Поделение 28810Д. 09. Престъпление и наказание

Без колан или за еволюцията на вината.

Поделение 28810Д. 09. Престъпление и наказание

По-преди е споменато нейде, че казармата спрямо цивилния живот е черно-бяла. Контрастът е на макс. Лошото е адски лошо, хубавото е райски хубаво. А сега ще докажем, че понякога тя е и негатив. Черното става бяло и наопаки. Врътва знака, когато сменяме местата в уравнението: отляво цивиларка-отрицателното се сдобива с плюс, когато мине в казармено-дясното.

Когато сгафиш в нормалния свят, обикновено си извършил нещо наистина Лошо: откраднал си сладоледа на детенце, спънал си старица, спечелил си избори. Съответно си понасяш и наказанието: строго мъмрене (Имаше такова наказание навремето, честен кръст!), затвор, всенародно одобрение. ТАМ грехът е нещо много относително. Да пийнеш бира-две, каса или бутилка коняк. Да подремнеш на бойния пост, докато врагът минава от дневни на нощни честоти, да четеш книга – всичко това се води грях в казармени условия, макар че в цивилизацията да е нормално и похвално.

Съответно и наказанията са едни такива… сбъркани. Най-страшното беше да те острижат. Тъй като втората година така или иначе си ходех нула номер, това си беше като безсрочна индулгенция за всякакви издънки.

Влиза, да речем, Лимона в спалното и забелязва (о, ужас!) някакво опущение и с летящ старт: „Нула номер!“ А ти му се радваш нагличко – машинка не може да те хване. И той захапва любимия си лимон. Физиомонията му става крива и кисела. Лимонена.

Друго стандартно наказание беше арестът. Но при него има много нюанси. Например първият ми арест беше в новобранската ера. Дневалният, уникум на име Дочков, не ме събудил навреме и честта се падна на старшина Бочуков – ротния фатмак. „А! У! Другарю редник! Пет денонощия арест!“ Зли, възмутени физиономии те гледат отблизо и докато се усетиш, по главата ти лъхва прохлада и си в ареста. Тук именно е нюансът: арестът в поделението беше проветрива стаичка със сгъваеми нарове, които рядко съм виждал заети. Но все пак! Все пак ти/аз си/съм новобранец и не е шойн да те поместят там заедно с някой извращенец старуха. Знае ли се какво може да стане, а в това поделение никой не забравя, че си влязъл с дебели връзки. Затова и арестът беше „условен“.

Спиш в топлото, изпълнено с нощни миазми спално както другите. Сутрин ставаш с останалите, но докато всички се занимават с физзарядка, уборка и тям подобни безумия, ти разполагаш със себе си. Ти си в ареста. Не те отчитат като присъстващ. Нинджа. Няма леви-десни. Излязъл си от Матрицата. Бочука вместо зъл гений се е предрешил на майка-закрилница – ти си вече негов кадър и вместо да ловиш морз, боядисваш стаичка за складово помещение. Бог високо, цар далеко, а теб те защитава непосредствено ротния фатмак… няма такова усещане. По-добре си от всесилен, защото всесилният си плаща за грешките сам, а ти вървиш бос по асфалта и зад теб фатмакът оправя сметките.

Храна. Цялата паплач се строява и набива крак поне километър, докато стигне до хранилката и водопоя. А ти пушиш замислено в празния Учебен център. Матрицата с „Велик е нашият войник“ е нейде зад хоризонта на майната си. Но! Ти имаш неотменни права като мигрант в Немско и трябва да си нахранен. Затова манджата ти я носят на крака (наистина е задължително да имаш приятели в казармата… и не само там, но там – особено).

Арестът всъщност са петте най-приятни и най-осмислено прекарани дни в Центъра и съм убеден, че под това ще се подпишат всички съкафезници. В отряда беше друго. Там наказанията бяха всичко друго – от остригване до набиване на кол, но не и арест. Теоретично нямаш право да водиш оперативна работа, когато си арестуван. А работата беше най-важното нещо.

Друга версия за наказание е ЛишПИГО, т.е. Лишаване от Поредно Излизане в Гарнизонен Отпуск, което беше много кифленска версия на Инквизицията. Нека първо да разгърнем цялата панорама на ПИГО, за да стане ясно от какво те лишават. Първо – самата отпуска продължава от 12.00 до 20.00. Ще рече имаш време да се окъпеш, да се видиш с приятели (ако и те са в отпуск) за час-два, с баща, майка и… юхууу… отново към Мусачево. Има и отклонения от програмата, разбира се, като да се нафиркаш до самозабрава посред летните жеги. След това те извличат от оповръщания автобус и „ида си мамо, носят ме“ под мишница. Това – ако си с приятели. Иначе следва кроул по асфалта, докато опреш морно чело в отряда, ако не те харпунира по пътя дежурния по бригада.

