Стрели и стрелци

Отново минало бешело, че даже и недовършено. От онова време, дето хем го няма, хем не си отива.

Стрели и стрелци

Стрелците сме, естествено, ние. Брат'чеда Тоньо и аз, брат'чеда Златко и аз, Хото и аз, Петър Дългия и аз, Румен, Вайчето, Стефан и аз, Яким и аз, понякога само аз. Въобще – група хлапетии с променлив състав на произволна възраст. Константата съм аз и тази егоцентричност си има гранитно основание. Разказвам от първо лице, единствено число. Ако историята я пишеше друг, на другия щеше да бъде първото лице.

И така, за стрелците ясно. Стрелите? Лъкове и стрели, пищови, пушки-тъпкачки, брадви и ножове – от бойни до панаирджийски чекии, прашки – антични и с ластици, тръби за фунийки, катапулти и балисти. И почти всичко е самоделка. Всъщност нещото, което най се доближаваше до идеята за Истинско оръжие, е въздушната пушка, която чичо Богомил донесе от Чехия. Все още тоз човек е душа човек и през целия си живот е бил такъв. Донесе я и я остави на цялата банда ей-така, за наша радост. До тогава такава пушка можеше да пипнеш само на стрелбището, а ето сега една истинска, с дълго дуло, шлайфан и лакиран приклад, с една торба съчми – лично твое, единствено твое стрелбище.

Но всичко останало си правехме сами.

За да се сдобия с лък и стрели, първо подбирам няколко пирона 8-10 сантиметра. Наковалня йок, но каменното стъпало пред стария яхър я замества перфектно. Избирам си два чука – единият тежък, яко млати, а с малкото чукче дооформям острието. Тежкият чук сравнително бързо сплесква пирона, но ако удариш малко накриво, тая железия пере здраво през пръстите. Разплесквам, оформям, накрая с парче от шмиргел заострям и вече имам острие. Пръчката за стрелата е добре изсъхнала тръстика. Расте на Чаиря, на другия край на селото. За лък пък се ходи нагоре по реката. Там има малка горичка от дрян. Такова оръжие може и око да ти извади, ако те уцели с лош късмет. За нас беше достатъчно вълнуващо, че стрелата се забива с хубавия звук „тук“ в дървената порта. Наистина Тоньо веднъж бастиса с лъка си една от кокошките на дядо, та скоропостижно я заровихме за конспирация, че досега такава чак беля не бяхме правили.

Твърдеше, че било случайно.

По-калпазанести бяхме с прашки, но докато стигнеш до момента, в който да твориш белѝ, има доста зор. Първо се качваш на баира (лято, жега, пот) и търсиш упорито бял ясен. На село му викаме маждрян. С изключително приятна за обработка дървесина, маждрянът има още една особеност: симетрични разклонения, които формират латинската буква „Y“, но като чашка. Отрязваме подходящия клон, леко притягаме „рогата“ на чашката с тел и го обгаряме на върха на пламъка, за да запази формата си. Обелване на кората, одялкване и първият елемент от прашката е готов. Ластиците се режат от гума на „Школник“, щото тя се разтяга докрай. Другите гуми запичат по средата на опъването, така че – „Школник“. Изключително важно е точното обрязване, за да не се къса лесно ластика, препоръчително е да не се диша по време на операцията. Ширината и дължината са въпрос на интуиция и са решаващи за качествата на прашката. Впрочем, на село се казва не прашка, а ластика, на името на най-важния ѝ елемент.

След това от мешин се изрязва гнездото за метателния снаряд. С тънки ивички-вързулчици от вътрешна гума се връзват ластиците за чашката и мешина за ластиците. Готово е. Вече може да застанеш на прилична дистанция и да целиш оцелелите прозорци на вуйчо Тончовата къща. Сполучливия изстрел, обаче, поражда понякога смесени чувства. Както когато поредното парче джам е изчезнало с радостен звън, поразено от нетрепващата ти ръка и в същия момент зад гърба ти леля Раче влиза в двора, проклинайки гамените, дето трошат прозорците. Следва няма сцена и конфискация на оръжието.

Нямам спомен дали ни прибраха за пореден път прашките, когато решихме да сме изрядни и едва ли не да се запишем в Ловно-рибарското дружество. С Тоньо стигнахме до извода, че възпитаните деца не чупят прозорци и следва да изнамерим друга методика за упражнения по точна стрелба. През деня бяхме оставени сами на себе си, затова някак си никой не забеляза как примъкваме ръчни колички, пълни с буркани (Празни! Празни бяха бурканите!). Захлупвахме съдинките на върха на едни подходящи колове и от десетина метра целехме. За късмет точно зад коловете имаше насипан чакъл, та не трябваше да се морим много да търсим камъни. Фиу – прас. Фиу. Фиу – прас, с глух пукот изчезват бурканите. Аз и Тоньо доволни от точната стрелба, от това, че спазваме всички писани и неписани закони на обществото, Господ и леля Раче. Обаче.

Оказа се, че тез стъкленици били за многократна употреба. Е, не след като ги е уцелил свистящ камък от прашка. И още: чакълът, заграден с коловете, на които залагахме мишените, не бил насипан там за наше удобство, а с идеята, че от него ще се бърка бетон. Както всеки интелигентен човек знае, рецептата за бетон включва чакъл, пясък, цимент и вода, в подходящи пропорции. Уви, в съставките не са отбелязани начупени стъкла, че даже са противопоказни за здравето на човека, които ще налива бетона в основите, поетично казано. Куркапан отново.

