Дневниците на дилетанта 5. Парцели под водата

Накратко: къде отива човек след като се потопи под вода близо до Царево.

На сушата човек вижда повечето неща през очите на другите, чрез книгите, които е прочел, филмите, които е гледал. Както казва дон Хуан – другите му дават „обяснение“ на света. Веднъж на село ме затвориха в избата, за наказание. За наказание и назидание. Наказание. А стига! Оскъдните лъчи прашна светлина превръщаха кораба за вино във вехтозаветния Ковчег. В него изрових щикове от втората световна – дядо ми е бил в Сърбия с Корпуса. Висящи от прътове парчета лой и суджуци; проблясващи по полиците в дъното шишета вино и буркани, строени в редици; окачени по стените ръждясали сърпове и потънали в прах паламарки; яки масивни греди, понесли върху себе си каменната зидария и товара на годините. Веднага се почувствах коктейл от Том Сойер и Индианеца Джо, защото това са ме учили и това съм чел.

В среди за обитание и местенца, където не е чак толкова гъчкано, нямаш под ръка обяснители и се налага самостоятелно да проглеждаш, да чувстваш за пръв път. Има места и ситуации, които скоро влизат в рамките на обичайното. Средностатистически за попчета се гмуркаме на два до пет и нещо метра дълбочина. Долу светлината е приглушена, жълтозелена (през август водораслите цъфтят), а дъното е сякаш заринато с прах, оставен от повлекана домакиня. По него има черупки от миди и рапани, камъни, водорасли тук-там, попчета, понякога някое и друго парче изгнило дърво. Това е обичайното и нормалното, но ушичките ти са толкова щръкнали, че малко нещо в повече и вече става загадка.

Лично аз се шашкам от каквато и да е следа от човешка дейност под водата. И нямам предвид пластмасова кофичка. Около островчето на фара на Царево, в подножието му, в самото му подводно подножие, се е катурнала, изкъртена от вълните, старата кула на фара. Странно е колко не на място стои фермата от стоманени профили сред водораслите и рибките. Всеки път подхождам към нея с респект, но не мога да я пропусна – точно под кулата има прекрасно пясъчно дъно и скала – любим попски курорт.

А веднъж в обход за нови ловни територии на южния нос на „Нестинарка“ видях щръкнала от дъното масивна верига. Десетина тежки звена необяснимо стърчаха вертикално нагоре. На момента ми се изправи косата и взех да си мисля за потънал кораб или подводница (пълна глупост, разбира се – дълбочината е малка), за останки от закотвена мина (пак пълна глупост и пак поради същата причина). Знам, че нямаше нищо опасно около тази верига, ама знам също, че няма таласъми в тъмното, пък колко пъти ми се е привиждал зъл разбойник в ъгъла на входа. И досега нямам обяснение защо тази верига стърчеше нагоре, сякаш гравитацията си е сменила посоката.

Понякога ландшафтът е различен. На север от островчето с фара дъното е чисто, току-що пометено, с объл чакъл посипано и за разкош – с мидени черупки. И наблизо един до друг – триметрови каменни блокове, между които се виеш като хеликоптер сред Манхатън. Там се плува единствено и само заради усещането за полет и за пространство. А, да, забравих – и заради якия клинч близо до дъното. Същата бистра вода с красиви канари и каменни плочи има на залива южно от „Нестинарка“. Чудесно място, където едно проклето попче, вместо да умре от стрелата ми, я замъкна под скалата, та едвам я извадих. На петдесет метра навътре в залива попадаш пък в дълбокото. Нямам дълбокомер, но е повече от пет метра дълбочината. Със сигурност. Налага да се гмуркаш сред мътилка от водорасли – едно пътуване, което има начало, среда и край, при което врати се отварят пред теб и затварят, когато ги отминеш. Стигам дъното и се усещам на друго място. Някъде горе са останали слънцето, отблясъците на водата, а тук е зелен (полу)мрак. Още само едно място има наоколо, където възприемаш гмуркането като пътешествие.

И отново от серията „търсене на нови ловни полета“, два или три залива южно от Нестинарка. Щапуркам по скалите, огрени от следобедното слънце и стигам до каменна плоча, която се изсипва към морето и завършва с висок трийсетина сантиметра праг – идеален старт за гмуркане. Спокойно изплаквам плавниците в морето и ги нахлузвам. Маска, шнорхел, цамбуркане в морето. Раздишване, за да наситя кръвта си с кислород, без да хипервентилирам. Скъперническа глътка въздух и безшумно потапяне. Плавниците заработват надолу, надолу покрай вертикалната скала. Очаквам всеки момент да се покаже равно пясъчно дъно, а вместо това водата потъмнява и изведнъж попадам в черно. Скалата е като боядисана с дзифт, страх ме е да я докосна, водата става черна, студена и мъртва. Нито преди, нито след това съм бил на такова място. Черно море. Да, такова си е. 
Гмуркам се още два-три метра надолу и обръщам посоката. Да знаех, че на дъното ме чакат готово опържени попчета в чиния, пак нямаше да продължа. Шубето си е голям страх. И поемам нагоре, към въздуха, топлината и златистата светлина. Колко е красив света само и колко близко е адът.

Има и още едно особено място там, съвсем близо до заливчето на гръцката църква във Василико. Прилича на перона за Хогуортс – не винаги можеш да попаднеш в него. Мястото трябва да те допусне. Понякога просто го няма. Но когато е там, сякаш влизаш в катедрала. Обем под водата, съграден със стени и купол от вода, но вместо да се преплитат в него лъчите от витражите, пространството е тъма. Има свой живот, своя си геометрия и в него се чувствам малък и незначителен. Буболечка в огромната неръкотворна катедрала на тъмнината.

Съвсем наблизо нечия добра душа е сложила паметна плоча върху закотвен поплавък в памет на двамата леководолази, които са загинали из тези места.

И последното, антидепресарско. Има места, които наричам детска градина – не много дълбоки, три-четири метра, с бистра, пронизана от слънчеви лъчи вода. Места, в които морето се смее. По дъното са нарисувани камъни с китки миди по тях, и с водорасли – зелена дантела, полюшвани от водата. В една такава детска градина се гмуркаме поред (харпунът е само един) с момъка от съседната вила. Потопен съм едва-едва, а на дъното под мен той обикаля канара, бодната в средата на заливчето. Две дребни, но важни подробности: канарата е обсипана с миди, а момъкът и съпругата му са нудисти. Съответно до това гмуркане той влизаше във водата по парфюм, дето има една дума. Връзката между тези две обстоятелства става ясна в момента, в който той решава да изплува и се плъзва покрай скалата. Мидите очи нямат, нито предни и задни крайницир и реагират на заплаха, когато водата около тях извърши нелогично колебание. Реагират по един-единствен начин – затварят си черупките мигновено и със страшна сила. От скромната дълбочина, на която се намирам, наблюдавам как Делян (нека условно наречем така момъка) изхвърча нагоре като тапа на шампанско, излизайки до кръста от водата и много повече от „Ох!“ разцепва приземните слоеве на атмосферата. Звънко и ясно, глас камбана.

Обяснението: плъзвайки се досами мидите, те го усещат в последния момент и когато захлопват черупки като гилотина, между тях попада и кожичката от всичко това, което на нормалните хора си седи в банските. Та от тогава, както споменах, на плажа Делян може да е дибидюс, но в морето влиза по-консервативно опакован.

<< Стрели и стрелци • видимото • >> Дневниците на дилетанта 4. Някои особености на парапланериста