Кръв и сополи

Антиколедно, та чак морско Още малко безобидна графомания :))

Шляп. Шляп. Шляп.

От плажа на Василико до островчето на малкия фар не е много, но всяко разстояние, по-голямо от 50 метра, ми е досадно за плуване и затова води накъм размисъл.

Шляп. Шляп. Шляп.

Доста неща съм хващал и пускал в живота си, и продължавам все така. Специалист по вихреното начало, рязкото задълбаване в темата и после… хоп!, оказва се, че пак не е Слава богу. Че е било увлечение, хоби, тръпка и залитане (понякога с ожулване на коленете).

И така, от известно време тази дума ми се върти в главата. Че съм дилетант. Дилетант. На пръв крив поглед много обидно е някак си. Нещастник. Някой дето поназнайва нещичко, но не може да се мери с големите батковци. Вечно начинаещия. В интервала от пълен профан до майстор дилетантът е под средата. Това – ако си мерим пишките във вид на умения. Наскоро ми хрумна, че скалата може да е и в четвъртото измерение, времето. Майсторът е човек, който цял живот не е отмествал фокуса си от едно-единствено занятие, копал е на едно място, но все по-дълбоко. Там, където всеки удар с кирката струва години усилия. Дилетантът е пич, който за това време е сменил 16 места, всяко от тях е препикал, колкото да не е без хич и колкото му е било интересно. Този начин на живот има минуси, наредени един до друг като гнили зъби. И един само плюс.

Всеки път започвам наново. И гледам и осъзнавам с изумлението на новородено. И затова…

Шляп. Шляп. Шляп.

Ръката се изнася напред и после загребва отпуснато, като разлято по водата олио. Това е цаката на ефективното плуване, бързо и без усилия – да те мързи, да си вода. Слънчевите лъчи дълбаят морето и изчезват на метър-два под мен. Понякога има медузи мънички, ефирни, съставени сякаш от светещи в различни цветове нишки. Виждаш ги, без да ги усещаш. Красиво, с една дума.

Под мен е дълбоко, не мога да стигна до дъното, но то може да стигне до мен много лесно. Теоретично. На практика – твърде много почитам и уважавам стихията вода, за да я подценя.

Още няколко шляпкания и стигам плитчините на островчето. Вечните ловни полета на гмуркача за попчета. Релефът е дащен за постепенно раздишване. След повече от 15 години пушене не мога от раз да стигна дълбокото. Затова се започва от плитката, живата слънчева вода с много водорасли и никакви рибета. Постепенно стигам до местата, където жълтозелената дълбочина приглушава слънцето и се лепвам за дъното. Колкото по-близо, толкова по-голям е шансът да забележа едрите попове, излегнали се като подводници до скалите.

Попчетата се търсят близо до камъни или скали, където могат бързо да се покрият, ако ги притесниш. А за да не ги притеснявам, движенията са едва-едва. В крайната фаза на дебненето, когато съм на половин стрела разстояние, мърдам само с уши и кутретата на плавниците си. Харпунът се самонасочва и… нежен изстрел. В момента, в който избухне фонтанче от пясък на дъното – рязко гмуркане и прихващане на рибока да не избяга. Остриетата за попчета са тризъби, от меко желязо и символични контри, та не разчитам на тях особено.

Изплувам нагоре (по-бавно от мехурчетата въздух), сменяйки климатични пояси и температури на водата – от клинча на дъното, до „чорбата“ горе и с рязко издухване изхвърлям китово фонтанче от шнорхела. Внимателно размотавам вързулката с ръждив пирон накрая, на която нанизвам горките жертви и добавям новата порция вечеря за фамилията. Това си е тарзанска работа – да ловиш живо животно, за да папаш ти, жената и детето.

Час-два, максимум три – за толкова стига телесната топлина и трябва да излизам. Иначе: първо започва да трепери тялото, после се разтреперват краката, лявата ръка и най-накрая – дясната. Тази, която насочва харпуна.

Едни по-енергични шляп-шляп и скоро съм в плитките води на заливчето. Махам шнорхела и усещам как ми е огънал ченетата, та не мога да си стисна предните зъби. След час ще се оправят. Свалям маската и я изплаквам – вътре има вода, сополи и кръв от синусите. Измивам си лявото бедро от рибешката слуз – там при плуване се търкат нанизаните на връвта попчета. Събувам плавниците и ходилата ми, блажени, се заравят в ситния пясък. Изправям се с все такъми и улов и прецапвам до горещия пясък.

Това е едно стандартно гмуркане за попчета на малкия плаж в квартал Василико, град Василико, бивш Мичурин, понастоящем Царево.

„Стандартно“ ще рече всяко гмуркане, от което се махне това, което го прави уникално в поредицата уникални гмуркания. Но всеки път има нещо различно и особено. Понякога научаваш нещо ново. Понякога усещаш нещо ново. Или получаваш скъп дар.

— Какво ще ми завещаеш, ако останеш на дъното? – Тиберий, по-големия, тренира напъпилото си чувство за хумор и демонстрира прорицателски способности. Дошъл е да ми прави компания до носчето, откъдето влизам във водата. Ухилвам се и се екипирам. Плавници, маска, шнорхел, харпунът – закопчан за плувките.

Шляп. Шляп. Шляп.

Стигнал съм до „поповите полета“, няколко рибки вече са нанизани на връвта и се издигам полека след поредното потапяне. В тази част водата е жълтозелена, помътняла от нацъфтелите водорасли, затова отвисоко не може да се различи дребен предмет или рибок, но пък си изграждаш маршрута за следващато гмуркане: „след онова светло петно ще се открият дребни камъни, до които обичат да лежат ято хитри попчета“ или нещо от този род.

