Поделение 28810Д. 06. Райони, райони

Или за училището в казармата.

Учения, учения... И какво толкоз ни учат, като българинът се ражда научен. Учехме ученията си на свеж въздух на баира. А подбираха едни такива сезони – я пухкава зима, я златна есен. Курорт не ти трябва. Е, понякога и дъжд – сив и унил. Ама на харизан кон не се гледат зъбите.

Естествено, за района се изнасяхме „по тревога“. За „по“-то не съм сигурен, но „тревога“ определено си беше кавичкова. Колкото по-голяма, толкова по-планова беше тревогата. Това е, за да имат време дневалните да натъпчат пълнителите в сумките, ротният дежурен да отвори пирамидите и да се подготви всичко необходимо да демонстрираме висока бойна готовност пред проверяващите органи. Или членове, както предпочитате.

И в деня Д. и в часа Ч. забучава сирена и дневалните се дерат „Тревогаааа! Тревогаааа!“, като че ли резняците ни онождат. Личният състав си грабва личната пушка, личната мешка и други лични аксесоари и се изнася в свински тръс към хангара. Не съм сигурен какво точно е свински тръс, но ако е това паласката да те удря по задника, каската да дрънчи в главата ти, коланът ти да се влачи по земята и да си настъпваш връзките на кубинките, мешката да се свлича по лявата ръка, а автоматът – по дясната, докато с двете си държиш гащите да не паднат, значи именно като тръскащи се прасета се изнасяхме.

Хангарите се отварят, „Уралите“ изпълзяват, ръмжейки, пушек от ауспусите, светлини, фенери, феерия. Не ти трябва филм на Ридли Скот.

Подчинявайки се на първата войнишка заповед: Когато няма какво да правиш - спи!, кротко се подрусваме в полудрямка до „района“ – близък баир, където за джуганите имаше предварително изровени окопи. С малко усилия по разпъване на антени, маскировъчни мрежи, палатки и схванати от съня стави, се започва нормалната ни работа в една ненормално пасторален ландшафт. Над главата ти вместо бетонния хангар хвърля шарена сянка шумолящата от ветреца маскировка. Нощните смени чуват през отворената врата цвърченето на щурците. Подпръцкваш на чист въздух. Идилия!

 

Това е „малкия“ район. „Големият“ ни се случи само веднъж по време на службата. Той е нещо по-ръбато.

Пак тревога. Този път от много големите. Когато толкова много началници се опитват да не се издънят пред висшестоящите си началници, а те пък пред своите началници, че всеки от тях усърдно затваря очи пред почти всички наши издънки. Т.е. редовия солдатин се чувства загърнат в памук и обгрижван като лехуса.

Друсаме се с джуганите през половината свят толкова дълго, че успяваме даже да се наспим. Накрая ни стоварват насред България в планинска местност, която става наш дом през идната седмица-две. Окопи, палатки, наляво-надясно и започваме работа. Но този път тя има особеност.

Нашите военни гении решават да воюват точно когато вероятният противник провежда неговото най-голямо до този момент учение. Натовските милитаристи си бяха кръстили своето „Дисплей детерминейшън“, което в превод от ябанджийски ще рече „Да си премерим пишките!“ Как се казваше нашето – не знам.

Това внесе коренна промяна в радиообмена на комшиите. Там, където преди я подмъцне някоя мрежа, я не, и то срещу Великден само, диапазона сега беше задръстен. Навсякъде кудкудякаха сухарски мрежи, та ако затвориш очи, можеш да си представиш, че си в курника на село. По принцип засиления трафик трябваше да се поеме и от безбройните запасняци, докарани с ръце на тила и пистолет в челото насред баира, но като изключим наскоро уволнилите се, останалите, милите, бяха „Сбогом на оръжието“ отсекъде.

Седмица, две, три непрекъснати двойни смени си е изживяване, честно. А докато си почиваш – цялото останало: храна, да си измиеш ушите, да покопаеш за разнообразие, „атом отляво, атом отдясно“... занимавки дал господ. 

То остави нас, но и на колегите от другата страна на Желязната завеса им клепнаха ушите по едно време. И без това не бяха шампиони по радиотелеграфизъм, а сега от умора ли, от запасняшкия синдром ли, човек оставаше с впечатлението, че зад ключа работи или даун, или предава радиоречта си с речник. При пожелателна скорост от 80-100 знака в минута, минимална – 60 знака в минута (и двете са принципно недостижими за турското сухопътно радиовойнство), в добри дни от особено надарени ефендита можеше да се очакват до 40 знака в минута. Инш Аллах.

Е, по това време скоростта им (ако можеш да я наречем така), беше паднала до десетина знака в минута. Това – без да броим грешките и повторенията.

