Дневниците на дилетанта 3. Струма. Сопот. Снимки

За ситуации, в които никога не бих попаднал, за хора, с които иначе не бих се запознал, за много по-пълния ми живот благодаря на Нейно величество Фотографията.

Дневниците на дилетанта 3. Струма. Сопот. Снимки

Фотографията винаги е била гъдел за човека. Всеки от дебил нагоре може да натиска копчето и да твори. Още повече навремето всички поголовно правехме арт (без да го знаем), щото снимахме със Смяна-8, а по-гъзарите – със Зенит-3. Още го имам този апарат, че и работи даже, нищо, че е по-стар от мен. Но апарата не е важен за арта. Важното е, че снимаш на лента, черно-бяло. Сега новия Айфон има три камери и повече пиксели от населението на България. Нещастници! Нека ми направят телефон с обектив Хелиос-44, черно-бяла едрозърнеста лента и кадър 36х24. Тогава ще ги призная.

Начи лента е равно на арт. Другият начин да манифестираш, че си профи щракач, е обектива. Навинтваш на апарата един Никор 70-200/2.8, да речем, и вече можеш да ходиш на лов за слонове или да спираш движението в столицата, без да си Бог или катаджия. Хора, които биха прегазили собствената си баба за безплатно, спират, застават мирно в шпалир на улицата, изчакват да натиснеш спусъка и да махнеш с ръка небрежно „Моля, минавайте“. Има и още варианти: монообектив; за техноманиаците – думата „боке“, която се произнася и пише с придихание и след това настъпва оргазъм.

Тук не говорим за такова снимане. Завиждам на хора, които заради хубавата снимка биха жертвали един живот и половин царство, но не съм от тях. Аз съм от дилетантите, за които снимането не е самоцел, а път към Интересното. Когато си купих първия истински фотоапарат, проведохме 10-секундни преговори с Макаров, в резултат на които двете страни се споразумяха за следното: едната страна ще води другата страна по баири, реки, езера и други места за цамбуркане, а другата страна ще снима и ще предоставя на едната страна снимките. Имаме сделка.

По принцип снимането е вълнуващо занятие. В кадъра се изрязва излишното и остава концентрата на това, което искаш да покажеш. Толкова е наситена емоцията, че понякога рева. А снимането на рафтинг по Струма е с една чушчица по-люто.

За да вземеш изпит, задължително е да се явиш на него. При снимането е същото – трябва да си на правилното място в правилния момент. Не че ако си там и тогава ще направиш хубава снимка, но без да си на място и навреме – ник'ъв шанс, дори и теоретичен. Затова пришпорвам Фиата по завойчестото шосе, изпреварвам на косъм (не се хваля с това, правя си самокритика) и в следващия момент удрям спирачки, аварийки и се шмугвам в ушенце точно след завоя. Колко ли псувни отнасям... Но друг да му бере гайлето. Изскачам от колата и се суркам надолу към бързея. Скок-троп по камънака и трябва да си намеря хубаво място, преди рафтовете да са се показали. Кацам на едно дърво и чакам. Задават се от завоя. Сега е времето за добро фокусиране, правилно подбрана скорост, добра композиция и игра с вариото. Рафт първи, втори, трети... Бегом нагоре по баира, хлопвам вратата на колата и газ по завойчетата до следващата „точка“. По трасето има пет „точки“ за снимане, плюс полянката, на която рафтовете пристигат и от тях се изсипват наквасените, заредени с адреналин пасажери. Лодките се товарят на буса и отново нагоре, към началото на маршрута. И така 4-5 пъти на ден. Сред природата, грохота на придошлата Струма и опияняващия въздух. Така беше, докато не му хрумна на Макаров да си прави календар, за което трябваха и снимки от каякинг (в спокойни и бели води), маунтин байкинг и други чужди думички, сред които и параглайдинг.

И ето, в едно хубаво априлско утро се натоварваме в колата и поемаме към Сопот. Идеята е да летя и да снимам от въздуха. Всичко е желязно уговорено: чака ме крило и пилот. Малка скоба: на тема парапланеризъм бях в блажено неведение за всичко. Мамина гугутка, току-що прогледнало котенце, пълен профан и следващите редове са писани именно от тази личност.

Стигаме до паркинга на сопотския лифт, където гъмжи от младежи с огромни раници, слънчеви цайси и белозъби усмивки и се потвърждава за пореден път, че Макаров е антитеза на организацията, гений на хаоса. Желязно уговорения пилот е излетял и кога, и дали ще се върне – един Аллах знае. Е, като не става – не става. Решаваме да се качим на старта и да снимам излитащите пилоти. Купувам две бири, защото „Може да потрябват“. Това докторите (Макаров е доктор, верно!) навярно специално ги учат на огромната убедителност, която излъчват с всяка думица. Оставам с впечатлението, че бирата ще е животоспасяващо средство, но как, по какъв начин – идея си нямам. Докато се подготвяме за лифта, плановете за пореден път се сменят на 360 градуса. Намира се и пилот, и крило, и се договарят условията.