Изведнъж обаче виждам нещо ново: по-тъмно от пясъка и кръгло. Опс! Нима? Вече се срещнахме под водата с една морска котка, която изникна неочаквано пред мен в бистрите води на заливчето южно от „Нестинарка“. Глътнах си езика, разбира се, а рибата се врътна на 180 градуса и изчезна. Мислех си след този случай да си нося в банана на кръста и едно острие за големи риби, ако пак се засечем. Една патка мислила, мислила.

Та сега, след като се гмурнах лекичко, колкото да се уверя, че това е наистина морска котка, и то голяма, изпитвам горко съжаление, че нямам необходимия връх. И нож нямам. А рибата е там, под мен. Размишлявам трескаво. Ако я приближа много, ако стрелям отблизо, така че стрелата да има голяма пробивна сила, ако уцеля някое жизненоважно място от рибешката анатомия… И то точно на този ден… С една дума – има шанс.

Сърцето минава в режим на излитане и съвестно раздишвам, за да наситя кръвта си с кислород. Не знам колко време ще се наложи да прекарам долу. Поемам последна дозирана глътка въздух, превъртам се във водата, тихо се гмуркам и бавно размахвайки плавници се потапям в дълбокото. Там е! И още по-бавно продължавам надолу. Придвижвам се по течението, без тласъци, контролирам всяко мехурче – не дай си боже да избълбука. Старая се да не мисля за рибата, за да не ме усети; да се движа много бавно, отпуснато, като нежив. Вода във водата. И острието на харпуна всяка секунда се доближава с милиметър-два до целта. Колкото по-близо – толкова по-сигурен ще е изстрелът, колкото по-близо – толкова е по-голяма вероятността да я подплаша.

Сега.

Изстрел.

На дъното избухва тайфун от пясък, от който стърчи и се мята лудо краят на стрелата. Рибата е много силна и 100% ще се освободи, ако не направя нещо. Единственото, което мога да направя, е да хвана стрелата и да я натискам надолу, докато морската котка умре, като не забравяме, че сме на нейна територия – тя си диша, макар и простреляна, докато аз стискам дъх и изчерпвам запасите от кислород в кръвта. Въобще много мислене пада в моментите, когато адреналинът те пришпорва. „Дали се уморява вече?“ Не. Натискам. „Колко още мога да издържа?“ Имам време, но трябва да решавам, преди да настъпят предпоследните секунди. До тогава трябва да съм измислил какво правя и да съм го направил. „Нож?“ Нямам, нямам. „Мислѝ!“

Тук е времето да кажа, че нямам абсолютно никаква представа що за добитък е това морската котка. „Котка“ ще рече, че не е съвсем безопасна, може би има зъби, нокти, що ли. Засега обаче владея положението. И мисля. План. Докато удържам на дъното рибата с дясната си ръка, да плъзна лявата по разтърсващата се стрела, докато напипам хрилете, така че да не може да ме ухапе, пък после да се мята колкото си ще. Моя ще е.

Всичко се развива за секунди, наистина, но адреналиненото време има свойството да се разтяга колкото ти е необходимо. И докато лявата ръка отива надолу, забелязвам как от пясъчната вихрушка се извива опашката на рибата и шиба яростно стрелата едно след друго. „Защо с опашката?“ Ръката ми потъва във вихъра и изведнъж силен удар под лакътя. Усещането е, че са те халосали с нажежен електрически кабел. Веднага захвърлям стрела, риба и тръгвам нагоре.

Издигам се стремително към морската повърхност, обляна от слънцето. Няма болка, няма уплах – това е заради адреналина. Само изпитвам благодатта да съзерцавам безкрайната красота на кървавата завеса, която започва от лакътя ми и се размива във водата. Тъмна, с накъдрен от турбуленцията край. Плътна и категорична в началото и след половин метър разтваряща се в слънчевата светлина. Необятна, лично подарена ми красота.

Изплувам. Прецапвам до най-близките скали и излизам на тях. Тежка, червено-черна кръв пада на капки и струи по камъка. Слънцето я кара да блести и да прелива цветовете си червени. Най-красивото червено, което съм виждал някога. Дишам отново. Слънцето ми пари раменете, а в очите ми е още онази завеса.

Това е, горе-долу. Останалото нямаше тази острота на впечатленията.

Помахах, помахах с плавник някой рибар да дойде и ме откара на плажа, ама ядец. Сетих се вече, пък и бях го видял, че морската котка атакува с шип на опашката, от който и досега си ми стои белега. Сетих се, пък и вече усещах, че освен шип, има и някаква отрова, защото лявото рамо почваше да ме боли, та вместо да чакам, преплувах от островчето до плажа, където добър човек ме откара с буса си до поликлиниката. Гледах да му оцапам само пода на колата. Два-три шева. Инжекция. Чаша водка, сложена на столче до хамака, в който си чета книжка. Завладяващо спокойствие. И синия залив в краката ми.

Един дълъг, невероятен ден. Петък, 13 август и много добре помня датата, защото беше четиридесетия ми рожден ден. С най-разкошния подарък, който съм получвал. А оттогава Тиберий като рече нещо подобно, го карам да се плесва три пъти през устата. Красотата си е красота и изживяването си го бива, но „хорошего понемножку“, както казват руснаците.

 

<< Дневниците на дилетанта 2. Фалстарт • видимото • >> На телевизор