Дневниците на дилетанта 2. Фалстарт

Фалстарт, според Валерката Цветанов, е старт, с който не можеш да се пофалиш. Парапланеристите имат набито око и остър език, та нека приемем дефиницията за меродавна.

 

Фалстарт, според Валерката Цветанов, е старт, с който не можеш да се пофалиш. Парапланеристите имат набито око и остър език, та нека приемем дефиницията за меродавна.

За да направиш фалстарт трябва първо да стигнеш до старта. Тръгваш от Софе строго на изток по подбалканския път. 170-80 километра омайни гледки и палави завойчета. Непосредствено след входа за Сопот (Вазовския Сопот, не другия! Този с Радиното училище и метоха, дето се е крил Апостола. Този Сопот!) следват наляво километър-два до кацалото. Има още 20 и нещо минути с лифта и последните 2-300 метра с раницата с крилото на гърба. Тия, последните, са най-гадните, особено ако си прекарваш животеца зад бюро и единственото, което разтупква сърцето ти, е чаша еспресо. В края на краищата авиацията: голямата, малката и даже нашата – шушляковата, е много седнало занятие, чак до изтръпване на задника. Затова, когато се качиш горе най-сетне, е в реда на нещата да поотдъхнеш, уж че се заглеждаш в красивата гледка, а гледката е наистина без думи – иди и виж.

На старта постепенно оставаме тримцата: Гейл, Джеймс и моя милост. Гейл: британка, глас хрипкав та чак хрупкав, чепата, ръбата, даскал в началния курс, дистрибутор на наркотици, много наш човек, но излитанията хич не ѝ се получават. Джеймс: шотландец, който говори по-добър английски от кралицата, жив Шекспир, с коса, заради която всяка жена би убила – права, руса, дълга до кръста, свенлива усмивка, откъм умения по катерене – полумаймуна-получовек и откъм поведение – воин-монах. Моя милост: очи сиви, почти сини, особени белези – няма.

С Джеймс сме се наканили да летим заедно, но чувстваме някак си ангажимент към другарката Гейл. След фалстарт разгъваш крилото наново, проверяваш върви, туй-онуй. С една дума не е лошо да има човек покрай теб. И двете момченца съвестно помагаме на девойката, чакаме с нея челния вятър, подвикваме. Съучастваме, с една дума. И пак фалстарт. Опит за шега:
– Гейл, навярно е много полезно да имаш двама мъже на старта до теб?
– Не двама мъже, а двама ДЖЕНТЪЛМЕНИ – отговаря дамата и ми захлопва устата. Завеса.

Фалстартът е много повече от издънка в летателното изкуство. Фалстартът е молитва, която не е достигнала до Бог. И има много значения.

 

Април 15, 2006.
На старта сме се сбрали на седянка учащи се, полузавършили и новобранци пилоти. От време на време излитат тандеми и състезателни крила, демек – най-знаещите и можещите. Веднага след като се отлепят от баира, крилата почват да се гънат и мачкат с припукване като прясно опечена баница. Условията са… интересни. Ако нормално въздухът наподобява ленивото ламинарно течение на река в равнината, тук-там завихрено от някой камънак, то сега е бурен планински поток от вряща вода – към силния западен вятър се добавят балони топъл въздух, които пролетното слънце изпраща нагоре от нагретия склон. Красиво, свежо и турбулентно – мамата си трака.

Седя си на раницата, пуша и решавам главния човешки въпрос: да бъда или не?

Условията са наистина сериозни. Засега никой не се е пребил, но това е въпрос на време. Очевидно. Мисля си, че ако успея да направя добър гръбен старт (не го мога), ако вятърът помогне малко, ако, ако… и дано, може и да успея да излетя. Успея ли – проблеми няма. Както се казва – никой още не се е ударил във въздуха. Веднъж да излетя – от там нататък лесно!

Не че се геройча, но съм се качил на старта да летя, нали? А не да си чопля в носа. Това – едно. Две – не обичам да слизам с лифта. Имам си крило – нека то да ме свали. Три – ако почакам още малко, няма да стане по-лесно, а напротив – условията стават все по-силни с изкачването на слънцето. Така че какво повече има да се мисли – крилото вън от торбата. Шашки вън и сеч до второ нареждане.

