Стари пушки, млади пушки. Две димящи дула.

Още малко битове и байтове на тема какво е било, за зло или за добро.

В Корея, като в културна страна, всичко относно старшинството е ясно до степен на нула и единица: „старши брат“, „младши брат“. Разликата във възрастта може да е една минута, ооообаче – регламент, и съответно – респект, уважение и в известен смисъл „ебаване“. Т.е. пука ти от/за човека, съобразяваш се с него, ебаваш го, което е диаметрално противоположно на „ебаване“, когато подиграваш, осмиваш, пренебрегваш, отсвирваш самата идея за присъствие/изказ на човека, гавриш се с него, ебаваш го. Разликата е очевидна.

Та в корейско може да е „он-офф“, но в казармата старшинството е система, на която могат да завидят и ескимосите с техните 70 и кусур дефиниции за сняг. Първото разделение е официалното, уставното, и накратко се свежда до това, че който има повече перушина по шапката, повече звездички и по-лъскави копчета, е по-умен. От редник до генералисимус разликите се свеждат до това кой е с по-оранжеви гащи.

При нашего брата солдатина е друго. В научнопопулярните книжки са описани две категории: „стари“ и „млади“ войници. Разделението сред редниците, обаче, е далеч по-динамично, на моменти е „тука има – тука нема“, а понякога е абсолютно ненаблюдаемо, освен ако наблюдателят не е част от цялата тази система. Квантова физика отсекъде.

Първо, много зависи къде си попаднал. Следва лирично отклонение: година след уволнението Яви разбира, че един от новобранците (партиен псевдоним – Хото) в неговата младсержантска кашишка школа е бивш мой съученик и като учтива натура ми препоръча с гадна усмивка да предам поздрави от „младши сержанта Никълби“. Фамилията (на Явор) му е Николов. Николов, Никълби, една крачка е. Срещам Хото в случайни координати и предавам пожеланието (много ми пасна на Яви усмивката). Хото – дребно хулиганче, но откъм килограми и сантиметри баят, заедно стреляхме с тъпкачки и гърмяхме крушките на уличните лампи с прашки, се въодушеви неимоверно: „Леле, тоя... да ми падне... с левачката... ... майката ... Само да го фиксирам... С левачката... между очите...“ Откъм речник се повтаряше много, но емоцията преливаше.

Съвестно предадох пожеланията му на Яви и след време се срещаме лице в мутра тримката. М.с. от запаса Никълби тегли един поглед на Хото като език по блондинка – отдоле догоре. Хото му се явява половин педя по-висок, ама Явор пак успя да го изгледа отгоре. И пита кротичко: „Ей, Хо, нещо си щял да ме биеш?“ Хото губи мисъл и гръбнак: „Ама, моля те... Как така... Няма такова нещо.“

Не знам каква е била тази тяхна кашишка школа, но при нас в Мусачево беше пансион за благородни девици. Беше друго.

Степените наистина са като ескимоски сняг и започват от най-низшата: новобранец, синоними на което определение са „кир“, „кирливанин“, „киртак“. Всичките са производни на концентрат за мърсотия и има причина за това. Новобранецът е вечно мръсен, щото в казармата ежедневният душ е седмото ниво на рая – приживе го няма, бельото се сменя след свиждане (раз в седмица), а дрехите – при смяна на сезона. В казармата, между другото, има само два сезона – зимен и летен. И новобранецът върши най-мръсната работа. И най-важното: новобранецът не знае как да я върши правилно. И затова се цапа и става кир, киртак. Започва от дъното, докато стигне до най-висшото войнишко звание – „гражданин“.

Да проследим прехода от едното към другото състояние – вълнуващо, траещо две години превращение.

В точка нула мусачевския новобранец е офъкан и обръснат навсякъде, където може. За останалите местенца грижа има шаячният въшкарник с перфектна епилация. От новобранеца стърчи навън и навътре всичко и всякакво. Стърчи кепето, опнато от свежо подострена клечка, стърчат носовете и ушите около прясно ожънатата кратуна. Стърчат гънките на неулегналата униформа. Стърчат цинтовете на обувките.

Всичко това стърчи навън. Навътре стърчи целокупно и поединично всяко косъмче от грубия плат (А дънките и ризата с гладкия допир останаха някъде далече-далече!). От обувките явно също стърчи нещо навътре, защото всеки скоро се сдобива с по няколко пришки. Жените са им навикнали, но за средностатистическия мъж от 5 до 105 години мазолът е наказание Свише.

Новобранецът е пристегнат като оса и до задушаване. Коланът – на куките, затегнат на последната дупка, теленото копче – на гръкляна. Като пешка в строя в ред и в тил. Равнис! Мирно! Погледът по фронта, изпълнен с шовинизъм! От гледна точка на новия си живот новобранецът е наивен, безпомощен, неук, нещастен. Не знае как да си сгъне дрехите, да си зашие якичката, как да яде, как да сере, как да си оправя леглото, да съществува, да ходи, да говори. Не знае нищо. Той е никой.

Отначало това състояние не се набива много в очи, защото мусачевецът, след като се отдели от майчината цица, го вкарват за половин година в специален резерват, наречен Учебен център, където всички са еднакво хванати от гората и еднакво красиви.