И така. Задушна нощ, толкова уморен си, че придрямваш след всеки дъх. Обесили сме слушалките си (слушалки не като сегашните, а такива... фундаментални, стоманено бакелитови, бронебойни) на шиите си, усилени на макс, с надеждата да се събудим когато мрежата ни заработи. Затова всеки чува всичко в колата.

От поста на Церо завършва сеанса си неговата мрежа. Още минута и ще потънем отново в лепкавата тишина, когато един от постовете обявява, че възнамерява да предаде радиограма. Късичка една такава, 30-40 групи. Дълга, тежка, мазна и многопластова псувня се разнася като артилерийски гръм. „Да ти еб@ пу%ката майна!“ беше от най емоционално обезцветените съставки на епичната конструкция. Не забравяме, че говорим за Церо: леко флегматичен мартенец-старуха, неизменно спокоен и добронамерено усмихнат, виртуозен китарист, между другото. За този Церо говорим.

Следват задължителните преамбюли и започва самата радиограма. Тя е въплъщение на човешката амбиция и страдание. Радистът, умирайки, иска да изпълни последния си дълг. Всеки знак е като сетно издихание, мъчителен и неуверен. Кратка пауза и започва следващия знак. „Ти тяу тяууу тит“ и пауза – сякаш Христос изкачва своята Голгота. Още един знак. Тишина. Следва последният знак от групата. Успех?! Може би, ала надали. Като се пребива с кратка поредица от точки, турчинът подава сигнал, че е сбъркал. Драмата е неописуема. Събират сили – и анадолеца, и Церо, и врагът започва да предава групата отначало...

Радиограмата, която би трябвало да бъде предадена за 2-3 минути с всички квитанции и „алоха-чао“ дълба слуха ни почти час. След всеки знак Церо процеждаше по една сочна майна. 40 групи по 5 букви всяка – общо 200 попържни. С пребиванията – минимум 500. Епохално! И при това нямам спомен да е имало повторения.

 

Големият район имаше и някои приятни последствия. Както винаги – в основата на щастието на едного стои нещастието на друг. Конкретно в случая става дума за храна. Манджа. Вечнозелената тема.

На района ни хранеха предимно с консерви. Близо половинкилограмови кутии кюфтенца със сос (най-невървежните), телешко с грах, свинско с фасул. Пак следва уточнение като при „печено пиле“. Телешкото с грах е под бранда БНА, а не на шеф Манчев. Ще рече, че консервите са от Държавния резерв. От същия, от който идваха в чиниите ни и нашите връстници-овни. Идеята беше проста: за да има манджа за населението, ако се нарисува някакъв сакатлък на историческата сцена – я война, я всемирен потоп, от време на време пъхаха в хладни помещения големи количества мръвки и консерви. Когато срока им на съхранение попремине, за да не става зян манджата, я разпределят по затвори и казарми за изяждане. Хем си спестяват разходите по унищожаването ѝ в екарисаж. Да ни е сладко!

На тези консерви се гледаше с различни очи и емоции. От една страна сме ние – вечно гладния срочнослужещ състав. Средна възраст – 18-20 години. А двайсетгодишният организъм храносмила за норматив кило гвоздеи, сотирани и леко посолени. Така че грахът от Държавния резерв си е грах и нищо друго, а тенекиеното послевкусие е просто нюанс. Каприз на природата.

От друга страна бяха запасняците, които само при вида на превтасалата кулинария получаваха язва и тям подобни гастрити с киселини. Съответно, умираха само в краен случай и вкусваха от консервеното изобилие преди да започне агонията от глад. Неупотребените и неразкапачени мазнини и въглехидрати благосклонно ни ги даряваха за по-нататъшна употреба. Планини, планини от храна!

 

И последен щрих от тези учения.

Нощ, всички в колата спим. Въпреки задухата сме затворили вратата. Изведнъж с трясък тя се отваря. По стълбата се изкатерва дежурния шапкар, но предпазните ни средства са сработили на шест: затворената врата, зареденото перде, шестото чувство на затъналия в издънка войник. Затова всички го посрещаме изправени по столовете си. По навик той вика „Спиш!“. И по навик се отговаря „Не спя!“. И тук очите му фиксират един от нас. В главата му тишина, в погледа му – питанка.

А по време на учения радиообмена се записваше под индиго. И нашият колега Чингачгук, загребал с лакът индигото и положил морно канче отгоре. А е лято, жега, пот, та именно заради тази пот се беше боядисал през цялото чело с цветовете на войната (тъмна лила). Той гледа нас, ние него. Няма сцена.

Кой беше този Винету нямам идея. Може и аз да съм бил. Казва ли ти някой.

 

<< Поделение 28810Д. 07. Топло • видимото • >> Поделение 28810Д. 05. Екскурзия в ефира