Готов, изчаквам правилния порив на вятъра и стартирам. Той поривът си е правилен, ами нали аз съм хванат от гората, явно нещо някъде съм кривнал с командите. А това са над 25 квадрата площ при силен вятър. Другия път, когато едва пребориш плажния чадър на морето (около два квадратни метра), се сети какво е да те влачат и замятат двайсетина такива чадъра по баира. Цялостното впечатление е „Ихуууу! Ъх! Опс! Ъ! Баси! Дръж, дръж!“ и изведнъж се озоваваш здраво седнал на пета точка, запъхтян, някой ти тегли майна за това, че си му скъсал крилото (а би трябвало да те черпи, че не си му дал да излети него ден). Фалстарт! Страхотен, разкошен, грандиозен. Фалстарт! Адреналинът бълбука нагоре-надолу из целия организъм и ръцете треперят: време за цигара. За цигара и за мислене отново. Все същия, на Хамлета въпроса: дали да излитам или с раничката такър-такър, надолу накъм лифта.

Аргументите са същите като преди, плюс някои нови, още по-умни. „Още един опит и ще успея. Ти само си почини малко, събери си акъла. Следи поривите. Ще стане. И мъничко късметец…“ Помъдряването е въпрос на години, а не на половин-един час и три-четири цигари. Пък аз мисля не повече от час. Ето защо след малко Светът съзерцава Асен как се отлепя доволен от хълма и турбуленцията му казва с мазна усмивка „Добре дошъл в клуба!“.

Твърде шашнат, за да усещам каквото и да е, се опитвам по-бързо да се отдалеча от старта. Във въздуха не може да се удариш, но ако се измахаш в баира, ще е по-лесно да ти метнат две-три лопати пръст, отколкото да те остържат. Отдалечаваш се криво-ляво и се започва един друсан кебап, дето и на брат си да не го пожелаеш, дето викат перничани.

В нормален полет човек лети, лети, па струйка топъл въздух го повдигне, па после го спусне. Влезе в термика, повърти се там, но може да излезе по всяко време на спокойно. Казано с една дума – по правило спокойният въздух е правило, а турбуленцията – изключение. Това е в нормален полет. В полет, в който си излетял след лоботомия, всичко е друго. Силният вятър, балоните образуват такъв гювеч, в който напред-назад и нагоре-надолу са имагинерни величини. Субективно се усещаш грахче в тъпан и нито за един шибан момент не можеш да кажеш „тук съм и тук стоя“. Отчаяно искам за три секунди поне да имам спокоен, праволинеен полет, без това лашкане, мятане, климбичкане и бълничкане из въздуха. Започва да ми се вие свят, а това е много противопоказно за целостта на организма. Пречи на активното пилотиране.

Активното пилотиране е идеята чрез реакция на промените в условията да запазиш спокоен, праволинеен полет. Само че в момента имаме по-скоро „активна реакция“ – намерението да запазя формата на крилото над главата си. Да остане крило, а не намачкана топка.

В резултата на чист късмет и кристализирал инат излизам от баира над равнината и… Много. Искам. Да кацна. Много!

На сто метра от мен сексапилно боядисана пембяна бангия слиза към земята без никакво усилие. За пръв път завиждам на някой с по-калпаво крило от моето. И така, имам да решавам две задачки: да се изнеса поне 200 метра напред, та кацалото да е точно под задника ми. И още: да сляза културно 800 метра, докато отдолу непрекъснато ме бутат балони.

Отварям кратка скоба: крилото ми е проектирано да лети с определена скорост, да речем 30 км/ч. Това е скорост не спрямо земята, а спрямо въздушния поток (важно уточнение). Затварям скобата.

Явно скоростта на вятъра е около 30 км/ч, защото практически стоя на едно място. За да дръпна малко напред трябва да натисна едно такова специално стременце под сбруята ми, което намалява ъгъла на атака (Ама учете аеродинамика, бе, хора!) и крилото тръгва малко по-бързо. Идеята е спийд системата да ме изстреля малко напред. Цената на безплатния обяд е, че така крилото става много по-податливо на сек'ви видове колапси, сгъвания и намачквания. Но друг вариант няма. Затова леко-нежно-половинчато опъвам стременцето. С едното око и задника си следя крилото (задникът е по-важен при летенето), с другото око – кацалото. Секунда, две… половин минута и съм точно отгоре, готов като квачка в полог да се наместя над полянката. Идва втората част от плана.