Пилотът се казва Емо, има вид на надрусан и на всеки въпрос отговаря след дълго взиране към небето с извита настрана шия, сякаш се допитва до Господ.
— Какво ще ти дължа за полета? – очевидно е, че въпреки красивите ми очи нещо ще трябва да се плаща. Кротък поглед нагоре.
— Бирата, която ще изпия след като кацнем. – пауза – И снимки.
Тази точка в графика ме радва до немай къде. Ще има и кацане, йе!
— А за крилото какво трябва да се плати?
Отново справка с Всевишния.
— Снимки.

Така след половин час се озовавам сред тълпа пилоти, които минават инструктаж преди състезанието. Аб-со-лют-но нищо не разбирам. Емо ми е казал да следя за фразата „прозорец за излитане“. Тоя човек има трогателна вяра в интелекта ми. Най-сетне чувам сакралните думи и припкам надолу по склона да му съобщя цифрите преди да са се изветрили от главата ми. Заварвам трескава подготовка за излитане, т.е. Емо само дето не заспива докато опъва някакви връвчици и едно голямо платно по тревата. Той заспива, а аз... Имам снимка от тогава – овързан в сбруята, изправен, с израз на Спасител на Вселената, концентриран като преди космически полет, гушнал чантата си с фотоапарат и обективите. Очаквам инструктаж, ама надали. Единствената точка е „тичай бързо и не спирай, дори и след като излетим“. Тичай, ама как да тичаш, като отзад те спъва огромното крило и тъпчем на място като добитък по нанагорнище. Нейсе по едно време олекна и спринтираме, докато се отлепим от земята и виснах от сбруята с грацията на току-що проснати гащи. Емо подкара крилото нанякъде, аз се ослушвам, под задника ми – въздух, скали и треволяк. И докато се ослушам, изведнъж завихме рязко наляво и някакъв пискун току до ухото ми започна да кудкудяка „тяу-тяу-тяу“, кога по-бавно, кога по-бързо. Е, не е честно! Въртим се сякаш куче си гони опашката. Все очаквах да изправим, но се оказа даже, че трябвало и да „помагам“, ще рече да се извъртя наляво в сбруята. Как наляво, щом вися като суджук на прът.
— Ама ти защо не си седнал? – защо ли, наистина. Не съм се сетил явно, не съм го доизмислил. Нямал съм гениален проблясък. Оказа се, че в сбруята можело да си намърдаш задника, така че да е даже удобно. И да „помагаш“. Вече мога да се съсредоточа напълно върху въртенето в постоянен завой и неизбежното завиване на свят и прилошаване.

Чудех се, когато се издрайфам, дали ще уцеля склона под нас с разпънатите навсякъде крила и се сетих, че съм се качил горе да снимам. Вадя апарата и поглеждам през визьора. Не беше важно какво попада в кадър, но концентрирането в нещо странично помогна да се оправя със световъртежа. А после почнаха да излитат един след друг състезателите и се озовахме сред супа от шарени крила, поне стотина на брой. А това си е гледка, честно казано.

Отначало се притеснявах да не се блъснем с някой; от това, че внезапно ту отляво, ту отдясно пропадах и се чуваше рязък шум като плясък от шамар. После реших, че или ще се побъркам да ни мисля дали ще оцелеем, или трябва да подходя прагматично. „Аз съм куфар и съм тук за снимане, има си пилот и той е тук да управлява цялата таз чудесия. Всеки да си гледа работата.“ И два часа се шматкахме из небето. Емо сегиз-тогиз ме светваше на нещо. Научих, че пищялото, дето ми досажда, е за добро и пиука, когато се изкачваме нагоре. Посочваше ми някои моменти от състезанието и ми ги обясняваше. „Ето това долу са двойка французи, които стържат по склона и търсят термика. Те, французите, все в група летят.“ Дреме ми на шишарката французи ли са или ескимоси, аз виждам само две елегантно нашарени крила на фона на ръждивия пролетен склон с тук-там още неразтопен сняг и... щрак. И от време на време, като един класически Мефистофел, се навежда напред до ухото ми: „Ето това е свободата. Усещаш ли?“ И не, наистина не беше скучно. Нито студено, да е жив и здрав Макаров, дето ми даде пухенката си и ветровката.

Мина време, колкото мина и Емо рече, че ще кацаме, защото се бил уморил. Може. Да кацаме, щом трябва. Аз снимки бях направил от тук до края на света. Ама бил силен вятъра. Мърмореше си още нещо под носа. Как ще отминем старта и тям подобни. Аз, в ролята на куфар, нямах никакво отношение към неговите грижи, докато изведнъж не станаха и мои. Както си летяхме, Емо зави, после още, и още и изведнъж крилото се завъртя като прашка, земята застана право срещу нас, а-ха да ни удари в челото, и въздуха забуча и засвири. В първия момент си гълтам езика и се чудя – да пищя ли, да мяукам ли, що ли? Категорично нищо геройско не ми идва, та започнах да викам с пълно гърло, за да не се пръсна от емоция. То пък отдолу се чувало. Ама не ми се смяха, де. Напротив, похвалиха ме за снимките, и че съм бил образцов пасажер (не съм се издрайфал), потупаха ме по рамото, снимаха ме пред знамето и ми позволиха да им накупя бира толкова, че да се удавят.

А снимките действително станаха читави.

 

Дневниците на дилетанта 4. Някои особености на парапланериста << • видимото • >> Поделение 28810Д. 12. Фасове