За да преживееш тези незабравими моменти трябва да си изряден. Изряден – това е избръснат (топла вода има само в банята, веднъж на седмица), подстриган (Бан на прическите. Важното е вратът ти да е чист.), в парадна униформа. Парадната униформа е отделен епизод от зоната на здрача. Теоретично би трябвало да имаш лична, по мярка подбрана премяна, състояща се (отгоре надолу) от фуражка, риза, вратовръзка, куртка, колан, панталон, чорапи и патъци. Зимно време – и шинелче. Това, което е безспорно, е цветът. Зелен като гущерче, се строяваш за преглед от дежурния, преди да те пуснат в широкия бял свят, където комендантски патрули ще се опитват да те ловят и да пълнят гарнизонния арест с вам подобни хуманоиди.

В устава има много за опрятния външен вид, но там и буквичка няма писана за миризмата. Когато комплектуваш униформата си за излизане, две са най-куците съставки: чорапите и ризата. Винаги ми е било чудно – всяка отпуска майка изпираше до скърцаща чистота и ризата, и чорапите ми. Прости сметки доказват, че дори тя да е била единствената перяща майка, то целия отряд трябваше да е обезпечен с (относително) чисти парадни одежди поне за месец напред. Уви, ровейки из склада за чорап-два, се натъкваш само и единствено на умрели, с изтърбушени преди месец черва, котки. Това, съдейки по миризмата. Единственото по-миризливо място от джоба на парадната униформа, в който води собствен живот вонята на зелените чорапки, беше дупката под стълбите, в която стояха обувките ни. Освен обувки, има парцалчета на килограм, с които се е лъскало обувеното множество, повехнали от непосилния живот чорапи и прочие съставки, за които ИГ Фарбен и Орифлейм биха броили валута. Миризмата, която генерираха патъците на втора рота, можеше да събори стадо порове. Ние оцелявахме, щото „Велик е нашия войник…“

Алтернативата на гарнизонката беше (в отряда) кротко, спокойно съществуване, което пести нервните клетки. В слънчевия следобед е удачно да говориш на общофилософски теми с Пальо, вятърът от софийското равно поле да гали кожата ти, да поиграеш на лоста. Кино в офицерската столова. За чий ти е отпуската въобще?

Подобни наказания важаха в началните дни, когато все още страдаш по майчината ласка и присъствието на любимата (после то се обръща с обратен знак на отсъствие и на теб ти е на шперца какво се случва отвън). Но по-страшно тогава беше не лишаването от отпуск, а непоряда, т.е. извънреден наряд. Нарядът, редовен или извънреден, си беше нещо интересно. Говоря пак от първо лице, единствено число, разбира се, но май не само аз го възприемах така.

Нарядът е 24-часова ангария на печкаджия, чистач, сервитьор (ама без бакшишите), момче за всичко, виновен по подразбиране, на косъм от издънката, трепкащ от звъна на телефона, вика „Дневалния!“, от шум, прелитаща сянка и чувство за лична отговорност. Нарядът е желание за сън до болка, докато чистиш километри коридори и нощта е толкова дълга, че успява да вмести цялата тази болка и толкова кратка, защото остава толкова много коридор нелъснат, а вече се задава изгрева. Когато ти дойде време за почивка, лягаш и не, не заспиваш, просто мозъка ти изключва.

След време му хващаш чалъма и топката се успокоява, но първите наряди са трудно забравими.

В Учебния център нарядът/непорядът имаше още едно много гадно измерение, досущ като игра на „блато“. Освен каторжния труд, боецът физически отсъства от клас и губи от подготовката си едно денонощие и после още едно, докато се сафиряса от трудовия празник. А две денонощия са си 40% от времето, което имаш за занимания по специалността. Докато се озърнеш и идва петък. Изпит по морз. Успелите излизат в отпуск. Издънките захапват вместо тях наряд и честито! – попадат в блатото. Колкото повече – толкова повече. Мечо Пух в кофти вариант.

С течение на времето престъпленията и съответно – наказанието, си променят дефиницията и същността и много отива накъм Достоевски. В началото сме като в детската градина: имаш устав и щом изкривиш крачка от него следва бой по манерката. Съответно стремиш се да не грешиш или ако посгрешиш – да не те хванат. Щото като те хванат, ти взимат коландата, смъкват ти скалпа, заточват те вовеки веков в поделението, караул през ден, за разнообразие непоряд, „Ей, момченцеее, не те плаша, само те предупреждавам.“ И ти като мрянка на въдица трепкаш, трепкаш.

После си окачаш всичко на онази работа.

 

Поделение 28810Д. 10. Стари пушки, млади пушки << • видимото • >> Поделение 28810Д. 08. Секс