Хабитат на радиоразведчика

Още една малка екскурзия във времето.

Гореупоменатото добиче обитава тъмнозелени камиони „Урал“. Същите, ама сини, на БНТ, висяха доскоро досами Народното събрание. На гърба си камионът е метнал един фургон. Интериорът би стоплил сърцето на всеки подводничар: тясното пространство е достатъчно да се натъпчат трима ... (без малко да кажа „души“) и безброй много ръбове. Въздухът за дишане е опция. Ръбовете и ъглите са производни на железарията околовръст. Основното ни средство за производство се наричеше на галено Р-250. Железен сандък, за който перничанин би се оженил след развод по италиански – желязо, много желязо и по него нацъцкани копчета, превключватели и лампички. Тежи колкото мен, теб и торба цимент, от големите.

Радиостанцията свързваше ушите ни, през антенни усилватели, които греят по-силно от централно отопление и петдесетметрови жици, с околния свят. Околният свят достигаше до нас като пиуканията на морзовата азбука или като глас/музика. Нашата чета трябваше да ловим пиуканията (Сухопътни сили и ВВС на Турция), други човекоподобни слушаха гласовете (ядрените складове на 6. САФ и полетите на АУАКС) и всички заедно – музика (най-най-последните класации на всички радиостанции от Западна Европа!). Ако за гласовете и пиуканията получавахме потупване по рамото, стремежът към култура се пресичаше от корен.

За да спестим огорчението на мало и голямо началство от обогатяване на музикалната ни култура, както и всякаква друга култура – четене на книги, изучаване на чужди езици, бридж или просто оздравителна медитация без да се хърка, съществуваха отработени през вековете средства. Първо стандартно препятствие: ти-тит-ти-тит. Така турските радисти оповестяваха света, че са излезли от рамазан и а-ха да започнат радиосеанса, а ние изтропвахме по фургона като парола „свой“. Джентълменско споразумение допускаше употребата му само от съкафезници и добронамерени сержанти. Шапкарите не го ползваха.

Друга преграда пред прекалената любознателност на дежурни и всякаква друга нежелана сволоч бяха перденцата на вратата. Както при „печено пиле“, „перде“ е казармен евфемизъм. Нищо общо с цивилните ефирни тюлени завески. Направено от корав като мукава брезент, брутално като същност и непрано откак е произведено, пердето е точно зад вратата на фургона, и както цялата ни материална част беше разчетено да издържи пряко попадение на ядрена ракета. И така: ръбът се подпъхва зад дръжката на вратата и когато някой мераклия дежурен се опита да я отвори рязко към себе си и да надникне вътре, за да регистрира кой как спи, точно през очите го бръсва това оръжие за индивидуално поразяване, с гарнитура неподправено съчувствие от бойците по постовете.

Противопоставянето никога не достигаше драстични форми – хора сме все пак и зависим един от друг. И ако шапкарят може да накаже войника със здравословно остригване (арестът е анатема – кой ще дава смени!), то отмъщението на срочнослужещия състав може да бъде далеч по-коварно. И последствията за фуражконосителя – много по-сериозни.

Друг елемент от обстановката беше магнитофона. И отново: това не е Акай или Сони. Това е рожба на съветския военнопромишлен комплекс, която освен магнитофон, може да бъде стенобитно оръжие или да подпре танк за да не се плъзне по склона. По два броя на всеки пост, според броя на радиостанциите. Магнитофонът беше като социализЪма – бръмчи, върти се, но работа не върши. Качеството е адекватно – все пак записва не придиханията на Елла Фитцджералд, а писукането на вероятния противник. Слабото място, където идеята се късаше (и в буквалния смисъл също), беше лентата. Тази лента, видяла бял свят между двете Балкански войни, имаше физикомеханичните характеристики на юфка. Рядкост бяха цели парчета лента, по-дълги от 50 санта. Е, как да запишеш цял сеанс? Една позивна да закарфичиш си е успех.

Последни по ред в нашето обкръжение, но може би първи по значение, бяха ръбовете. Хубави, доброкачествени ръбове и ъгли, съставени от хитроумно огъната ламарина, така че да нанесе максимални щети на тяло и дрехи, без да се стига до писане на смъртен акт. Така е в началото, първите няколко месеца. Свикнете ли един с друг, ръбовете стават пръв приятел на войника. Гений като Ешер е проектирал джугана отвътре, така че всички твои кокалчета да се разположат на точното място. Сега рекламират мемори пяна и райски дюшеци. Заеби! По-удобно място за спане от стандартен пост за радиоразузнаване в „Урал“ все още не е измислен. И няма да бъде. Идеалното решение, както казва Фюрера.

<< Поделение 28810Д. 05. Екскурзия в ефира • видимото • >> Поделение 28810Д. 03. Таратор 1