Прашката, както е видно, е един доста разрушителен инструмент. Единствената есен, когато си я донесох от село в Софе, беше последната за немалко крушки от уличните лампи по столичните улици. Говорим за ластичната прашка. Едновремешната, от времето на Навуходоносора, е наистина смъртоносно оръжие. Ако в ластиката залагаш камъче един сант в диаметър, в по-стария модел камъкът е 200-300 грама и 4-5 сантиметра напреки.  Развърташ я над главата си и в даден момент пускаш единия край. В пълно съответствие с Първи закон на Нютон камъкът отхвърча... бааааааааааси! право към майка, татко и приятелите им, излегнали се насред поляната на кротък пикник. А това уцели ли човек – убива! За щастие всички оцеляха. За още по-голямо щастие никой не обърна внимание на глухото тупване наблизо, иначе 1000% все някой щеше да има да каже нещо по въпроса.

Ножовете.

С ножа любовта ни е мъчителна и странна. Че е любов – любов е. Не мога да мина равнодушно край някой нож, или молив. Но сега говорим за ножовете. Странна, защото аз ги обичам безкористно, а те изискват от мен жертва. Няма начин да не дялкам дървена лодчица, клечка някаква, да не режа мръвка и да не дам курбан поне няколко капки кръв. Понякога шурти и по-убедително.

Освен красива вещ и инструмент, ножът е и метателен снаряд, както ни го бяха показали безброй индиански филми с Гойко Митич в ролята на министър-председател. Съответно като едни будни хлапета бързо съобразихме, че ако се упражняваме упорито, ще станем Синовете на Великата мечка или поне ще хвърляме нож с тази точност. Първи етап е забиване на ножче в земята, а втория – мятане на голям нож към дърво. Изключително подходяща мишена ни се стори големия кипарис в средата на двора. Баят диаметър – лесно се уцелва, хвърля приятна сянка. Перфектно. За беля тогава излезе на малкия екран и филма „Викингите“. Ако някой не знае, те са ползвали едни красиви и интересни бойни брадви, които Кърк Дъглас замяташе с подкупваща лекота. Ний такива брадви нямахме подръка, но подпалките се цепеха с брадвета, които на ръст, килограми и по-важното – на баланс, си бяха метателни брадви отсекъде. Не-вероятно е удоволствието, когато метнеш брадвата с пъшкане от финал от Уимбълдън, тя прелети с фученето на пъдпъдък и се закове с цялата си тежест в дървото. Кеф!

Е, не и за дървото. Направихме кората му на лико и един господ знае как оцеля, милото, но още си го има, живо и здраво. Това на село. В града е по-трудно да се упражняват подобни благородни изкуства, но му намерих цаката. У дома дюшемето е отпреди войната. Тогава нещата са се правили както трябва, а сега – както е по-йофтинко. Въпреки природната си якост, ако забиеш острие в него и го извадиш непредпазливо, от дюшемето се откъртва малка цепленичка. Дюшемето е чам и боядисано с тъмно кафява боя, следователно всяка повреда се вижда като петно от смазка на булчинска рокля. Нашите ме обичат, баба и дядо още повече, но някак си усещам, че няма да намерим общ знаменател на тема забиване на ножче в пода. Затова самостоятелно стигам до решение – целя дъските само там, където са покрити с килим. Бих казал, че решението ми е конгениално, и то беше такова, до момента, в който майка тръгна да пере килима и изведнъж се оказа, че то не било вече килим, а дреб.

Почувствах се неразбран. Отново.

Една идея по-градска и по-кротка беше играта на фунийки. За незапознатите (всички родени след 1990) интригата е следната, набързо: съставят се два отбора, които се преследват взаимно и се стрелят един друг. Който е уцелен, е „убит“ и излиза в разход. Печели отбора, от който е оцелял поне един играч. Оръжията са тръби с диаметър 5-7 милиметра, обикновено откъртени от телевизионни антени (още се срещат по някои покриви). Боеприпасите са хартиени фунийки, свити от списание „Жената днес“. Бойното поле е целия квартал, входовете, мазетата, стълбищата и нервите на живущите там. Практически безобидна игрица, освен в случаите, когато видиш леко открехнат прозорец. Тогава изкушението става твърде голямо и кухненският интериор бива набързо допълнен от десетина фунийки.

Понякога страдаха и играчите. Пример: и досега имам две зрящи очички, само защото фунийката, която ми уцели дясното, беше втора ръка и върхът ѝ беше мек. Това за разлика от една друга фунийка. Вкара ми я един младеж, студент по медицина, готвещ се за сесия. Учел си човека кротко и прилежно, а ние беснеем по улиците, крещим и даваме лош пример. И в един момент не изтърпял, отскубнал една антена и излезе да играе с нас. Снайперист беше човека, и въртеше фунийки като тръни на акация. Една такава ми заби от невъзможна позиция в лявото бедро. Жегна ме като лоша дума или ужилване от стършел.

Спирам.

Спирам, за да не споменавам за различните видове огън, барут и пушките-тъпкачки. Минало е, бешело е. Живи сме, здрави сме. Сега е друго, телефонът не може да чупи стъкла и да хапе. И все пак...

 

Вирусно-пасторално << • видимото • >> Дневниците на дилетанта 5. Парцели под водата