София-Лондон-София. Ден 2
Лични писанки и преживелици зад Канала • 28 декември 2024
Дните ни са така разчетени и програмата ни е така подредена, че всичко, което е малко по-далече, да можем да го обиколим в почивните дни на Румен. На следващият ден ще бастисаме почивката на Вили и в последния, четвърти ден, ще имаме „свободно време“, да се оправяме сами из града. А сега – Оксфорд.
Това, което ме връхлетя внезапно, изуми и покори в Англия, беше шрифта, дизайна и визуалната комуникация въобще. Насочени са не само към джоба на хората, а към чувствата, съдбата на отделната личност или общност. Употребата им е уместна и точна. На мен лично сърцето ми се свиваше в сладка нега, но съм убеден, че това действа и на всеки човек, независимо от графичната му култура, радва му окото и облагородява. И най-важното: неусетно възпитава, променя към хубаво.
След време се замислих, как всичко е еднакво: стилът на къщите, дизайнът на такситата и автобусите, цветната гама и всичко останало. И едновременно с това присъства изключително внимание към детайла. Как успяват, гадовете? Едно възможно обяснение: британците са направили, да речем, къща по определен тертип и я променят само колкото да се различават съседните квартали или пък, ако технологии или финанси го изискват. Но подходът е неизменен. Нещото е направено, усъвършенствано и заковано вовек. А времето и парите се насочват към новото и актуалното. Стъпват на здрава основа и надграждат.
Така си мисля сега. А тогава на тихата уличка се отърках в странни плакати. „Шарено петно в пастелния пейзаж. Квадрати. Грамотен дизайн, адекватна типография. Браво! Ъ! Преустройство? Градски съвет?!“ Горе-долу това за две секунди ми мина през окото и акъла. Изтичах обратно и наснимах всичко. Останалата част от групата вече беше свикнала с въздействието, което може да ми окаже някоя запетайка насред улицата, та даже не спря. Да обобщим: някоя служба в Градския съвет на Оксфорд е сметнала, че трябва да има оградата и да се изпише на нея съответната информация. Дала е живи пари на дизайнер, който да свърши работата както си трябва. Очевидно комуникацията помежду им не е включвала „Да сменим този цвят с пембяно.“ И това работи: щом минувачите го възприемат нормално, четат и се информират, а не разпъват на кръст управата за преразхода на средства.
Малко по-нататък се вижда насред тревата нещо, дето нѝ е паметник, нѝ е стела, нѝ е тараба. Шаренѝя в топли цветове и едно голямо „Thank you!“. Реших да видя за какво чак толкоз се благодари в наши дни по английско и чета (почти дословно): „БЛАГОДАРЯ ВИ! За слънчогледите, оставени на стъпалата. За птичите песни и гледката към звездите. За доставката на сладък грах и домашен конфитюр. За съседите, които сега си говорят. За обгрижващите (не забравяйте да се погрижите и за себе си!) За мечетата по прозорците, които радват децата по улицата. За дребните услуги. За нашата улица, превърната в общност...“ и още много, за което се благодари. Пиша го сега и рева.
Надолу по улицата, буквално след 50 метра, минаваме покрай вход на детска библиотека, който би бил невзрачен, ако не беше разкошното графити с котарака от Алиса, Аладин и други приказни герои. Ха иди, че не четѝ после?
Хората в квартала са шарени и на цвят (имаше от всички бои), и на религия (освен църквите наблизо имаше две баяти джамии). В турския ресторант, където хапнахме вкусно, сред персонала бяха българска туркиня и пакистанец. Шаренѝя, ама общността е една!
Дълга разходка по улицата, в която преминаваме от жилищната част към по-старата университетска. Като казвам стара – не е палеолита, но там нейде. Архитектурата става по-каменна, после само каменна. Бял ролс-ройс развежда новобрачни. Всеки момент очакваш Хари Потър да се покаже. С Ирен не знаехме, че е сниман в Оксфорд, но защо ли се чудим? Въобще Хари Потър е по-важен персонаж за Оксфорд от кмета му. После се щракнахме пред неговия колеж.
Румен ни спира пред един „passage“. На руски буквално е „переход“, официално – „переулок“. Българите го наричаме с хубавата българска думичка „сокак“. Информацията на стената е обнадеждаваща и влизаме навътре. Там се оказва завряно, буквално стиснато и схлупено между градските стени кръчме. Кръчмето е висока топка, въпреки че тавана стърже главите на посетителите. Средновековен пъб, още един от любимите обекти на Румен и, бога ми, има основателна причина. Докато всеки си пийва, зяпаме по стените. Оказва се, че сред духовните ни предшественици са Елизабет Тейлър, Ричард Бъртън, Бил Клинтън и още много забележителности. Не се учудваме: греяното вино го бива. Много го бива! Всъщност то е само по себе си основание да дойдеш в английско през коледните празници. Лично аз му станах голям поклонник. На Ирен хареса, но по-малко. Смятам, че причината е в скоростта ѝ на пиене. Тя има навика да си ближе чашата цяла вечер, а идеята на греяното вино е да го гаврътнеш на три гълтока, докато е още топло. И да си вземеш още по едно.
След кръчмата минаваме през коледен зей-базар и магазин за сувенири, магнитчета, моливчета, Револют, „сори“ и „тенкю“. А аз се имах за културен! Сещам се, че безкултурието ми идва от това, че трудно си вдигам задника за пътуване. А има защо да се размърдаш: ето, плащането с телефона трябваше да дойда тук, че да го науча. Да спазвам Правилника за движение по пътищата се учех в Гърция, на коректност и грижа за другите – в Австрия, а на толерантност – по пътищата в Албания. Малко съм ходил, та затова остана много за учене. Повече трябваше да се пътува, повече!
На смрачаваме пристигаме на паркинга пред Бленхейм палас (ако го произнасям правилно). По лесно ще ми е да кажа, че дворецът е на Уинстън Чърчил. Не очаквах, че е бил чак толкова богат. Има обаче проблем: смрачава се. Има и втори проблем: няма билети. Само с предварителна продажба. А британците са учтиви („сори“-то не им излиза от устата), но строги и справедливи. Българите сме пък изобретателни и Румен паркира след 3-400 метра за един прекрасен залез, коледен базар с хубаво бренди, дежурното греяно вино, сандвич с немска наденичка и най-разкошната въртележка, която съм виждал на живо! Последно от вечерта навън е снимката, с която копираме сюжета на фотка на майка ми и баща ми. Татко я показал на дядо, а той, човек със строг морал, я погледнал и измърморил: „Тиберий, да я махаш тази порнография!“.
Сега осъзнавам нещо: почти винаги говоря от първо лице, единствено число. Толкова „аз“ малко ми накъртя и въобще не съответства на истината. Макар че не винаги беше щастлива от това, бяхме непрекъснато с Ирен. Просто аз съм по-експанзивен в изразяване на емоциите си, а и разглеждането на авиомузей или възторгването от някоя буквичка никога не биха ѝ хрумнали. На Румен и Вили също. От групата единствено аз бях с отклонения.