Има една такава смешна фигура, която се нарича „уши“. В нея крилото отпред погледнато прилича на телче за телбод – П-образно, а отстрани погледнато краищата на крилата са клепнали като слонски уши. Крайният резултат е, че носещата площ на крилото е намалена двойно и тройно и то започва да пропада. И ти с него. Лошото е, че губиш възможност за всякакво управление (командите са изнесени на края на крилото). Добрата новина е, че докато е с уши, крилото е брутално стабилно и НЯМА нужда от управление. Така е на теория.

Точно в този ден, точно в този полет, теорията нещо приклекна. Малко-много се разбираме с крилото ми какво следва. Аз му казвам кога искам да излетя, да вляза в термика, да порея, да кацна. То пък ми казва кога ще ме слуша и кога е готово всеки момент да се сгъне на войнишка скатка. Според мен е честно. Та точно в „уши“, в тази най-стабилна от всички стабилни фигури, моят „Едън“ ми казва „Брато, готви се.“ Едно особено разклащане, усукване, точно колкото да излезеш от ушите и да го оправиш да си лети „спокойно.“ После пак уши и пак „Брато!“ И така, докато наближим майката-земя.

Там идва наред следващият екзистенциален въпрос освен „Ту би ор нот ту би?“ Преди време бяхме питали (десетима зелени като прясно боядисана пейка ученици) Ицо как да разберем кога сме в опасност. „Имаш реален проблем, ако направиш повече от една сериозна грешка.“ Повечето отговори в парапланеризма, между другото, имат и пряко отношение към живота въобще. Летателен дзен.

Та ето сега, щастлив и доволен, се запътвам към втората си сериозна грешка. Полянката за кацане се намира зад един склон, който в случая играе ролята на гилотина. Прави завет. И приземявайки се, попадам в зоната на този завет. А крилото ми иска да лети с 30 км/ч. Винаги. Затова, когато навлиза (20-30 метра височина) в зоната на този завет, въздушната му скорост намалява скокообразно от 30 на 0 км/ч, а то си иска неговите 30! И се стрелва напред, и закопава надолу, защото е вързано за мен, милото. Вървите го държат. Изпразва се, губи форма и се сбръчква преди окончателно да стане на топка.

Реакцията е единствено възможна от типа „ръчки в гъза“, тоест правя всичко възможно да задържа въздишка от полъх в крилото, така че да запази формата си и да запази мен – тъпака, който каца в ротор.

Беше. Искаше се малко време да си разкача другарчето от храста, който бях гушнал. Интересно състояние е. Чух как чичо Петко се опита да продъни покрива на манастира. (На снимката в началото е именно той. И покрива.) Не видях как Пацо от Варна, ако беше котка, би се простил с поне три от деветте си живота. После го заприказвах. Рядкост е да си говориш с човек, който е говорил със смъртта си.

Та… фалстарт. Дали когато ти заметне крилото или успееш да излетиш?

 

И още един, за късмет.

Учебният баир в Дъбене, денем, но толкова късно денем, та вятърът е обърнал откъм Балкана и трябва да се излита на север. Ицо ще „излита“ за пръв път ученик. Ученикът, между другото, е толкова излязъл от ученическата възраст, че няма да се учудя ако е професор. Висок, слаб, леко приведен, някакъв прототип на Дон Кихот, държи коланите на крилото сякаш ще го ухапят и въобще – излъчва нелепие на талази. Също – вълнение и страх. Чак коленето му се тресат, а гласът прекъсва. Опитва да излети и, естествено – фалстарт. Коленете му вече играят кючек, и едва се различава какво казва. Пробва пак.

Не знам на кой път излетя, но честно и почтено, през вълнението си, през страха си – излетя. Въпреки играещите колене. Щото имаше кураж.

 

<< Поделение 28810Д. 12. Фасове • видимото • >> Дневниците на дилетанта. Кръв и сополи]]