ един и същ маршрут два часа, ще гледа звездите, скърцащия сняг под краката си, мислейки, взирайки се в сенките. Нормалните по това време спят, а ти трамбоваш, за да не замръзнеш и нарядко над главата ти се чува свистене на самолетни двигатели – горе-долу на километър от Мусачево беше точка за завой при захода за кацане на пътническите самолети на софийското летище. Долу студ, мрак, пушка с пълен пълнител, милитаризъм и мизерия, а горе току покрай теб прелита Животът с блеснали в светлина илюминатори, поднесени напитки, „Драги пътници, закопчейте коланите...“, в топъл и уютен салон.

Всеки караул започва с подготовка: нови якички; излъскване на чепиците; избръсване и подстригване, ако трябва; почистване на пушката и зареждане на пълнителите с по трийсет патрона. Не че ще стреляме – по стрелковата част бяхме пълни импотенти, но преди караул трябва да имаш в сумката три пълнителя. Ей-така, да ги мислиш 24 часа дали някой патрон няма да избяга, че да те разстрелят като куче задето си искал да свалиш законната власт.

Всичко това е доста рутинно, но имаше един караул, който започна уникално и продължавам да смятам така 35 години по-късно. И не, не съм щатен лакомник, но в случая... Отиваме до щаба с Ники Заека да вземем патроните. Той в ролята на началник караул и въобще – отговорно лице, а аз като товарно добиче. Лято, жега, мааме гащи нагоре към отряда, накамарчени с боеприпаси. Тръсваме ги в оръжейната и отиваме да захлебим в мъничката приведена столова на отряда. Там би трябвало да ни чака някоя и друга филия хляб и по паница манджа, оставени от добрия дежурен по рота. Всички други са се наобядвали вече, а тези, който ядат накрая, обикновено остават гладни, освен ако не се намеси съдбата.

В случая Съдбата беше с главно „С“. Вместо въжделената порция нещо с хляб, се оказа, че ни очаква една ТАВА, от тези, в които се разнася храната за отряда (минимум 50х70х15 см), пълна до ръба с ВИНЕН КЕБАП (всички букви главни и оркестърът свири туш!). Виненият кебап, наред със зрелия фасул, държи (за мен, поне) първото място по любимост сред всички други манджи. В отделно таве – варен ориз като задължителна съставка на порция винен кебап. Само дето порции имаше като за 40-50 човека и пак щеше да остане.

Усещането е сякаш чичо Скрудж предстои да се гмурне в планината златни монети. Пред умиращ от жажда да поставят цистерна с изворна вода. Херкулес преди да се захване за Авгиевите обори, ама в хубавия смисъл. Евреите, които ги е валяла манна. Много! Наистина много е, което знаеш, че няма как да изядеш, а трябва, защото втори път в живота си няма да имаш тази възможност (и си е така, все още не съм виждал подобно нещо).

Ники хапва и отива да си гледа началничеството. Лесна е неговата. Докато аз започвам първата паница: любовно насипана с лъжица купчинка ориз, а отгоре поливам сос и пълен черпак мръвки. Ям по вълчи, но карам по ред: залък хляб в соса, добре напоен, после малко ориз и за финал – 2-3 нарязано на хапки месо. После пак и пак, докато чинията се изпразни. Сипвам си втора паница, след която усещам, че съм повече от сит, но тавата изглежда неначената. Трета паница и то без хляб, за да не се губи ценен обем. Дъвча, давя се и пот започва да ме избива – навън си бяха баш горещниците. А виненият кебап не свършва. Майната му на ориза! И от соса може чисто символично. Сипвам си още. Дъвча и трамбовам в целия си вътрешен обем, докато се усетих като родилка на петзнаци, а поетата храна не застана точно на ръба на хранопровода.

Едно невнимателно движение, въздъхване, недай си боже да кихнеш, и от устата, носа и слъзните канали ще бликнат фонтани от полусдъвкана храна. В буквалния смисъл се боря за живота си, но не искам и няма да се простя с погълнатата манджа.

Как излязох от столовата на напечения асфалт, как припълзях до отряда, как се сгънах да си вдигна първия си чепик и да го лъсна, после втория, как не се пукнах и как не изплисках от себе си литрите и килограмите винен кебап – и досега е загадка за мен. Преди доста време, в невръстното си детство, едва не загубих живота си след преяждане на фасул с наденица. Това беше втория (и последен, надявам се) път, когато лакомията едва не ме вкара в гроба.

А иначе всеки караул си прилича малко-много с другите, с леки отклонения откъм случайност и годишно време.

