Поделение 28810Д. 08. Секс

Кратки срещи от трети вид: джендъри в казармата.

Ако някой набор каже, че в казармата е нямал редовен сексуален живот, не му връзвайте. Там цари необуздан разврат и в оргиите взимат участие видни красавици от широкия и тесния екран, литературата и непосредственото обкръжение на солдатина. Това Ким Бейсинджър, това Ким Уайлд, Ким Филби и още много, много. Имя им легион. Те, хубавиците, може и да не си спомнят, но вие питайте мазолестата войнишка длан. Колко много има да разкаже тя, ако можеше да говори. Носеха се даже слухове, че девойка да мине покрай оградата на поделението – ще прихване, ако вятърът духа към нея.

Успоредно с вулгарния секс (във въображението ни, трябва да признаем), съжителстваха и най-романтични заблуди. Онази възраст и ситуация предразполагаха към крути лъжи, на които, някак си, вярваха и двете страни – и тази, която ги произнасяше, и тази, която ги чуваше.

„Ще те чакам!“

Алоууууу, моме! Кого ще чакаш? Левентът, дето ти е хванал окото преди година-две, сега е офъкан нула номер и прилича на лична карта. Самият той съзнава кристално ясно, че е събирателния образ на рецидивист и жертва на несполучлив аборт и затова черепухата му е два санта по-ниско от обикновеното, очите – сведени, опашката – подвита.

Няма да забравя попарения поглед на Танчето на едно свиждане. Точно тогава ми бяха лъснали канчето за пръв път, а Бакала, в прилив на ентусиазъм, ме беше и обръснал, та мязах на Фантомас. Като цяло впечатлението е такова, сякаш вместо глава са ти курдисали огромна пърхутка. Да вметна само, че Бойко Борисов и прочее борчета тогава ги нямаше още и прическата нула номер не беше тренд. Да си офъкан до корен в 99% от случаите означаваше, че си: а) войник; б) затворник; в) страдащ от невярна болест (например – въшки). Та Танчето ме гледа, гледа и накрая рече: „Моля те, сложи си шапката“. На мен ми стана много весело, ама питаш ли човек как и с какво удоволствие си говори с гол охлюв.

Та, за какво да ни чакат? Гъба-пърхутка чака ли се?

Лично аз имах редкия късмет да ми теглят ножа месец-два преди казармата, затова с любопитство и абсолютна безпристрастност можех да наблюдавам безброй (към двайсетина) драми.

Някои стоически понасяха неминуемата раздяла. Други известно време гледаха като натровени. Трети късаха снимките на невярните кучки и си рязаха вените (това е преувеличение). Като цяло драмите във взвода не бяха прекалено големи и всичко минаваше някак програмирано и философско. Знаеш си, че ще се случи и е само въпрос на време (не много време).

Имаше все пак двама-трима индивида, които не прекъснаха връзката с нежния пол. Първият беше Мъжът, с главно ЪТ. Висок, строен, къдрокос, с една дума хубавец. Разказваше колко е готино да чукаш и да си хапваш ананас едновременно. Тъй като до този момент не бях пробвал секс, а още по-малко ананас, чисто теоретично се чудех дали човек не се задавя и какво се случва, ако се покапе. В интерес на истината трийсетина и кусур години по-нататък все още си задавам същите въпроси и консумирам двете благинки поотделно. Ще си умра с отворени очи явно.

Вторият случай беше азбучен. Като бъдещ актьор, на Жоро Стайков му се полагаха по закон дузини хетери и секви омайници първа класа. Една от тях даже ми поиска огънче веднъж. Незабравимо преживяване! Стоиш си в заграденото за свиждане и си говориш с ваш'те и изведнъж един глас на разсъбличаща се нимфоманка те пита: „Имате ли огънче?“ С едната ръка си прибираш ченето, паднало на моравата, а с другата бъркаш в джоба за кибрит. Секси гласът си запалва цигарата и от нейното „Благодаря“, произнесено с придихание и нега, коленете ти се втечняват.

Тежка е актьорската шапка.

Третият отличник беше Коцето. Не познавам друг човек, който така всеотдайно да се прекланяше пред жените и който така добре да ги познава. Към женския пол той беше интуитивен като лопата и неумолим като гравитацията. Добро другарче, Коцето споделяше челния си опит, но или като даскал беше калпав, или ученика му – тъп, ама не прихванах. Едва след 20-30 години нещо взе да ми влиза в кратуната и да разбирам колко много е бил прав тогава.

Това бяха по-специални случаи. А общото правило беше, че войник и покойник се помнят 40 дни. Две бяха изключенията, които потвърдиха наличието на това правило. Единият беше Боян, когото изчакаха колкото да му съобщят, че се разделят. Другият беше Марана, когото цял живот... не, не го чакаха, а споделят с Донка. Дай Боже всекиму!

И два от любимите ми кадри от онова време. Житейското:

Редник/новобранец/киртак Вълчев застъпва караул. Шматка се около оградата, нарамил пушка, а ние се връщаме от смяна към отряда. „Как е, кир, как е?“. А той един такъв, свежарка, хрускав, току-що слязъл от дървото, дето има една дума: „Аааа, само да се стъмни и ще му забеля главата“.

И по-емоционалното:

Класното в Учебния център. Вечер. Краткото време, в което можем да бъдем себе си. Лампата е угасена, разбира се, но свети таблото с морзови кодове или дислокации на противника. Наистина нямам спомен какво имаше на него, но твърдо знам, че имаше светлини и много черен и червен скоч – цветомузика.

Времето е точно когато окапват надеждите – около четирийстия ден. Целият взвод запиваме. То ебаси и запиването – на 20 човека 2-3 бутилки коняк, но така е думата. По бюрата – попиляно мезе – къшеи хляб. Полумрак и шарени светлинки. Между бюрата леко фиркан Къндей развява бутилка „Слънчев бряг“ и обяснява на Вселената: „Аааа, Стария е много стар и много мъдър!“ Нов гълток и пак: „Стария е мнооооого стар и много мъдър!“

Ден-два преди това беше ергенясал и той.

 

<< Поделение 28810Д. 09. Престъпление и наказание • видимото • >> Поделение 28810Д. 07. Топло