Към края на обучението нивото на трудност на играта се вдига. Започваш да ходиш в отряда на обучение като „втора слушалка“. А там! По слухове, посещението на четвърти отряд е влизане в клетката на нехранени три дни лъвове настъпване на противопехотна мина падане в яма с лайна. Там срещаш старите за пръв път и, съответно, за пръв път поглеждаш от дъното на ямата към ръба ѝ. В самото начало на „Взвод“ го има този епизод: скапаните от служба старухи и ято патенца-новобранци с гладки лица и девствени погледи.

И се почва: слушаш в разнебитени пискунчета прегракнала кокошка от съседната махала и на ръба на чуваемостта се опитваш да различиш точки и тиренца, навързани в буквички. При рецидив на тъпота се чува едно „Положѝ!“ – „Канче бойно празно за кеч положено!“ и отнасяш кеч по врата.

А един кеч много може да направи за бойната и политическа подготовка на младия боец. В аортата се излива литър гинко билоба, мигновено постигаш концентрацията на гранитна скала, качва ти се двойно коефициента на интелигентност и тутакси си готов да разкриеш тайната на Битието.

Впрочем, достатъчно е и само да влезеш на работа. Това осигурява възможност за непрекъснати двойни смени, за разнообразие – караул и... статус отвъд този на попова лъжичка. Когато почти всички от набора са пълноценни сухари, вевесари или бухали, идва време за махане на клечки. Махането на клечки е празник, дето нито е в списъка на държавните празници, нито го има в църковния календар, но, честна дума, е много по-значим за отделно взетия новобранец и набора като цяло. Много по-енергично и високоградусно отпразнуван. С това ти правиш първата крачка към званието „стар боец“, изхвърляш веднъж завинаги от кепето си досадната арматура и то престава да изглежда като нахлупена с дъното нагоре лодка, а по-скоро ти придава фасон на интербригадист.

След махането на клечки бяха единици тези, които оставаха извън графика на смените. Някои от тях така и не успяваха да влязат на работа, затова поемаха незавидната роля на караулно куче. Ще рече през останалата година и половина пушка на рамо през ден. Бляк! А един уникален индивид се беше настроил за свинар. Мъчиха го на двойни слушалки с един наставник, с втори, накрая Банкича прецени, че аз ще да съм подходящ да намеря общ език с този отсъстващ ум, може би заради интелектуално сходство. Е, не успях! Момъкът добронамерено, леко тъповато, отказваше да разпознае и една буква, нарисувана с морз в слушалките и накрая вдигнах ръце. Това му костваше неизвестен, но голям, брой мастики, а на мен – милиарди нервени клетки и подпухнала от мастиките дясна длан. Ако това се брои за извращение, то поне беше договорено. Обясних на изключението, че иначе ще хвана рак и той стоически отнесе моето лечение.

И досега си мисля за него и осъзнавам колко глупав съм бил. Човекът в прав текст си казваше, че иска да стане свинар на поделението, да събира с каруцата помията от столовете и да храни грухкави прасета. Казваше си го той, цялата Вселена го повтаряше и изведнъж се пръкнах отнейде аз – редник нек'ъв си, даже не и ефрейтор, да се пробвам да преборя Бог. Човек срещу Мирозданието. Въшка срещу Слънцето. Наивно.

Клише е, че старият се извращава с младата пушка. При нас имаше и друго клише: септемврийският набор е по-образован и по-красив като цяло от мартенския, следователно – по-готин. Е, най-голямото лайно, което настъпих там, в несъкрушимата и легендарната, беше новобранец, септемвриец, великолепно образован, с фин вкус към литература и култура въобще. И досега съм му благодарен, че ме светна на Христо Калчев (отпреди вулгарните му романи). Което не му пречеше да е капут по дефиниция. Или както гласи стария лаф: прекрасно е момчето, хубаво, умно, юнак! Само дето партизанското му име кофти – Путьо. Бия накъм две цели: едната е, че човек е калпав или готин независимо от броя нашивки и дните отминала служба. И втората: преди да се хванем за главата – ай-ай, какви льоши-льоши взаимоотношения е имало в льошата казарма, да се усетим, че тук, сега, в циливилизацията, извращенческите ситуации са далеч по-продължителни и брутални, с много по-тежки последствия. Например кабинета Борисов 3.

След махането на клечките не преставаш да си новобранец, но някак си вече си новобранец с патина. Пак отнасяш най-много, но някак си по човешки. Естествено, ако си човек. За употребените презервативи, маскирали се на хора, това отношение не важи.

А след време, малко преди да дойде следващото попълнение в отряда, се „свалят коланите“. Това е официалния неофициален нишан, че вече си старуха. Външният израз на званието, както всички знаем, е че можеш да носиш колана си ПОД куките, небрежно елегантен. В момента, в който шапкарите видят това, се кръстят с две ръце, че още една такава церемония е преминала без жертви сред цивилното население и единствено броят на засетите празни бутилки около отряда се е увеличил.

Тази фаза на старушество е интересна. Ти имаш правото (и задължението) да юркаш следващите новобранци, да ги вкарваш в час и в строй. С едно око все пак се оглеждаш към тези, които са още по-стари от теб и се пее „Осанна!“ на уволняващия се набор, който е като английския кралски двор – царува, но не управлява. Полага му се уважение и най-меката част от баницата просто защото са „уволняващи се“.

И накрая най-странната степен старуха е „гражданин“. Това е дзен състояние, когато телом все още си в армията, но духом те няма. За теб не важат правилата. Не се очаква никаква работа, ангажимент или трепкане на душата. Ти си невидим. Отново си никой.

 

<< Поделение 28810Д. 11. Пушки на рамо • видимото • >> Поделение 28810Д. 09. Престъпление и наказание