Екскурзия в ефира

Какво правих през лятната ваканция

28810Д

Дойде време да се спомене чий го крепихме в родната казарма и как, собствено, бранихме Отечеството. Защо ни бяха събрали от кол и въже, от Стара Загора и от Нови Йорк, от Английската гимназия до Техникума за обществено хранене в това зачукано зад селските дувари поделение.

По принцип преди са го наричали „Детската градина на Добри Джуров“ заради крайно либералните отношения. Преди. По наше време беше вече пълноценна казарма, а не хостел за пенсионирани графове. За елитния статут на поделението допринасяха дебелите връзки, които бяха необходими, за да влезеш там (началникът на военното окръжие застана мирно и козирува, когато разбра къде съм разпределен), както и последния модел прашки, с които бяхме въоръжени – АКМС-47 (Автомат Калашников Модернизиран Сгъваем – 47 година). Така и нямам обяснение защо бяхме въоръжени с пушки, които ползваха само парашутисти и прочее кръвопийци. Та ние бяхме антитеза на спецназа. След седмица 2/4 смени (общо 12 часа на ден) си настъпваш езика, ако речеш да направиш крачка в повече.

Доброзорлем натикани в поделението, падна ни се разпределение в Четвърти алкохолен отряд. Локализиран в най-далечното кьоше на поделението, отрядът спазваше здравословна дистанция от щаба на бригадата и цялото стадо шапкари, които се въдеха там. А много ги имаше, верицата им! При нас Фокса, командирът на отряда, единствен имаше „болт“ на пагона си, и то един (майор демек), а в щаба спънеш се – болт, изправиш се – два болта (подполковник), кихнеш – три. Козируваш с две ръце едновременно и се чудиш отде какво ще те сполети. За другите не знам, но за мен си беше стрес. А в нашия отряд си ни знаеха, че сме разпасани мундари и не придиряха много на колана, окачен на макарите и общия небрежно-елегантен екстериор. Важното беше да нюхаме турци и натовци по всичките земни кълбета и радиодиапазони.

Лятно време влизаш в (относително) прохладния хангар. Колите са отворени, че отвътре пекат антенните усилватели и се чуват характерни звуци. Покрай пети джуган - кукудякането на сухопътни мрежи в редките случаи, когато работеха. От шести се носят припрени точки и лениви тирета на вевесарите, сякаш разстрелват с кратки откоси някого далеч-далече в полето. Седми говори с човешки глас за кило уиски и браво на ноември.

За въздухарите наистина ми беше мъчно. Излитане, кацане едно след друго. За щастие бях сухар. Това ще рече – 59 минути от всеки час са запълнени с блажена почивка от всякакъв характер, а останалите 60 секунди – с кротък обмен от вида „От Пешо за Гошо. Здрасти, как си? Аз съм добре. – От Гошо за Пешо. Здрасти, и аз съм добре. Хайде чао засега.“ Само дето вместо думички, се ползваха кодове, които играеха ролята на индианския език на жестовете. Ако знаеш тази лингва франка спокойно можеш да си изпросиш боя, да водиш разговор за времето и да не останеш гладен, независимо дали си в компания на българи, турци или ескимоси.

Естествено, разговорите не винаги протичат така гладко. Всяка радиомрежа има точен (горе-долу) час, в който установява връзка. Първо започва централата, която предава сигнал за настройка на честотата, досущ като квачка, която прибира заблудените си чеда. Сигналът БИ трябвало да е буквичката „V“, но не е. Все едно си учил години наред литературен български и убеден в знанията си, попадаш в Банско, например. Нали?

И така: след настройката централата почва да вика един след друг постовете с типична кокоша мелодика: „О-ооо, о-ооо! Снееесох айце! Вииииижте какво хууубаво айце и каак майсторски го снесох!“ Всеки звук е извит, а цялата фраза започва от ниските тонове и накрая постепенно минава в горната октава. Предавателите на натовските комшии не разполагаха със стабилизация на честотата и сухопътните им радиостанции си ходеха по диапазона на зигзаг както си щат.

Целият им радиообмен се отличава с чисто въсточна цялостна неебавшост, но понякога градусът се вдига. Да речем, централата иска от втори пост да приеме радиограма. А втори пост е в астрала и се започва типичен семеен скандал. Централата (Ц): „Имам радиограма за теб. Трябва да приемеш радиограма.“. Постът (П): „Нямам нищо за предаване. Край на връзката.“ (Ц): „Много важна радиограма. Приемай, мързел такъв!“ (Това, щото такава караница наистина можеш да чуеш в дружбенска панелка.) (П): „Намалена чуваемост, не мога да приемам.“ Тук централата, която и до този момент е била звънка камбанка, видимо увеличава мощността, така че силата на звука те вади от стола. (Ц): „Започвай приемане. Давам сигнал за настройка“ (П): „Стига си ме занимавала, остави ме да видя мача“ (Ц): „Нещастник, най-хубавите ми години от живота взе, алкохолик такъв! Боклук!!!“ Насред тези вопли се чува едно „тиуууууу-у-у“. Постът е изключил предавателя си. Централата изпада в истерия, задавяйки се, проклинайки, кълнейки, но за разлика от панелената разправия, в случая воюващите страни ги делят стотици километри, които рязко пречат за скъсяване на дистанцията и уточняване на кой крив, кой прав с „киай“ и други японски думички.

В случая, когато мрежата ти не работи, а не ти се спи, прочел си си книжката, няма интересни истории за разказване, няма любима музика, можеш да се разходиш из радиодиапазона в ролята на аудиопапарак. „Привет, Ваньо. Купихме Лада, цвят червен...“ Това е мрежата на Българския Морски Флот. Радистите ѝ са абсолютни бесняци и не са много хората, които могат да им смогнат. Още повече, че влиза в сила „ефекта на голите карти“. Колцина са картоиграчите в околопубететна възраст, които мога да се концентрират в белота/бриджа, ако ползват карти с голи мадами? А тук неволно се зачиташ в текста и... уехало.

В радиолюбителските диапазони също могат да се почерпят интересни сюжети. Излегнал си се – по едно кокалче на всяко ръбче, четеш си книжка и от слушалките, окачени на врата, долитат припукванията на атмосферното електричество. От време навреме жален, останал без капчица надежда глас започва да вика „Левски Захари Единица Двойка... Тук е Левски Захари... Викам всички и преминавам на приемане.“ (имената на българските радиостанции започват с LZ) Тишина... Атмосферно изпразване... Тишина... Третата световна война е отминала и последният оцелял се опитва да се свърже с предпоследния. Тишина... Припукване и момичешко гласче започва бодро да се левски и захарчи, да вика всички и да преминава на приемане.

И изведнъж ефирът забръмчава като кръстоска от разсърден кошер и трансформатор на АЕЦ и оставаш с впечатлението, че половината българи са станали Левски, а другата половина – Захари и всички заедно се давят във въжделение да се установят връзка с девойчето. Подозирам, че не само радиовръзка. Все пак тогава социалните мрежи бяха кът и радиото беше реалната опция да се запознаеш с някой, който не е от съседния двор.

А за сайтове за запознанства въобще не говорим.

 

Поделение 28810Д. 06. Райони, райони << • видимото • >> Поделение 28810Д, 04. Хабитат на радиоразведчика