Зима, фучи вятър и навява сняг на щедри талази. Постът, на който са ме оставили току-що, е АВ (артилерийско въоръжение). Защо артилерийско? Единият Господ на шапкарите знае. При нас по-голям калибър от 7,62 мм няма. Постът представлява пътека между две мрежести огради, която в добро време се обикаля за 5-10 минути изключително забавен ход. Насред равното софийско поле, гладко като тепсия. Виелицата е като от филм за Шипченската епопея, но не ти пука. Ние сме неуязвими. Айрън мен и Альошата в едно. Защитата, като всяко стабилно съоръжение е изградена на няколко нива. Първото, най-вътрешно и най-близо до сърцето, е водката. В количество, което е достатъчно да всели храброст в сърцата, блясък в погледа и топлина в крайниците, на косъм от фазата да те пресече през глезените. След благата напитка защитата се доизгражда от топло бельо, пуловер, въшкарник, вълнени чорапи и патъци. Шинел. Всичко това нищо не чини без гъбината. Гъбината представлява много дебел шинел, тежък като овчарска аба. Огромна по размери, отвътре подплатена от овчи кожух, който е шит (или по-правилно съграден) за топлина и здравина, а не за гъзария. Копчетата на съоръжението свидетелстват, че е от преди 9-ти септември. За същото свидетелства и качеството. В наши дни подобен артикул е просто немислим. Полите на гъбината метат земята, а вдигнатата яка загражда главата до темето. Най-отгоре си затапен с ушанка, отново от царското интендантство.

Крайният резултат е огромна жива матрьошка, абсолютно неуязвима за всякакъв вид студ, мраз, малокалибрено оръжие, вятър и сняг, където и да е по Земята. И миризлива, миризлива, сякаш си наметнал стадо некъпани от Сътворението насам кочове.

Изведен насред полето, известно време стоиш като паметник в нощта, като последния оцелял насред новата ледникова епоха, а после иде ред на водката. Дарява те със спокойствие, неебание и желание да се слееш с Вечността. Крачка-две напред и три назад, докато намериш завет от една педя гънка на местността и полягаш сред снега. Бавно, плавно, като в репортаж от Луната. Единственото място, откъдето би могъл да пропълзи студа и да наруши миризливата идилия, са краката. Уви, чепиците ги е правило безименно ТПК, а не някой „доставчик на царския двор“ (който не помни – имаше, например, печки с такава маркировка). Обаче, и за щастие, наблизо е свинарника, а там има доброволна стража от четирикраки приятели на човека. Тъкмо си мислиш, как ще ти изстинат краката и един рошковец се сгушва в тях, за да се топлим един друг в перфектна симбиоза. Виелицата действа приспивно, изключваш, и когато след два часа те събужда разводача със смяната, ставаш бодър, свеж като краставичка.

Това е АВ зимата. Лятото е по-друго, още по-топличко, по-лятно някак си.

Последна стойка по време на горещниците, в най-горещото време на денонощието. Смяната се бави. Половин час, час, час и половина. Вече ти е през онази работа дали си под гъбката, която хвърля все пак някаква сянка, или си нейде навън, по маршрута. Не ти пука кога ще те сменят, дали ще те сменят. Вместо това е далеч по-интересно да се вглеждаш в главата си. Вътре има сребристо сива каша, която непрекъснато е в движение и една след друга се образуват и се разпадат една в друга фигурки, лица на джуджета, отделно – очи, уши и всякакви огради и пътечки. Едно представление на съвършен, безумен калейдоскоп. От време на време отпускаш още повече ремъка на калашника, защото всеки допир те дразни и пак съзерцаваш уникалния спектакъл. Сценарист, режисьор и хореограф – завиращия ти мозък. Два часа в повече... И още малко, преди да дойде началника на караула със смяната. Забавили се били. Нещо се случило на развода на караула. Маааайната му. Ти си имаш човечетата в главата и пушка, която едва ли не се влачи по земята.

Минаваме край щаба да заберем нещастника, който е стърчал пред знамето като римски император четири часа. И о, чудо! Сянка. Случват се и такива работи по света. Жива, реална сянка.

Заедно с дежурния по бригада. Нещо говори, обяснява се. „Другарю ефрейтор! Външният вид... Неопрятни... Просяк...“ Туй последното ще да е за мен. Повдигам с два пръста нагоре пушката, за да не вкарвам в грях Маринчо – нашия началник караул. Да покажа тенденция към поправяне един вид, но всъщност ми е абсолютно пембяно за какво говори майора с червена охлузена лента на ръката. Имам си човечетата в главата. Те са по-интересни.

 

Трите малки смърти << • видимото • >> Поделение 28810Д. 10. Стари пушки, млади пушки