София-Лондон-София. Ден 4, ден последен
Лични писанки и преживелици зад Канала • 29 декември 2024
Сутринта излизаме малко по-късно, но за Британския музей е все едно дали си два часа назад или напред. Все едно – трябват ти месеци. Кварталчето е тихо и спокойно и докато крачим към спирката, не мога да се спра да снимам къщите. Така беше и по времето, когато щраках по-активно. Виждам през визьора перфектния кадър и знам, че вече съм го заснел, но продължавам да правя дубли и натискам спусъка едно след друго. Сега е същото, само дето трябва да внимавам за батерията на телефона. Взех зимни обувки в куфара си, а се оказаха излишни. Ако вместо това бяхме взели енергийна банка, колко повече снимки с къщички, табелки и самолети щях да направя!
С Ирен заставаме на спирката възпитано и си чакаме автобуса. Аз зяпам през улицата кварталната английска библиотека: светла, просторна, с добра украса по фасадата (тук си спомням за нашите детски градини и обществени места преди 10-ти). На големина е горе-долу колкото Столична градска. Тази, дето остана да я има. Мдам.
Автобусът идва, но си стоим кротко на първия етаж. Вече сме се парили от таратор. Метро, прекачване и пак метро. Когато излизаме на повърхността, Музеят е на няколкостотин метра. В първите зали всичко е според очакванията, с малки тематични колекции. Съвсем друго и английско беше по-нататък. Как всеки го възприема, си е лична работа. На мен ми напомни за „Изгубеният свят“ на Конан-Дойл, „Господар и командир“ и книгите на Патрик О'Брайън. За времената, когато Британия е владеела моретата и след завръщането си в метрополията господата са подреждали колекциите си от екзотичната провинция и са правили доклад в Лондонско географско дружество.
„Залата на крал Едуард Еди-кой си“ (ако не бъркам името). Че то си е голямата библиотека, която е подарил. Библиотека е колкото 5 наши градски библиотеки. В настенните шкафове, подредени и номерирани, освен експонати, има и книги – вади и чети! А ако не те хванат, вземи и за мен. В стендовете в залата, са изложени колекцията от камеи на сър Томас Хикс и колекцията от минерали на сър Уилям Игрек. На мен ми беше по-интересно да чета табелките, отколкото да гледам експонатите. А достолепните господа очевидно са събирали тези късчета обработени камъни просто защото е красота. Овеяна от времето, но красота. Времето, епохата, източника са важни, но са започнали да ги събират, защото са красиви. Дарителите са потомствени рицари. Аз бих могъл да предложа само колекцията си от цигарени кутии. Впрочем, не се съмнявам, че уредниците на Музея биха я скътали грижливо в хранилищата си и моят пра-пра-пра внук щеше да прочете, че тези древни изображения са дарени от сър Ейсън Баръмов („сър“, щото там всички са сърове и сърки).
Навлизайки по-навътре, попадаме сред саркофази и фараони и даже малко копие на Розетския камък! До него има нарочна табелка, насърчаваща посетителите да пипат експоната. На пръв поглед всяко същество на възраст от девет месеца до 99 години първото нещо, което ще направи, е да попипа камъка. После си викам „Ехе! Ние сме в Англия!“ В Оксфорд видях пътен знак „Забранен десния завой, освен за колоездачи!“ Лично за мен като колоездач в София единственият забранителен знак е бетонна стена, издигната напреки на улицата. Свят широк, хора всякакви!
Информацията не може да бъде усвоена за един следобед, но духът може да бъде доловен. Експозицията може да се види в албуми, в Интернет. Може би трябва да го пробвам, защото този следобед стигнахме само до Древна Гърция. На бегом.
По смрачаване излизаме с Ирен и се насочваме към мястото на срещата ни с Румен и Вили. Вървим пеша, защото има време, защото е приятно, защото зяпаме наоколо и снимаме, защото има базари с греяно вино. По-отблизо се запознаваме със Ситито, Лондон и Тауър бридж, крайбрежната улица и миноносеца на Негово Величество Белфаст. Тази вечер ще има прощално тържество, а утре бръмчим обратно. В душата си вече сме си тръгнали.
Летище Гатуик и дневен полет високо над облаците. Да е жив и здрав Румен, ама ме е турил до прозореца. Така ѝ се пада на Ирен, като не харесва самолети. Или за нещо друго. Не знам за какво точно, но така ѝ се пада.
В София се изнизваме бавно в тарапаната на летището и пак сме у дома.
Две неща за финал. Първото: за сетен път се потвърждава, че е правилно да пътуваш не „някъде“, а „при някой“. Румене и Вили, благодарим ви за гостоприемството, за грижата, за страхотните емоции. И отделни благодарности на Румен за това, че беше душата и сърцето на компанията! Сори, дами :)) И второто: това Москито в мащаб 1:72 лети над работната ми маса в Оряховица. Пак толкова симпатичен Спитфайър е разперил криле над работното ми място в Софе.
Мини-пътешествието ни приключи.
<< iСамардала
